Глава 29
Смазването на Махишасура
– Ако те е страх, можеш да останеш тук, малка сестричке. – подразни ме Анамика.
– Тази битка е толкова моя, колкото и твоя, голяма сестро. – промърморих аз.
Тя се намръщи, което ми даде няколко секунди чиста радост и се опита да язди Рен. Но какво чудо – красивата богиня полетя на земята, размахвайки абсурдно осемте си ръце. Анамика ядосано скочи и направи нов опит, но колкото и да се опитваше, не успя да се качи на гърба на белия тигър.
Тя стисна здраво дръжката на бронята му, но по някаква причина не успя да прехвърли краката си над седлото. Когато Рен приклекна, за да ѝ помогне, някаква невидима сила я изхвърли. Той обиколи Дурга в отчаяние, оставяйки отпечатъци върху меката земя.
– Какво означава това? – попита възмутено Дурга стария си наставник.
Фет сви рамене.
– Късмет, дете мое.
– Късмет? – попитах шепнешком. Изгаряйки от любопитство, хванах седлото на Кишан и веднага почувствах, че многотонна невидима тежест се стовари върху мен. Припряно разтворих пръсти и отскочих назад.
– Хм, изглежда имам същия проблем.
Фет хвана ръката на бившата си ученичка и я постави на гърба на Кишан.
– Ще яздиш тигъра, който е предназначен за теб.
Кишан изсумтя възмутено и докато той и Дурга гневно се поглъщаха с очи, Рен тихо се приближи до мен и потърка челото си в крака ми. Погалих облеченото в броня рамо, хванах дръжката и леко скочих на седлото. Щом доспехите ни се докоснаха, почувствах силно привличане.
– Сякаш сме магнетизирани! – аз ахнах.
– Така е – кимна Фет – Връзката, която те свързва с твоя тигър, е като привличането на магнит. Тази връзка ще ти помогне в битката. Гравитацията няма да ти позволи да паднеш. Можеш дори да стоиш права на гърба му, не се страхувай, ботушите ти ще се придържат здраво към седлото, като ботушите на астронавтите на кораб.
Кимнах и пъхнах краката си в стремената. Фет кимна доволно и отиде да помогне на Кишан и втората Дурга.
Цялото неудобство от последните няколко седмици се стопи като роса под слънцето, когато връзката ми с Рен отново оживя в тялото ми. Поток от енергия се изля от тялото ми в тялото на тигъра и когато се върна обратно, придобих способността да чувам мислите на Рен.
Той… беше горд да ме поведе в битка, но тази гордост беше помрачена от смъртен страх. Рен не искаше да излизам срещу Локеш и беше готов да се жертва, за да ме спаси. Той също не искаше да влезе в тази битка като тигър. Неволно стиснах юмруци, когато усетих как се опитва да се превърне в човек. Но всичките усилия на Рен бяха напразни и той скоро се примири.
Въпреки факта, че вече бях яздила чилин и през последните дни се научих да се справям с коня си доста сносно, се оказа много трудно да яздя тигър и да се бия едновременно. Вдигнах меча си и го размахах насам-натам, претегляйки с коя ръка ще ми е по-удобно да го държа. След като сортирах останалата част от оръжието си, бързо ги поставих в ръцете си и хванах дръжката.
– Сигурно тежа цял тон. – помислих си смутена – Горкият Рен!
– Ти си лека като перце.
Потръпнах, когато хипнотизиращият глас на Рен прозвуча в главата ми. Сякаш плътен, кадифен шоколад се разля в измъчената ми душа. Този глас ме стопли и изпълни, така че всяка клетка от тялото ми звънна от радост. Поех си дъх, сърцето ми прескочи. Честно казано, чувството беше невероятно интимно.
Караш ме да се изчервявам, приятама
Отне ми малко време да осъзная, че Рен чува моите мисли и усеща моите чувства толкова ясно, колкото аз чувах и усещах неговите. Оказва се, че в съзнанието му аз бях като слънчева светлина с вкус и мирис на сладки праскови. Бузите ми пламнаха от срам, но Рен ме поведе по-нататък, в тайните дълбини на душата си, където се отвори напълно пред мен. За секунди научих всичко: за самотата му в плен; за радостта, която е изпитал, когато избрах него пред Ли; за разкаянието за раздялата си с мен; за безграничното отчаяние, в което е изпаднал, когато е научил за годежа ми с Кишан. Пластове от горчивата му самота почти ме задушиха. Но през тях, като слънчев лъч през тежки облаци, блесна упорита надежда, обляна от вълни на любов.
– Рен, защото аз…
Неспособна да изразя чувствата си, избърсах сълзите си и погалих гъстата бяла козина, която надничаше през плочите на бронята.
Реакцията на Рен на докосването ми беше като ураган. Чувствата ме завладяха. Усетих страстното му влечение към мен с кожата си. Тя бушуваше в него като торнадо. Цяла вихрушка от чувства се надигна в душата му, предизвиквайки отклик в сърцето ми. Калейдоскоп от неговите спомени изплува пред очите ми.
Някои ми бяха познати: като начина, по който седях в скута му след нашия танц на Свети Валентин, други бяха откритие за мен: за първи път видях Рен да свива юмруци, едва сдържайки се, за да не откъсне главата на Уес, който танцуваше с мен на брега, как прегръща красива жена, чувствайки се тъжен от пустота в душата си и как гледа сълзите ми, осъзнавайки, че плача заради него.
