Глава 28
Пламъци облизаха ръката на Емери, танцувайки по пръстите ѝ под звуците на вятъра. Те не горяха, а създаваха по-скоро бръмчене, което гъделичкаше кожата ѝ с топлината си. Тя затвори ръката си и пламъците угаснаха, като някои от тях скочиха обратно в огнището, а други се разпръснаха в нощния въздух. Когато отново я отвори и задвижи магията си, те отново избухнаха.
– Ставаш доста добра в това. – коментира Ансел до нея, докато размазваше маршмелоу с парче шоколад между два крекера.
Беше толкова погълнат от своите сладкиши, че Емери не беше разбрала, че я наблюдава. Ансел се разсърди, когато разбра, че тя никога преди не е яла марш-мор. Когато растеше, Ада не смяташе това за необходимо. Не че, Емери не беше искала или желала нормални човешки преживявания… ами искаше. Виждаше хора, които се наслаждават на барбекю на плажа или на разходки с колело със семействата си, но едва когато порасна, реши да научи нещата сама. Само че маршмелоу никога не е било на първо място в списъка.
Ансел планира да поправи това положение.
Той ѝ подаде сладкиша, като почти подскачаше на мястото си и Емери не можа да се сдържи да не се засмее.
– С оглед на начина, по който ти, Лили и Дориан ми се качихте на задника през последните три дни, се радвам, че най-накрая започвам да виждам някакво подобрение. – тя прекарваше почти всеки свободен момент в практикуване на някаква магия. Ставаше все по-силна, но не се беше променило много. Вятърът и огънят все още ѝ идваха най-лесно. Водата все още беше непостоянна стихия между трите си състояния, а земята беше упорита като дявол и отказваше да се подчини на волята ѝ.
– А сега имаш награда. – Ансел погледна от нея към лепкавия сандвич в ръцете ѝ в очакване да го изяде.
Емери поклати глава и отхапа една хапка. Маршмелоу и шоколад се изстискваха отстрани и тя се кикотеше, докато се опитваше и не успяваше да ги задържи, за да не се разлеят по цялото ѝ лице. Беше толкова вкусно, колкото го описа Ансел. Хрупкав, но мек и сладък.
– Мисля, че това е новият ми любим десерт. – каза тя през пълните си бузи.
– Казах ти, че ще стане. – той облиза собствените си пръсти и постави още един маршмелоу на пръчката си. Беше чудно как Ансел успяваше да задържи някакви мускули върху себе си, като се има предвид любовта му към всичко сладко. Той заби пръчката над огъня и я побутна с рамо. – Как си?
Тя вдигна очи и срещна леката усмивка на защитника си. Вилата беше навлязла в рутина и всеки, който в момента пребиваваше там, се съобразяваше с нея и изпълняваше ролята си. Но когато ставаше дума за Емери, почти всички във вилата ходеха по черупки. И тя не ги обвиняваше. Между загубата на сина ѝ, за която отказваше да мисли, постоянното отхвърляне на Огъстин и разбушувалите се хормони, тя беше бомба със закъснител и никой не можеше да каже кога ще избухне.
Дори самата тя.
В един момент тя щастливо практикуваше магията си, а в следващия в съзнанието ѝ се разиграваше образът на Огъстин в замъка с мръсните ръце на Джеси по него, като подчертаваше как е оставена да отглежда детето им сама, докато те си играят на къща. Обикновено следваше ярост и тя подпалваше нещо.
Тя издърпа парче залепен маршмелоу от бузата си и сви рамене.
– Добре съм.
Ансел вдигна вежди и се усмихна.
– Фактът, че през последните два дни сме използвали два пожарогасителя, говори за друго.
– Справям се! – излъга тя през зъби, знаейки, че всеки вампир в обсега на слуха може да усети вкуса ѝ. Слава богу, Дориан и Калъм бяха вътре, а Дрейвън и Флора бяха тръгнали да правят вълчи неща някъде. Бяха адски сладка двойка и макар да се радваше за най-добрата си приятелка, една част от нея мразеше да ги вижда заедно. Това само ѝ напомняше за това, което беше загубила.
