Глава 29
Огъстин отпи от уискито от горния рафт и отпусна глава върху меката възглавница на облегалката на стола. Не би трябвало да пие с цел да се напие, но точно това правеше. Ако се напиеше, дори и това да траеше кратко, нямаше да му се налага да се съобразява с факта, че е пълнолуние и не са по-близо до излекуването на Теа, че баща му е на няколко дни от това да предприеме нападения, които допълнително да осакатят народа му, или че напълно полудява, като стои далеч от Емери. Той наклони чашата си и се наслади на горенето на третата чаша уиски. Още две и можеше да постигне замайване. Поне за петнайсет минути.
Бяха минали месеци, откакто се беше връщал в клуба. Нищо не се беше променило. Музиката, която говореше на душата му, продължаваше да звучи от всички колони, а алкохолът от най-високия рафт никога не свършваше. Плащаше на елитния си персонал, за да се грижи за безпроблемното му функциониране в негово отсъствие. Проблемът беше, че той се беше променил.
Да се изгубиш за една нощ в музиката вече не го привличаше така, както някога. Поне не сам. С всяка мелодия, изсвирена на сцената, с всеки зноен подтекст, умело вплетен в текста, Огъстин копнееше да сподели момента само с един човек.
Розовокосата малка вещица, която поглъщаше всяка негова мисъл.
Жаждата му за кръв се засилваше с всяка изминала минута. Беше стигнал дотам, че всяка друга мисъл беше свързана с пробождането на любимото му място на прелестната шия на Емери. Дотолкова, че трябваше да се опитва да не допусне трайно удължаване на кътниците си. Колкото и да не му се искаше да го признае, той се проваляше в опита си да стои далеч от нея. Връзката ставаше все по-силна с всяка секунда отсъствие и той не беше сигурен колко дълго ще може да продължи да се бори срещу неизбежното.
– Колко беше номерът ти тази вечер? – Деймиън извика над музиката и прошепна на Джона в кабината до него.
Проклети шибани новобранци. Огъстин стисна юмруци. Нямаше нищо против това, че сентинелите бяха започнали да пият в клуба след мисиите си. Не му пукаше и че опитват от местните. Но да обсъждат открито убийствата си на място, където всеки човек може да ги чуе, беше границата, която той прекрачи.
Геноцидът над неговия народ е бил извършван за по-малко в историята.
Рекс никога не би позволил на хората от неговия батальон да бъдат толкова безгрижни.
– Седем – похвали се Джона – Ти?
– Десет. – Деймиън наклони бирата си и отпи дълга глътка – Изглежда, че отново купуваш.
Огъстин остави питието си и запретна ръкави. Вероятно нямаха представа, че седи в сенките до тях, но щяха да запомнят мястото си и правилата, определени за тях, преди да е свършила нощта.
Преди да успее да се нахвърли върху стражите с цялата си натрупана ярост, която трябваше да насочи другаде, един от по-новите командири пристъпи напред и удари с юмруци по масата на младите стражи.
– Кои, по дяволите, си мислите, че сте вие двамата?
Очите на новодошлия страж се разшириха, а по устните на Огъстин се разтегли многозначителна усмивка. Тези двамата щяха да си получат ритниците по задниците и колкото и да му се искаше сам да ги нарита, щеше да се наслаждава на всяка минута, докато гледа как това се случва.
– Аз… ние… никой, сър. – двамата се препънаха в думите си – Просто обсъждахме нощта си.
– Където всички могат да ви чуят. – изсъска командирът и на Огъстин му се прииска да си спомни името му – Върнете се в казармата. Вие сте дежурни, докато двамата не успеете да си извадите главите от задниците и да запомните, че макар да имаме мисия, кодът винаги е на първо място. Това означава да си държите шибаните усти затворени. Докато сте в това, защо не съобщите на Джонсън, че ще дежурите в тоалетната до второ нареждане. Чувал съм, че той има някакви мощни фини четки за зъби, които пасват точно в жлебовете на плочките.
Двамата се стъписаха, но с един строг поглед на командира кимнаха и се изнизаха от кабината с бързина, която хората биха възприели като невъзможна.
Командирът оправи ризата си и се обърна към мястото, където седеше и наблюдаваше Огъстин.
Огъстин кимна и протегна ръка, приветствайки командира да се присъедини към него. След това махна към бара и направи жест да донесат две уискита на масата.
– Благодаря ви, Ваше височество.
– Аз съм този, който трябва да ви благодари. Тези двамата се отърваха лесно с вашето наказание, командир…
– Бракстън. – той направи малък поклон на Огъстин – Да увелича ли наказанието, Ваше Височество?