Тогава Рен ми показа как се е почувствал, когато го докоснах за първи път в цирка. Видях спомените му за нашите целувки в кухнята над тава с бисквитки, за това колко красиво ръката ми се вписва в неговата и за ликуващата радост, която го е обзела, когато ме е притискал към гърдите си. Но в същото време част от душата му остава заключена, забранена за мен. Сърцето му изчезна в клетка и Рен, като героя на поемата му, неспокойно се мяташе зад решетките, чакайки освобождаване.
Ти имаш ключа, прия. – каза той.
С тези думи най-красивият, приказен и невероятен мъж сложи сърцето си в ръцете ми и зачака какво ще направя с него.
Поех си дълбоко въздух, усещайки напрежението му. Рен не мислеше за предстоящата война. Дурга и нейното пророчество не означаваха нищо за него. За Рен основната битка се случваше сега, в тези секунди. Той самоотвержено влиза в битка, но не за слава, не за царството и не заради богинята. Той се бори за мен.
Скръстих ръце на гърдите си и затворих очи. После, бавно, бавно, се наведох, притиснах буза към мекото ухо на тигъра и обвих ръце около косматия му врат.
– Рен.
При звука на това име, бентът в душата ми се скъса и всичките ми мисли и чувства се втурнаха навън. Усетих как завладяват Рен. Той замръзна, поемайки всяка капка. Разкрих му всичко: моето объркване, болка, копнеж, страх и щастие. Не скрих нищо, дори чувствата си към Кишан. И бях възнаградена, като почувствах взаимното разбиране и признание на всичко, включително за връзката ми с Кишан. Рен не злорадстваше или осъждаше, сърцето му отвърна само с дълбока тъга и искрено учудване, защото най-накрая разбра защо не го бях допускала до себе си толкова дълго.
Накрая му разкрих колко много го обичам и как страдах през цялото това време без него.
– Рен, обичам те повече от всичко, не знам как мога да живея без теб.
– Никога няма да ти се наложи да узнаеш, йедала.
Той помълча няколко секунди, после душите ни се преплетоха една в друга като лози и замълчахме – спокойни, ведри и мирни. Мехурчета от енергия се носеха лениво между нас. В тези секунди всичко в света беше както трябваше да бъде. Този, когото обичах, беше твърдо и здраво стъпил в сърцето ми и се надявах, че нищо на света никога повече няма да ни раздели.
И тогава, за късмет, силен глас прекъсна нашата идилия.
– Съжалявам, не знаех. Не исках да те третирам като кон! – възкликна Анамика, връщайки ни към реалността.
Беше време да действаме. Време е да поставим последната точка в тази история.
Анамика леко ритна Кишан в ребрата и той мрачно тръгна напред. Лицето на Анамика стана замислено, а Кишан затича по-бързо и скоро се втурна на скокове. Последвахме ги и усетих нарастващото задоволство на Рен, който с удоволствие местеше тигровите си лапи.
Целият беше здрави мускули и безкрайна енергия, а аз се вкопчих здраво в него и скоро улових ритъма му. След това станахме едно цяло. Тигровите му дробове работеха като огромни мехове, но скоро ние дишахме в такт. Когато се обърнах, Фет вече не се виждаше.
Дори нямах време да дойда на себе си, когато се озовахме на ръба на лагера. Воините от петте армии паднаха на колене пред нас, заровили чела в замръзналата земя. Те бяха шокирани от появата не на една, а на две богини наведнъж. Голямата ми сестра бързо пое ръководството и повика генералите при себе си. Когато се приближиха, Анамика изложи своя нов боен план, който този път нямаше да включва животни, застрашени да станат лесна плячка за демона. Днес армията трябваше да се бие пеша.
Когато приключи, Анамика се обърна към мен и ме помоли да кажа няколко насърчителни думи на армията. Бях объркана, но веднага чух топлия глас на Рен в главата си.
– Те се нуждаят от символ, който да ги води в битка.
Тогава станах и изкрещях с пълно гърло:
– Войници! Отсега нататък вече не сте армиите на Китай, Бирма, Македония, Индия и Тибет! Сега всички сте воини на Дурга! Вече сме водили войни и сме побеждавали много страховити същества. Вижте, ние ще ви покажем символите на тяхното могъщество!
С тези думи помолих Анамика за шала и докоснах огърлицата си. В същия миг копринената тъкан се развя във въздуха, заблестя и започна да се разгъва над полето, докосвайки всеки войник, обгръщайки го в най-ярките нюанси на алено, синьо, зелено, златно и бяло. Дори знамената на знаменосците промениха цветовете си и се превърнаха в панели с образа на Дурга, яздеща тигър в битка.
– Аленото е цветът на сърцето на феникса, който прозира всяка лъжа! – извиках, разклащайки тризъбеца над главата си – Синьото е цветът на Чудовищата от бездната, разкъсващи на парчета всеки, който се осмели да нахлуе в тяхното подводно царство! Златото е цветът на стоманените птици, които убиват враговете с острите си клюнове! Зеленото е цветът на ордите на Хануман, които оживяват, за да защитят съкровището си! А бялото е цветът на Драконите от Петте океана, които нямат равни по измама и сила!