Истината беше, че Емери едва се държеше заедно. Няколкото пъти, в които подпалваше нещата, бяха, когато губеше контрол над емоциите си, но имаше много случаи, когато беше на ръба и успешно ги овладяваше. Логично знаеше, че трябва да ѝ се позволи да скърби и да почувства всяка част от картите, които звездите ѝ бяха отредили. През последната седмица беше загубила сина си, беше видяла видение как да спаси Теа с помощта на магия, която нямаше представа как да използва, беше дала разрешение на Огъстин да я използва като своя лична торба с кръв, а след това беше видяла как той си тръгва и избира да я защитава сам, вместо да повярва, че заедно са по-силни. Да не говорим за безкрайните видения на бъдещето, които не можеше да си представи. Сортирането им беше самостоятелно изкуство и нямаше кой да я напътства, освен прашните стари книги, които Лили захвърляше в стаята ѝ. Нито една от тях не беше толкова полезна.
Средностатистическият човек можеше да се окаже в психиатрично отделение, след като преживее това, което тя преживя за толкова кратко време. Но Емери не беше средностатистическа. Не ѝ беше позволено да бъде такава. Тя беше наследница на вещиците и половинка на престолонаследника на вампирите. Беше избрана от звездите, за да постави началото на нова ера за свръхестествените. Спасителите не можеха да се съсипят. Те не можеха да се разпаднат.
Ансел се протегна и обви ръката си около нейната.
– Не е нужно да посрещаш всичко сама, Емери.
– Знам и оценявам помощта, която всички тук ми оказаха… – гласът ѝ секна и единственото, което успя да направи, бе да стисне голямата му ръка. Вътре в нея имаше дупка, в която беше единственият човек, който трябваше да седи до нея, и въпреки че обичаше малкото си семейство, това не беше същото.
– Но ние не сме той! – довърши Ансел мисълта, която тя не смееше да изкара на бял свят.
Емери въздъхна и погледна Ансел встрани, а на устните ѝ се появи слаба усмивка.
– Не, не сте, но вие сте моето семейство и съжалявам, ако ви карам да се чувствате така, сякаш не сте достатъчно добри.
– Пшшшш. Знам, че ме обичаш. – той се наведе и я блъсна в рамото, а Емери се ухили – Той е идиот. Ще се върне, няма да може да стои настрана.
Смехът на Емери се превърна в задушен плач, внезапна вълна от тъга я заля.
– Прав си. Той ще се върне, но ще е само за да се нахрани или да види дъщеря си. Той не се интересува от мен извън това.
Шибани хормони. Тя не можеше да помогне на вълните, когато те я връхлитаха. В един момент се държеше, а в следващия се превръщаше в бълбукаща каша.
Веждите на Ансел стигнаха до линията на косата му. Той протегна ръка и избърса сълзите, които обагриха бузите ѝ.
– На това ли се казва да излезеш от гората, а по краката ти да капе неговото освобождение?
– Наистина, Ансел? – Емери стисна ръката си и го удари по рамото.
Ансел изръмжа от смях и игриво отстъпи назад, сякаш го беше ранила.
– Всички ли знаят? – попита тя, а бузите ѝ изведнъж станаха горещи.
– Цяла Шотландия може да усети миризмата на заплетените ви течности.
– Ти наистина си груб. Защо никой не е казал нищо?
– Ами аз например бях готов да убия гадината, но Дориан ме убеди, че вероятно ще стане жертва на живота ми, да не говорим, че никой не знае какво да прави с вас двамата. Вие сте половинки. Знам какво е усещането. Това е най-невероятното чувство на света… – Ансел замълча, а очите му се отдалечиха. Емери знаеше, че мислите му са се пренесли към Себастиан, както често се случваше – Работата е там, че ти си вещица, а той е вампир. Няма прецедент за това какво означава това. Ние не го разбираме, но тези от нас, които са се събрали тук, знаят важността на вашия съюз. Това обаче не означава, че той може да се отнася с теб като с нищожество, Емери. Ти заслужаваш нещо по-добро, трябва да го знаеш.