– За първо провинение – не. Ако се повтори, изпратете ги по моя път. Ще се радвам да им напомня защо имаме кодекс.
– Да, господине.
Сервитьорката донесе напитките им и Огъстин кимна към Бракстън, преди да поднесе ароматното уиски към устните си.
Командирът завъртя чашата си и изучи течността, преди да я постави на мястото ѝ.
Огъстин смръщи вежди и опря ръце на масата пред себе си.
– Не е прието да отказваш питие с принца си.
– Съжалявам, Ваше височество. Не става въпрос за питието. Просто… мога ли да говоря свободно?
Огъстин вдигна вежди. Какво ставаше с всички, които идваха при него с такава молба? Дали на челото му беше поставен знак с надпис „Разкажи ми проблемите си“? Все пак той бе заинтригуван от молбата на командира и леко му кимна.
Бракстън се премести на мястото си и се ухили.
– Може би ще изпия това питие. – той грабна чашата и нервно я наклони назад, изпивайки изцяло съдържанието ѝ.
Дали знае, че това е стогодишен скоч?
– По-добре? – попита Огъстин, подозирайки от какво трябва да се притеснява командирът.
– Да, сър. – той се облегна назад на високата облегалка на кабината и вдиша равномерно въздух – Може би знаеш, а може би не, но твоята позиция срещу баща ти събуди надежда в замъка. В общността на вампирите.
Беше чувал нещо подобно в подземията на замъка, но не му беше обърнал внимание. Кралят нямаше да допусне да има нещо различно от послушание. Нямаше значение, че техните слухове потвърждаваха това, което Рекс бе споделил, или че някъде дълбоко в него се бе зародила собствената му надежда, че може да има всичко, което някога е искал, ако подхрани нарастващия дисонанс.
– Чувал съм слуховете, но не съм сигурен каква полза ще донесе повдигането им. Аз не съм крал и все пак трябва да изиграя своята роля.
Бракстън сдъвка долната си устна, явно обмисляйки изявлението на Огъстин. Когато стигна до заключението си, той погледна нагоре с решителност в очите, макар че гласът му беше едва шепнещ.
– А какво ще стане, ако твоята роля е да поведеш собствена армия?
– Звучи като предателство. – той наклони чашата си в унисон с веждите си и отпи глътка уиски, наслаждавайки се на вкуса на езика си и пожелавайки да е Емери.
– Предателство е само ако не успеете, сър. – отвърна Бракстън, като хвана Огъстин неподготвен.
Той бързо овладя изненадата си от предателското предложение на Бракстън. Не можеше да разкрие колко много идеята се харесваше на мрака, който го подхранваше.
– И как би изглеждал успехът на моята армия?
– Това, което искат хората. Ти на трона, който носи светлина за бъдещето на нашето кралство. Такова, в което не сме пренебрегвани. Такова, в което мирът процъфтява и ние сме свободни да работим с други свръхестествени същества. – той говореше така, сякаш това беше толкова прост отговор. Сякаш и стражите, и поданиците нямаше да трябва да умрат, за да постигнат тази цел, още повече ако се изправят срещу баща му.
– Трябва да те убия дори за това, че говориш за това. – изсъска Огъстин през зъби. Той не познаваше Бракстън повече, отколкото познаваше който и да е друг от командирите на баща си. Рекс беше неговият човек и той си беше отишъл. Нищо в Бракстън не подсказваше, че се преструва. Фактът, че сърцето му биеше равномерно, говореше за истината в думите му.
Телефонът му завибрира в джоба и той посегна да го заглуши през джинсите си. Който и да беше той, можеше да почака до края на разговора му с Бракстън. Разговор, който, както изглеждаше, можеше да промени всичко.
– Трябва да ме убиеш, но няма да го направиш.
Огъстин кимна, като го подканяше и се надяваше, че има нещо, с което да подкрепи предателския си план. Трябваше му индикация, че това не е капан, заложен от баща му, за да потвърди лоялността на Огъстин към короната. Нямаше значение, че бе обмислял много от същите неща през последните двадесет и четири часа.
– Видях ви вчера в тронната зала, Ваше Височество. Не беше само начинът, по който се изправи срещу баща си за това, че отне живота на Бел. Беше огънят в очите ви, признанието за трагедията, която се случва в цялото ни кралство. Има много хора, които биха застанали на ваша страна, дори в нашите собствени редици. Трябва само да поемеш кормилото.
Бел, а не Белами. В съзнанието на Огъстин започнаха да се подреждат парчета, които подсказваха мотивите на Бракстън.