Рен се изправи и изръмжа, дращейки въздуха с предните си лапи. Армията млъкна, хипнотизирана от нашето представяне.
Дадох шала на Дурга и тя силно се закле:
– Тази битка и вашата смелост ще останат в историята! Както вие ни служите днес, така и ние ще ви служим в бъдеще!
Прозвуча сигналът за подготовка за битката, войниците се втурнаха да изпълняват заповедите на богинята. Надеждата обхвана лагера. Всички онези, които я изгубиха вчера, днес изправиха рамене, вярвайки, че Анамика и аз ще успеем да постигнем невъзможното. Знаех, че изглеждаме много впечатляващо, но дълбоко в себе си все още бях много уплашена. Само спокойствието на Рен ми даваше сили.
– Преданното сърце ще преодолее всяко препятствие, раджкумари. Запомни това и аз ще те пазя от злото.
Преглътнах, чудейки се дали ще имам сили да постигна това, което трябваше да направя. Беше очевидно, че за това ще ми трябва цялата ми смелост и всичките ми бойни умения.
Когато всичко беше готово, Дурга се усмихна очарователно на армията и провъзгласи:
– Кълна се, че онези, които се бият заедно с мен, ще бъдат защитени от моята магическа сила! Заедно ще победим! Ще смажем демона. Чуйте ме, мои алени, сини, зелени, златни и бели воини! Готови ли сте да влезете в битка с нас?
Оглушителен рев разтърси долината и заедно се втурнахме към подножието на планината Кайлаш.
По пътя си спомних историята за 300-те спартанци, която г-н Кадам ми разказа веднъж. Тази шепа смели мъже защитавали входа на дефилето на Термопилите от огромната персийска армия в продължение на седем дни. Г-н Кадам каза, че историята на този подвиг е останал във вековете, не само защото е дал зашеметяващ пример за смела защита на родната земя, но също така доказал, че дори малка шепа добре обучени хора с разумен план могат да устоят на много по-голям враг.
Нашите воини бяха като тези спартанци. Те са тук да се бият с демона и бяха готови да изпълнят задачата си или да умрат. Трябваше да направя всичко необходимо, за да оправдая вярата им в мен.
Но тогава тръба изсвири отново, гъста мъгла се завихри и орди от демони започнаха да се стичат към долината, чакайки заповедта на водача си. Хората на Дурга не трепнаха: те спокойно и смело застанаха пред враговете си.
Дурга първа встъпи в битката.
Три метателни машини изстреляха тежки бъчви в мразовитото небе. Те се блъснаха в планината с рев и се разцепиха, обсипвайки демоните със съдържанието си. Чудовищата се въртяха тромаво, гледайки новите снаряди, профучаващи в небето към тях. Този път трясъкът на пукащите се бъчви беше последван от тежкото шумолене на разгънато платно и върху главите на демоните се изля масло.
Но и нашите врагове не спяха. Стотици чудовищни хора-птици се издигнаха в небето и се втурнаха към нашите катапулти. Стрелците ги посрещнаха с градушка от стрели. Тогава Дурга размаха ръце – и копринените нишки, излизащи от пръстите ѝ, изтъкаха здрава мрежа във въздуха и уловиха останалите демони в нея. Подлите създания паднаха на земята с тежък трясък.
Радостните възгласи на нашите воини заглушиха шума на битката и надеждата стопли сърцата на хората. Беше малка победа, но воините около мен се размърдаха нетърпеливо в очакване на заповедта за битка. Но демоните нямаше да се оттеглят. Те се втурнаха към нас с тройна скорост, земята трепереше под краката им. Когато първите редици на врага се приближиха, заповядах да хвърлят горяща факла в езерото с разлято масло.
Демоните паднаха на земята с див писък, гърчейки се в пламъци. Тези, които успяха да пробият огнената стена, бяха обсипани от нашите воини със стрели, заредени с моята огнена сила. Когато смъртта настигна демоните, освобождавайки душите на хората и животните, аз тихо прошепнах на себе си: – Дано намерите мир.
Скоро армиите се приближиха толкова близо, че лъковете станаха безполезни, тогава моите воини вдигнаха мечовете си и се втурнаха напред. Останах права, удряйки враговете с огнена сила и обезвредих голяма глутница кучеподобни същества. Изгорих ги, но когато воините ми бяха много близо до демоните, трябваше да променя тактиката. Рен ме понесе напред и се присъедини към битката. Моят бял тигър скочи в разгара на битката, убивайки враговете ни с нокти и зъби.
По някое време той се изправи и прокара лапата си с нокти по главата на най-близкия демон. Бронята ме държеше сигурно на гърба на тигъра и когато Рен отново се отпусна на четири крака, видях, че главата на демона беше разкъсана от дълбоки прорязвания, които завършваха между напоените с кръв очи. Побързах да го довърша, за да не страда, а Рен се зае със следващия.
– Рен, това е ужасно!
– Така се бият тигрите, Келси. Опитайте се да не мислиш за това. Слушай мислите ми.