– Знам, и Огъст е по-добър. Той ще ти хареса. Но Огъстин е този, който ще ни преведе през тази война с вещиците и в крайна сметка ще ми помогне да осигуря бъдеще за дъщеря ни в свръхестествения свят.
Огъстин запали и огъня в нея, който все още не беше угаснал четири дни по-късно. Може и да ненавиждаше упоритата му фасада, но дълбоко в себе си той беше един от добрите хора. Мотивите му бяха насочени към защита на хората около него, дори когато поведението му говореше друго. Трябваше само да измисли как да го убеди, че може да се справи в неговия свят. Всичко в нея ѝ подсказваше, че са предопределени да поемат тези предизвикателства заедно. Не само това, но и всяка информация, която беше получила от звездите, се въртеше около тях двамата.
– Вие не сте сами в тази битка, Ваше Величество! – намеси се Дориан.
Емери беше толкова погълната от разговора си с Ансел, че не забеляза, че той се е присъединил към тях от другата страна на кръга, следван от Дрейвън и Флора.
Ансел се премести до нея и не за пръв път от пристигането на Дориан във вилата нейният вълчи защитник се изчерви в негово присъствие.
– Колко пъти трябва да ти казвам, Дориан, просто ме наричай Емери, моля те. Аз не съм кралица.
Дориан посегна към приспособленията за печене и продължи да забожда маршмелоу с пръчката си.
– Ти си половинка на моя бъдещ крал, това те прави бъдеща кралица.
В корема ѝ пламна неоправдан гняв.
– Всъщност ми казаха, че тази чест принадлежи на една кучка на име Джеси, но не е това въпросът. Тук, във вилата, моля те, наричай ме Емери.
Очите на Дориан се свиха и както винаги той не искаше да отстъпи.
– Както казах, ти и Огъстин не сте сами в борбата си. Вълните в кралството се променят и мнозинството не е доволно от управлението на страха на крал Люин. Много от вампирите искат да прегърнат бъдещето, да намерят най-сетне мир в свръхестественото царство. Има много места, където вещици и вампири живеят в хармония. Разбира се, все още има напрежение, тъй като лошата кръв трудно се разрежда, но като цяло те се толерират взаимно, а в някои случаи дори работят заедно.
– Наистина? – ако това е вярно, то трябва да е отскоро. През цялото време, докато беше в замъка, се учеше само, че вампирите и вещиците се мразят.
– Той е прав, Емери. – Дрейвън заговори от другата страна на огъня. Тихият алфа рядко се намесваше и то само когато това беше от най-голямо значение – Свръхестественият свят се променя. Преди век вълците нямаше да ме приемат за свой бъдещ алфа заради хибридната ми кръв. Сега обаче, той обгърна с ръка Флора до себе си, те приветстват мен и моята половинка като свое бъдеще. Това не означава, че няма да има такива, които да се противопоставят. Имаше няколко такива, но като цяло приемането е широко разпространено. Вярвам, че ако дадете шанс на народа си, той ще приветства дъщеря ви и вашето другарство.
В очите ѝ се появиха сълзи и Емери кимна, приемайки думите му присърце. Бяха хубави, но не бяха толкова успокояващи, колкото беше сигурна, че Дрейвън искаше да бъдат.
– Те не са моите хора, но си прав, че ще трябва да решат. Няма да наложа дъщеря си на вещиците или вампирите като тяхна принцеса, но ще ѝ създам място в нашия свят.
– Точно в това грешиш, принцесо. – Дрейвън каза термина не като покровителствено прозвище, а по-скоро като това, което тя беше – Ти си наследница на вещиците и независимо дали ти и твоята половинка вярвате в това, или не, принцесата на вампирите чрез твоята половинка. Това са твоите хора и те ще очакват от теб да ги водиш, независимо дали си готова, или не.
– И това може да се случи по-скоро, отколкото си мислиш. – добави Дориан тихо, почти като че ли това беше последната мисъл, която искаше да премълчи.
Погледът на Емери се спря на стража.