– Ти познаваше Белами, нали?
Бракстън въздъхна и наклони глава.
– Познавах го, Ваше Височество. Израснахме заедно. Опитах се да му кажа, че не е подходящият момент, но той настояваше. Това му струваше живота.
– Ще струва много повече, за да постигнете крайната си цел. – очите на Огъстин се присвиха, докато чакаше отговора на Бракстън.
– Знам, но не мога да позволя смъртта на Бел да е напразна. – прошепна той, навел глава. Бракстън вдигна поглед към Огъстин и видя огъня в очите на командира. – Но това не е само заради Бел. Нашият народ заслужава да бъде свободен от тиранията на тази корона. Те заслужават правото да избират бъдещето си без последствия.
Бракстън разпали огъня в гърдите на Огъстин и той се озова в положение да кима заедно с него.
Телефонът на Огъстин отново изсвири и този път той беше благодарен за прекъсването, дори само защото се канеше да скочи в борбата с двата крака, последствията да са проклети. Което беше нещо, което не можеше да си позволи да направи. Не и когато толкова много хора разчитаха на неговата защита.
Името на Лили проблесна в предната част на екрана му и паниката заседна в гърлото му, докато той бързо махна, за да отговори.
– Всичко наред ли е?
– Можеш ли да си готов за портала след пет минути? – думите ѝ прозвучаха бързо и разбъркано, което само засили паниката на Огъстин.
Той се обърна към Бракстън и снижи гласа си, макар да знаеше, че вампирът чува всяка негова проклета дума.
– Аз съм в града, защо, какво става?
– Тя има нужда от теб.
– Кой? Теа? – майната му, ако нещо се случеше с нея, не знаеше какво щеше да прави – Какво стана?
– Не, Емери. – това, което беше възприел като паника в гласа на Лили, сега осъзна, че е раздразнение – Тя трябва да се отпусне, за да може цветето да порасне така, както ни е необходимо. Тя не може да изключи проклетия си мозък и да се възползва от магията си.
– Чакай, какво? Ти имаш цветето? Какво, по дяволите, стана, как така никой не ми съобщи? – той беше едновременно облекчен и шибано ядосан. Теа вероятно нямаше да издържи до следващото пълнолуние, а сега имаше надежда, че ще успее, ако Емери успее да я спаси.
– Шибаният Калъм! – прокле Лили, като добави няколко думи на родния си език за добро – Той трябваше да ти се обади. Малкълм пристигна с Октавиан и цветето. Но времето ни изтича, а Емери има нужда от теб.
Огъстин си пое дъх и прехапа вътрешната страна на бузата си.
– Не съм сигурен, че аз съм решението.
Той наистина не беше. Вероятно щеше да нападне врата ѝ в момента, в който я видеше, а те не се бяха разделили точно в невероятни отношения. Всъщност почти можеше да гарантира, че той е последният човек, когото тя искаше да види след грандиозното му отхвърляне на твърдението ѝ, че е по-добре да се бият заедно.
– Не ми пука за благородната ти кауза, Огъстин! – изкрещя Лили и той можеше да се закълне, че видя как Бракстън се размърда – Ти си нейната проклета от боговете половинка, започни да се държиш като такъв.
– Добре! – изръмжа Огъстин, усещайки, че няма изход от това, особено като се има предвид, че би направил почти всичко, за да спаси Теа. Не смееше да спомене на Лили, че не е единственият приятел, който не отговаря на стандарта, който се очакваше от тях – Къде искаш да се срещнем?
Лили му каза точното място на близкия парк, където можеше да се срещне с нея, и той затвори телефона.
– Майната му! – въздъхна той.
– Женски проблеми? – Бракстън му сбърчи вежди.
– Нямаш представа. – Огъстин допи остатъка от уискито си и се измъкна от кабината. Даде знак да донесат още една порция на командира, преди да срещне погледа му. – Ще обмисля предложението ви. Засега обаче това остава между нас. Всичко това.
– Да, Ваше Величество. – кимна Бракстън.
Огъстин се ухили на неподходящата титла.
– Говорил си с Дориан, нали?
– Може би се е свързал с мен! – каза командирът с лукава усмивка.
Щеше да си поговори с Дориан, след като се справи със ситуацията с Емери.
– Успех с проблема ти. – извика Бракстън, докато Огъстин се отправяше през бара и навлизаше в задушната чикагска вечер.
Късметът беше последното нещо, от което се нуждаеше, ако щеше да се изправи срещу Емери. По-скоро му трябваше проклето чудо.
Назад към част 29 Напред към част 31