Започнах да изстрелвам стрели в краката на нападателите, приковавайки ги към земята, а Рен разпорваше гърдите им с един удар на лапата си. Виждайки демон с вдигната брадва, аз го пронизах със стрелички от тризъбеца. Когато някакъв получовек-полукуче се хвърли към мен, аз ловко отклоних удара на ноктите му със сребърната гривна, след което го ударих с щита си в оголената муцуна и го довърших с меча си. Друг смелчага замахна към мен с тояга с шипове и дори успя да ме удари, но бронята надеждно ме защити, а магнитното ми привличане към Рен ми позволи да остана на седлото. Моят бял тигър бутна врага под краката си и когато той падна, разкъса гърлото му и смачка трахеята му.
Когато станах Дурга, аз се превърнах в неуморна машина за убиване. Рен и аз работихме със смъртоносна координация и нищо на света не можеше да спре нашия ужасен дует. Чрез нашата връзка не ми беше трудно да черпя от военния опит на Рен и успешно да изключа частта от мен, която трепереше от ужас. Мислехме, чувствахме и действахме в унисон и когато разрязвах с меч или използвах тризъбец, го правех с опитната ръка на Рен. Когато разкъсваше враговете си или отдалеч забелязваше демон да тича към нас, аз също ставах неговите нокти и очи.
Все повече и повече орди се втурнаха към нас и когато Рен скочи на раменете на демона, аз увиснах с главата надолу. В същото време успях да изпържа две чудовища наведнъж, като се прицелих отзад на Рен. Когато Рен отново падна на земята, аз се изправих, с едната си ръка свалих нечия глава с меч, а с другата убих някого с влечугото.
Когато още десет същества се втурнаха към нас, скочих на седлото без колебание и се претърколих във въздуха. Ръцете ми действаха сякаш от само себе си. Повалих един нападател на земята с щита, отсякох главата на друг с меча и изгорих останалите с огън, изстрелян от татуираната ми длан. След като направих още едно цирково салто, аз пронизах друг противник в сърцето с тризъбец, изстрелях огнена стрела във врата на друг и повалих още двама със струя вода, причинена от Огърлицата.
Скачайки на земята, полетях нагоре като от батут и направих салто във въздуха. По време на полета видях Рен да разкъсва котешки демони на парчета от дясната ми страна. Долу под мен, огромна демонична мечка с яростно ръмжене размаха нокти във въздуха, чакайки ме да падна право в лапите ѝ. Бързо преценявайки ситуацията, развързах Огненото въже от колана си, запалих го със син пламък и ударих звяра по корема, така че обгорената му кожа изсъска.
Тогава внезапно бях изхвърлена настрани, но успях да хвана тигъра с един чифт ръце. Когато Рен се втурна напред, скочих на гърба му. Бързо движение на китката ми и Огненото въже отново беше на колана ми. Но трупът на демона мечка остана да лежи на земята, разполовен. Рен внимателно я прескочи и се приземи леко на предните си лапи.
– Не прави това отново. – прозвуча недоволният му глас в главата ми.
– Но беше страхотно?- усмихнато си помислих.
– Страхотно? Ти си просто един ослепителен ангел на съдбата, Келси. Ако смъртта дойде за мен във твоя образ, с радост бих я последвал.
Очевидно и демоните разбраха, че не могат да се справят с нас и се втурнаха с писък – към нашата армия.
– Рен, нашите хора са там!
Той се обърна и се втурна към групата оцелели воини. Заобикаляйки ги отстрани, моят тигър се втурна към най-големия демон: тромав човек-слон, стоящ на два дебели крака. Той вдигна оръжието си, но Рен беше по-бърз. Едно махване на лапата – и оръжието излетя настрани. След това Рен скочи, сграбчи демона със зъбите си, дръпна главата му и хвърли тежкия труп зад себе си. Бързо го запалих, а с него и десетина негови другари.
– Внимавай – сопнах се аз – Ти вече не се лекуваш!
– Не се тревожи за мен, Сундари. Днес мога всичко.
За да докаже това, той захапа първия демон наполовина със зъби, скочи върху следващия и го събори на земята, за да мога да довърша първия.
Когато последните демони избягаха, Рен и аз се върнахме при останалите ни воини. Както се оказа, бяхме унищожили няколкостотин демони, но от нашата армия останаха само няколко десетки души. Казах на оцелелите, че са ми направили голяма услуга и сега могат да си починат малко край огъня.
Но Рен и аз имахме друга задача.
Препускахме отново през тревистата долина. Димът от горящите тела се издигаше на струи във въздуха. Обръщайки се, видях все още стоящите катапулти и поклатих смутено глава, усещайки леката миризма на изгоряла захар във въздуха. Иззад огньовете долитаха звуци от битка и рев на тигър – несъмнено Кишан.
– Време е, Келси.
Рен се впусна в бягане, ускори и прелетя над огневата линия. Препускахме към планините, отцепени от плътен пръстен от демони. Чудовищата не помръднаха и наблюдаваха приближаването ни без страх.
Разпознах Сунил, стоящ на скалния ръб.
Вдигайки ръка, унищожавах с огън всички демони, които виждах. Рен дори не намали.
Когато вдигнах поглед, Сунил го нямаше.
– Локеш! – аз изкрещях – Дойдохме за теб! Покажи се, страхливецо!
Рен започна да крачи нетърпеливо пред планината, чакайки магьосникът да се появи.
Гнусен смях отекна от дълбините на лилавите планини. Вятърът духна, свиреше около мен, шепнеше подли, студени думи.