– Какво имаш предвид по-скоро, отколкото си мисля? Нещо се е случило?
Дориан поклати глава и впери очи в огъня пред себе си, докато се занимаваше с пръчката в ръцете си.
– Все още не, но в редиците се шушука.
Емери се наведе и се приближи до ръба на дългата маса, където седеше тя.
– Какво се шушука?
– Не бива да говоря, не е на място.
– Дориан – измърмори Ансел до нея – Ако е свързано с Емери, предлагам да говориш, и то скоро.
Същата магия, която Емери беше видяла да пламва в очите на Дориан преди, светна за част от секундата, преди той да ги затвори.
– Не е пряко, но ще засегне негово величество. – той стисна устни и сдъвка долната си устна, сякаш преценяваше последствията от това да им каже какво знае, преди да въздъхне тежко – Останах в контакт с някои от братята си, за да следя какво се случва в замъка. Вчера Огъстин се изправи срещу баща си.
Емери затаи дъх и сърцето ѝ подскочи в гърдите.
– Направил го е?
Не беше нужно да отговаря. Беше го видяла. Един от откъсите, които звездите и бяха подарили. Това беше онзи момент. Усещането в стомаха ѝ подсказваше, че е права.
Дориан кимна.
– Кралят уби един поданик по време на изслушване на жалби. Някой, който се е противопоставил на войната срещу вещиците. Огъстин публично не се съгласи със смъртта и наказа баща си.
– Добре ли е Огъстин? – гърдите на Емери се свиха, докато чакаше отговора му. Тя щеше да знае, ако нещо се случи с него. Няма начин връзката да не реагира, но това не означаваше, че той е в безопасност в замъка.
– Той се криеше и моите източници ми казаха, че оттогава се е помирил с баща си, но започна движение в подземията на замъка. Разнесоха се слухове. Онези, които биха застанали зад принца, смятат, че той трябва да направи крачка към трона. Хората искат промяна. Уморени са от потисничеството в ръцете на крал, който би вкарал народа си във война, която той не желае. Животът в замъка или в двора не е точна представа за вампирското кралство. Кралят е вложил толкова много усилия в планирането на войната с вещиците, че е пренебрегнал народа си. Народът иска владетел, който ще му помогне. Те искат мир, ваше величество.
Емери присви очи при използването на фалшивата титла. Наистина ѝ се искаше той да спре да я използва.
– Емери. – поправи се той, сякаш готов да пледира защо трябва да му вярва – Надеждата е непостоянно нещо, но е способна да подпали бунт и мисля, че точно това направи твоята половинка.
Надеждата беше всичко, което ѝ беше останало. Нещо, което я свързваше с хората от кралството на Огъстин. Нейното царство също, според Дориан. Тя разбираше как се чувстват те. Вещиците я бяха пренебрегвали на всяка крачка. Какво би дала за това някой да се загрижи достатъчно, за да се застъпи за нея и да поиска да се бори за нея.
– Не знам какво очакват всички от мен! – прошепна Емери за първи път. Имаше чувството, че от нея падна тежест, когато се довери на онези, които първи ѝ се довериха.
Очите на Дориан се втренчиха в нея.
– Подозирам, че ще направиш това, което е правилно, и ще се бориш за народа си.
Тя хвърли поглед около огъня и срещна очите на Флора, Дрейвън и Ансел, които кимнаха в знак на съгласие.
– Не си сама, Емери. – повтори Флора.
Сълзите я прободоха в очите, но преди да успее да отговори на думите и да се съгласи с обещанията им, Калъм се измъкна от къщата и се спусна по стъпалата към мястото, където седяха, с див поглед в очите.
– Лили пренася Малкълм тук. Той е намерил дядо ѝ, а заедно с него и вещерското цвете, от което се нуждаем.
– Наистина? – Казаха в един глас Дориан и Емери.
– Да. – погледът на Калъм се спря на Емери – Лили иска да се срещнеш с нея на горния етаж. Ще ѝ помогнеш да спаси Теа.
Без натиск.
Назад към част 28 Напред към част 30