– Най-накрая ще се обединим, коте мое! Амулетът ще бъде мой. И ти ще бъдеш моя.
– Ако нямаш нищо против, бих предпочела различен сценарий.
Рен огледа района. Наоколо беше пусто, гласът сякаш идваше от нищото.
Изведнъж въртяща се фуния от мрак започна да се спуска от планините. Студеният въздух се втурна към нас със скоростта на тайфун, а в центъра му стоеше той – демоничният Локеш. Около нас се въртяха прах и сухи листа. Локеш падна на земята, а долината изрева от удара. В същия момент тайфунът изчезна надалеч.
Локеш приличаше на азиатски минотавър, само че гигантски. Беше облечен с дълга черна китайска роба с изправена яка. Очите му се присвиха, превърнаха се в тесни цепки, той дишаше тежко от вълнение, издишвайки пара от ноздрите си.
– Значи. – изръмжа той – все пак се върна! И видимо по-красива от последната ни среща. Силата на богинята ти отива, сладка моя. Той направи крачка към мен, но Рен удари краката му с рев.
– Все още ли си заедно с питомната котка? – изсъска Локеш – Е, ще се справим с него.- той погледна нагоре към горящата долина – Виждам, че сте ми довели нови поданици?
– Няма да ги имаш. – възкликнах яростно – Мъртвите са изгорени. Не можеш да ги съживиш и да ги направиш свои роби! Освободих ги от твоята власт.
– Да, какво си ти? – Локеш сви рамене – Няма значение. Лесно мога да си направя колкото си искам войници. Мога да прекратя тази битка с махване на ръка. Наистина ли мислиш, че ще ме затрудниш да унищожа твоята войска?
– Разбира се, че ще ти е трудно! В крайна сметка ще унищожиш своите воини.
Той ме загледа втренчено няколко секунди, след което каза:
– Не мога да позволя бъдещата ми съпруга да се съмнява в думите ми.
Той се усмихна зловещо, бавно съедини длани – и после ги разтвори. Земята се разтрепери, тътен премина през долината. Не издържах, ахнах силно, когато видях как нашите катапулти, наклонени, се срутват в дълбока дупка, появила се от нищото в средата на долината. Хора и демони в паника се втурнаха във всички посоки от разпространяващата се пукнатина. Огледах се набързо за Дурга, но тя не се виждаше никъде. Смаяна от ужас, гледах как пропостта се стеснява, погребвайки хора и оръжия под земята.
– Кишан!
– Не се страхувай Той е цял. – тихо ми отговори Рен.
Зърнах златната броня на Кишан, докато се изкачваше от бързо затварящия се ров. Дурга беше седнала здраво на гърба му. Въздъхнах с облекчение.
– Това по-младият принц ли е? – Локеш повдигна вежди – Честно казано, неговата жизненост започна да ме изморява.
След като изчака Кишан и Дурга да излязат от дупката, Локеш се засмя и отвори нова пукнатина в земята пред тях. Кишан прелетя над нея, после над друга и изчезна зад дърветата.
– Остави ги намира! – попитах строго аз.
– Или? – демонът се усмихна лукаво – О, какво ще стане с мен, ако не се подчиня, коте мое?
Вместо да отговоря, вдигнах лъка си и го заредих със стрела, заредена с огнена сила.
– Иначе ще те убия!
Той ми се поклони подигравателно.
– О, моля, опитай!
Изстрелях стрела и Локеш щракна с пръсти. Порив на вятъра отнесе стрелата ми далеч встрани, така че тя се заби в склона на планината. Чу се силен взрив, в долината паднаха камъни.
– Разочарован съм, сладка моя. Толкова се надявах да ми се представиш по-добре.
– Не бързай да се радваш, представлението още не е свършило! – усмихнах се.
По-бърз от светкавица, Рен излетя, изтича зад Локеш и скочи на склона на планината. Тук той се отблъсна с мощни лапи и се втурна надолу към Локеш, като тежка стоманена цев, оборудвана с нокти и зъби. Скочих на седлото и насочих всичките си оръжия към демона. Кой би могъл да устои на такава сила? Едновременно обсипах врага със стрели от тризъбеца, изстрелях стрели от лъка и размахах влечугото.
И какво? Със силата на вятъра Локеш лесно разпръсна всичките ми стрели и след това се огради с каменна стена, а моят беден тигър се блъсна в нея със скорост и се просна на земята. Само вярното влечуго този път не ме разочарова, като се стовари върху рамото на демона. Локеш се отдръпна с вик.
– Ще ми платиш за това!
– Настина ли? – казах и слизайки ловко от тигъра извадих меча си.
Локеш се втурна към мен, но когато протегна ръце към мен, аз затворих очи, изчезнах и се озовах до върха на стената, която беше издигнал.
– Как го направи? – изрева магьосникът.
– Предай се и тогава ще ти кажа.
Рен, за когото всички забравиха за известно време, тихо се промъкна зад Локеш. Видях опашката му да се люлее опасно близо от едната към другата страна, като гигантска котка преди скок. Но тогава стрела прониза рамото му между плочите на бронята. Сунил беше този, който се присъедини към битката ни и беше решил той да се бори с тигъра.
Локеш вдигна ръце и силен вятър го отнесе на върха на скалата до мен. Той замахна към мен с огромна крива сабя, но аз парирах удара с меча. Танцувайки грациозно по тясната стена, отблъсквах врага с всичките си осем ръце, но демонът беше неуязвим. Стени от лед и камък препречваха пътя на моите удари. Накрая разбрах, че си играе с мен и реших да се заема сериозно с въпроса. След като направих цирково салто във въздуха, ловко се приземих на върха на скалата. Преди да насоча вниманието си към Локеш, хвърлих бърз поглед към Рен, който се опитваше да се справи със Сунил, без да го убива. Едната лапа на моя тигър беше цялата в кръв.
– Не се разсейвай! – веднага чух недоволния глас на Рен.
Локеш свали ръцете си и скалата, на която стоях, потъна. Опитах се да го ударя с мълния, но магьосникът я замрази във въздуха, а след това ме поля с вода, която аз ловко превърнах в мъгла. Очевидно по това време Анамика беше приключила с унищожаването на демоните, защото нашите воини започнаха да се присъединяват към нас. Според плана на Анамика, след пълното изгаряне на живите и мъртвите демони, войските в пълен състав трябваше да се притекат на помощ на Рен и мен.
Войниците започнаха да обсипват Локеш със стрели, но с едно махване на ръка той завъртя облаците от стрели във въздуха и ги изпрати обратно, улучвайки стрелците. Той превърна оцелелите в каменни и ледени статуи. Локеш се опита да ме замрази, но аз грабнах Огненото въже навреме и бях транспортирана на друго място.
И така, за четиридесет и осем часа нашата велика армия беше почти напълно унищожена.
Тогава Локеш извика мъгла и покри цялото поле с нея, но шепа наши войници все пак успяха да намерят пътя към планината и се опитаха да ударят магьосника с копия. Той отново хвана копията във въздуха, но този път аз бях нащрек и със замах на Огненото въже отхвърлих смъртоносните копия далеч от хората. След това им изкрещях да отидат на помощ на Рен, докато отново се заех с магьосника.
Но тогава земята отново започна да трепери. Огромен камък се откъсна от планината, тежки скали се напукаха. Докато изтръгнатите дървета летяха в моята посока, аз завъртях огненото въже около себе си и полетях във въздуха.
Докосвайки клон с крак, скочих на върха на едно дърво след това върху летящ камък обратно върху клона и се втурнах покрай наклонения ствол, преди да се стовари на земята. Одраскана, но невредима, стоях на върха на огромна купчина камъни и изгледах предизвикателно Локеш. Още едно замахване с въжето – и сега стоях пред магьосника и опрян меч в гърлото му.
– Много впечатляващо. – кимна Локеш.
Отрязах древния магически талисман от врата му и го изгорих до основи.
– Всичко! Кажи сбогом на твоята демонична армия!
Той блъсна меча ми от врата си, сграбчи ръката ми и ме дръпна към себе си.
– Със сигурност бих последвал съвета ти, ако беше истинския медальон. Но, коте мое, ти ме научи да бъда хитър. Не помниш ли?
Погледнах към Сунил. Той се биеше с Рен. Едната му ръка висеше, но той продължаваше да бъде под влиянието на Локеш. Всичко ли пропадна? Обзе ме горчиво разочарование, но Рен беше тук.
– Ние ще победим.
Избърсах слюнката на Локеш от бузата си и се приготвих да продължа битката, но преди да успея да вдигна ръка, един конник излетя от мъглата. Зад него се вееше черно наметало. Скочи до Локеш и му се поклони ниско.
– Генерал Амфимах!
– Предадох съобщението ви, сър – каза предателят.
Локеш вдигна глава и вдиша шумно, раздувайки ноздри.
– О, да, тя вече е много близо, а той не може да я задържи!
– Какво си направил? Изкрещях към генерала.
Той се обърна към мен.
– Току-що изпратих фалшиво съобщение до приятелите ти, красавице. Втората богиня се притичва на помощ, което означава, че много скоро тя ще бъде в пълната власт на моя господар. Великият крал на демоните Махишасура, когото вие наричате Локеш, обеща да ме постави начело на армията си. Просто трябва да избера по-добър кон и тъй като ти обичаш тигри, аз също ще избера един от тях.
– Този няма да ти позволя да вземеш- сопна се Локеш – Вземи другия.
– Но аз искам да съм с тази жена. – заекна Амфимах.
– Не искаш ли да отрежа и другия ти крак?
Амфимах припряно поклати глава и Локеш го изпрати с махване на ръка.
-Иди се погрижи за тигъра. – нареди той.
След това Локеш бавно тръгна към мен и аз изведнъж си спомних историята, която г-н Кадам веднъж ми разказа. Отстъпвайки назад, паднах на колене, кършех треперещите си ръце и ридаех:
– Умолявам ви, не унищожавайте мен и приятелите ми! Аз… предавам се! Пощади ме!
Локеш грубо уви кичур от златистата ми коса около юмрука си.
– Ще видим – изграчи той нетърпеливо – Ако ме помолиш правилно…
Без да го изслушам до края, забих златния си меч в дебелата му бича шия. Той се хвана с рев за гърлото и залитна. За част от секундата си помислих, че съм го убила, но раната на Локеш започна да зараства пред очите ми. Кръвта спря да блика на земята, хриповете утихнаха, магьосникът дишаше дълбоко и равномерно. Едва тогава разбрах, че няма да ни е лесно да го убием.
Отчаянието ми се пренесе върху Рен. Той отхвърли Сунил от себе си и се втурна към мен. Скочих на гърба на моя тигър, а Рен закръжи, без да спира, и отново нападна Локеш.
– Вдигни си главата. Ще го победим, няма да му позволим да покори Дурга – чух твърдия глас на Рен – Каквото и да е намислил, трябва да му попречим да направи Дурга свой инструмент.
Веднага щом свърши да говори, от мъглата изскочи богиня, яздеща черен тигър. Амфимах вдигна копието си, готов да ги посрещне. Кишан се втурна към него, но Дурга дори не помръдна. Мислех, че е изпаднала в транс.
Рен се втурна към Кишан и аз махнах с Огнено въже по единствения крак на Амфимах. Синият пламък си свърши работата. Нещастният инвалид се търкулнал с вой на земята, хванал се за главата, но Кишан бързо скочи на гърлото му и го довърши.
– Нещастник! Той няма да може да се наслади напълно на прераждането си – поклати глава Локеш – Мъртвите, за съжаление, не ги боли.
Той се ухили злобно и извади истинския медальон от джоба си.
Внезапно Дурга излезе от транса си. Тя бързо докосна ръба на шала до златния си меч, хвана дръжката с две ръце – и огромно копринено хвърчило я вдигна в небето, откъсвайки я от Кишан. Изправена над земята, Дурга събра всичките си оръжия и ги насочи към мен. Едва имах време да се залюлея настрани от седлото, когато златната чакра изсвистя над главите ни.
Кишан се втурна към нас, но се подхлъзна в маслено езеро, дошло от нищото, и падна. В същия миг здрави въжета се завъртяха бясно около тялото му и го увиха в стегната мрежа. Черният тигър се бореше и се блъскаше, опитвайки се да се освободи, а Сунил решително тръгна към него с копие в ръка.
Вдигнах лъка си, но беше твърде късно. Нишките, покорни на волята на Дурга, полетяха към мен и грабнаха оръжието от ръцете ми. Примката се уви около глезена ми, друга се уви около кръста ми и ме дръпна от гърба на Рен.
– Анамика! Опомни се! Спри да правиш това! – изкрещях, опрях меча си в гърлото ѝ. – Не искам да се бия с теб!
Тя отхвърли меча ми с лекота, изтръгна Огненото въже от мен с едно грациозно движение и го завърза около кръста си. С шала тя ме върза здраво за ръцете и краката. Осемте ѝ ръце с главозамайваща ловкост взеха всички оръжия от мен. Когато всичко свърши, Дурга се обърна към Локеш.
– Какво да направя сега, господарю?
– Кажи ми, момичето ми – изгука нежно демонът – каква е тайната на твоята божествена сила?
– Нашата сила е в нашите оръжия. – отговори Анамика със странен механичен глас.
-Келси има ли собствени сили?
Ококорих очи и захриптях със зяпнала уста, докато Анамика стисна ръце около гърлото ми.
– Не повече от моята. – отвърна тя.
– Да, в такъв случай…
Локеш изкрещя диво, когато Рен заби зъби в гърба му. Демонът се стовари на земята и се претърколи, а Рен прокара нокти по страните му и го захапа в рамото. Но Локеш беше твърде силен. Той се изви, наклони глава като бик и заби рогата си в бронята на Рен.
Моят бял тигър падна, кръвта бликаше от отворената му страна. Белите му лапи трепереха и се извиваха, но той все пак се подготви за нов скок.
И черният демон стоеше над него и силно извика:
– Часът на твоята смърт настъпи, принц Дирен!
Той вдигна ръце и копията полетяха във въздуха, прицелвайки се в моя Рен.
Изкрещях и призовах последната ми останала сила: огън. Като вдигнах ръце, стрелях с пламък към Дурга, но тя дори не трепна, когато изгорих кожата ѝ. Не беше възможно да ударя и Локеш, той просто се огради от мен с каменен щит. Рен се хвърли към Локеш с оголени зъби и протегнати нокти. Злият магьосник щракна с пръсти и копията пронизаха Рен във въздуха.
– Рен! – аз изкрещях.
Усетих как острите върхове влизат в тялото му. Някои от копията издрънчаха в сребърната броня на тигъра, но едно се заби дълбоко в бедрото му, друго се заби близо до врата му, а трето почти наполовина влезе в незащитения му корем. Рен падна с писъци. Локеш стъпи с разцепено копито на предната му лапа и аз чух пукот на чупещи се кости.
Непоносима болка замъгли ума на Рен и аз изкрещях заедно с него. След няколко секунди го усетих да се отделя от мен, прекъсвайки връзката ни, така че скоро можех да чувам само тихия му вътрешен глас. Тогава поток от енергия нахлу в тялото ми и осъзнах, че Рен ми дава цялата си останала сила. Той ми даде и една последна мисъл: – Обичам те, Келси.
После гласът му замлъкна.
Локеш тръгна към мен и нишките на Шала се впиха още по-силно в тялото ми. Той се наведе и откъсна короната от главата ми. Когато тежката златиста коса падна на вълни по раменете ми, Локеш взе един кичур и замислено го разтри в дебелите си пръсти. Усетих как мръсният му, изгризан нокът докосва бузата ми и бавно пълзи надолу към ключиците ми, оставяйки крива кървава следа върху кожата ми.
– Ти ме измами, котенце мое. Не мога да оставя това поведение да остане ненаказано.
Той грубо изтръгна последния фрагмент от амулета от врата ми.
Колко дълго чаках този момент!
От очите ми бликнаха сълзи. Анамика се беше превърнала в марионетка на Локеш, Рен беше безпомощен, ако изобщо беше жив, а Кишан, вързан, лежеше някъде на земята. Останах съвсем сама.
И тогава забелязах златен блясък върху една от ръцете на Дурга.
Фаниндра!
– Фаниндра, скъпа, помогни ми! – умолявах аз, хлипайки на глас.
Зелените очи оживяха, заблестяха и златната кобра вдигна глава. Тя се изплъзна от ръката на Дурга, пропълзя до Локеш и забоде зъбите си в ръката му. Демонът изкрещя сърцераздирателно, но Фаниндра успя да го ухапе отново, преди той да я откъсне от себе си и да я хвърли в тревата.
Ръката на магьосника започна да се подува пред очите му, от ухапванията капеше златна отрова. Изхвърляйки моя фрагмент от амулета, Локеш стисна в ръката си древния медальон, който управляваше Дурга.
– Убий я! – изграчи той.
Богинята вдигна чакра над главата ми. Затворих очи… и тогава нещо тежко ме удари отстрани и ме отхвърли настрани. Кишан! Моят черен тигър се отърси от остатъците от разкъсаната мрежа и с ръмжене се нахвърли върху Дурга. Локеш изрева раздразнен. Искаше да удари Кишан с магията си, но изкрещя от болка и отново сграбчи ухапаната си ръка.
Много исках да вярвам, че сме спечелили, но умът ми каза, че сме далеч.
Кишан и Дурга се хванаха един за друг, той скочи върху нея, тя го наряза с чакра. Локеш извика Сунил, който закуцука към господаря си, приклекнал на ранения си крак.
Все още лежах безпомощно на каменистата земя, когато една от ръцете на Дурга проблесна точно до мен. Протягайки се, докоснах ръба на Шала с пръсти и прошепнах молбата си. В същия момент нишките, които ме спираха, започнаха да се топят. Без да чакам пълно освобождаване, посегнах към Огненото въже и стиснах дръжката в пръстите си. Това беше последният ми шанс и го разбирах добре.
Сунил, ревящ от ярост, се втурна към мен, но Локеш го отхвърли като кученце.
– Няма нужда! Аз сам ще изтръгна тази черна котка, която ме дразни толкова време!
Той стисна зъби, вдигна здравата си ръка и изстреля облак от ледени парчета към Кишан. Беше очевидно, че това просто магьосничество изисква голямо усилие от него. Локеш се олюля, залитна назад и едва не падна, когато се спъна в тялото на Рен, проснат на земята. Като отмъщение той жестоко ритна моя тигър.
Рен не помръдна, а от тялото му стърчаха копия като пера на бодливо прасе. Вече не усещах присъствието му. Затворих очи и го извиках.
– Рен?
Нищо. Без топлина. Нито сърцебиене. Нито мисъл, нито шепот.
Примигвайки да прогоня сълзите, погледнах в очите на моя тигър. Празните му стъклени очи ми напомниха пластмасовите очи на играчка тигър, която бях купила от един магазин. Сълзи потекоха по лицето ми, мъката ме разтърси.
Рен е мъртъв.
Тогава ме обзе бурен гняв, в цялото ми тяло пламна див пламък. Скочих на земята, изтичах зад Локеш, замахнах към Въжето и прошепнах:
За Рен!
Със силен звук Огненото въже се уви около гърлото на Локеш.
Той изхриптя. Тогава вдигна ръце, хвана въжето и го дръпна, опитвайки се да го откъсне от себе си, но само затегна примката. Видях древния медальон, все още стиснат в сините пръсти на магьосника. Събрах всичките си остатъци сила, изпратих ги към медальона. Ослепителна златна светлина изпълни тялото ми, за момент отново почувствах присъствието на Рен. Затворих очи и си представих, че той стои до мен, притискайки бузата си към моята. Свързвайки се, ние създадохме сила, която беше по-силна от земята, водата, вятъра, огъня и космоса. Защото тази сила отдавна се нарича любов.
Златна светлина струеше от ръцете ми в дръжката на Огненото въже. Медальонът на Локеш се превърна в пепел. Вълна от златна магия подхвана злия магьосник и го хвърли във въздуха. Светлината беше толкова силна, че цялото небе стана златисто. Тогава избухна сияние, оглушителен рев се разнесе над долината, могъщата планина потрепери, а фонтани от вода бликнаха от езерата.
Имаше един последен ужасен вик – и всичко свърши. Мъртвото тяло на Локеш, злия демон Махишасура, когото беше предопределено да убия, падна тежко на земята.
Силите ми свършиха, усетих как призрачните ръце ме освобождават. Горящата буза внезапно става студена.
– Рен? – молех се аз мълчаливо – Рен! Моля те, не ме оставяй!
– Винаги ще бъдеш в сърцето ми. Винаги. – прошепна милият му глас и се стопи.
Паднах на черната земя и избухнах в сълзи.
Назад към част 30 Напред към част 32
