Глава 38
Кой точно е Крадецът на души? И защо той нахлува в сънищата ми? Това се чудя, докато двамата се отправяме към тронната зала на Мара.
Ако сънищата ми са нещо повече от празни кошмари, тогава кой беше чернокосият мъж? И дали сънят-Дез е нещо друго освен илюзия, предназначена да ме изплаши? Или е възможно сънищата ми изобщо да нямат нищо общо с изчезванията?
От всички тези въпроси ме боли главата.
Двамата с Дез отиваме в двореца на флората, чиито стени са обсипани с живи, цъфтящи растения. Част от задълженията за Слънцестоенето на кралицата на Флора е присъствието ѝ в тронната ѝ зала, когато тя провежда аудиенция със своите поданици.
– Коя нощна фея, освен теб, има достатъчно сила, за да влезе в сънищата ми? – Прошепвам, докато вървим през замъка.
– Много.
Еми, това е обезпокоително.
Дез поклаща глава.
– Но – продължава той – никой не би трябвало да има достатъчно сила, за да ми попречи да те събудя. Ако имах живи братя и сестри, може би щяха да са достатъчно силни, за да извършат подобна магия, но баща ми ги е убил всичките.
Това е интересно да се знае – че силата се движи по кръвна линия.
– А баща ти? – Питам. – Би ли могъл…
– Той е мъртъв – казва Дез, лицето му е стоическо.
Предполагам, че с това се справям.
Притихвам, когато двамата влизаме в тронната зала на Мара и се присъединяваме към тълпата от други феи.
Тронната зала е същото място, на което се срещнахме с кралицата, когато пристигнахме за първи път. Отново я оглеждам, като разглеждам сводестите тавани, покритите с лози стени и полилеите с капещи свещи, докато Дез ме води по пътеката.
Стомахът ми се свива, когато виждам Янус в края на залата, застанал встрани от трона на кралицата, приличащ на утринното слънце.
Как той участва в тази мистерия?
Щом двамата крале се виждат, усещам как напрежението в стаята се покачва. Другите сигурно също го усещат, защото феите започват да се оглеждат наоколо. Въздухът започва да се сгъстява с магия, което затруднява дишането.
Ето какво се случва, когато двама крале се съберат.
Докосвам ръката на Дез.
– Всичко е наред.
Ако бях поне наполовина толкова смела, колкото са думите ми. Изправям гръбнака си.
Аз съм нечий кошмар, казвам си.
Разбира се, този някой вероятно е следващият макарон, на който попадна, но хей, всички трябва да започнем отнякъде.
В крайна сметка заставаме близо до Краля на деня, за голямо разочарование на Дез и Янус.
Янус не е единствената фея, която има претенции към нас. Десетина различни феи седят или стоят из цялата тронна зала и повечето от тях хвърлят на мен и на Търговеца мръсни погледи.
Предполагам, че все още не са преодолели факта, че Дез уби техния крал…
Не помага и фактът, че целият шемет започва почти час по-късно, а дори и след това е толкова интересно, колкото да гледаш как съхне боя.
Единственото спасение е Дез, който е зает да ми шепне в ушите тайни за зрителите, които седят по пейките.
– Той обича да носи дрехите на жена си.
– Тя спи с цялата кралска гвардия и всички знаят това, освен съпругът ѝ.
– Тя има слуга, когото тайно нарича „татко“, и редовно го кара да я наказва.
Сега той отново се навежда.
– Цяла сутрин си фантазирах как разтварям тези твои меки бедра и те взимам, докато не ме молиш да скоча с теб през ръба.
Поклащам се малко на крака и сирената ми почти избухва; всичко, което мога да направя, е да я задържа в клетката.
Очите на Мара се стрелкат към нас, преди да се върнат към предмета пред нея.
Поглеждам го недоверчиво.
Той решава да си говори мръсотии с мен сега?
– Просто се уверявам, че все още обръщаш внимание – казва той.
Зад гърба ни се отваря странична врата и Малаки, заедно с двама войници от Нощта, пристъпват към Дез, като Малаки се навежда, за да прошепне нещо в ухото на Дез.
Търговецът кимва, после се навежда към мен.
– Още един войник е изчезнал.
Още един?
– Трябва да изляза за кратко, за да поговоря с моите хора. Малаки ще бъде тук вместо мен, докато се върна.
Той ме целува за кратко по устните, а после си тръгва, оттегляйки се обратно през страничната врата заедно с войниците от Нощта.
Примигвам на Малаки, който ми се усмихва стегнато, преди открито да погледне Янус.
Мара оправдава последния си обект, облягайки се на трона си, а огнената ѝ коса се спуска на каскади по гърдите ѝ. Днес бели рози са заплетени в тези нейни ярки кичури.
До нея погледът на Зеления човек се насочва към мен, погледът му е напрегнат.
Ех, тази фея е изнервяща.
Двойните врати в далечния край на стаята се отварят и в тях се вкарва окована в белезници жена. Ръцете ѝ са открити и забелязвам как изпод оковите ѝ наднича робско листо.
Човек.
Очите ѝ са подпухнали, но лицето ѝ е сухо, а брадичката ѝ е предизвикателно вдигната. Всички погледи я гледат, докато я водят по пътеката, а стъпките ѝ и тези на стражите отекват в цялата стая.
Досега феите, които са имали аудиенция при кралицата, са били благородници, които се карат за дребни неща. Тази обаче вече мога да кажа, че ще бъде различна.
Когато стига до ръба на пиедестала, нейните феи охранители я принуждават да коленичи.
– Какви са нейните престъпления? – Пита Мара лениво.
– Хванаха я да блудства с фея – съобщава един от стражите. Чакай, сериозно?
Жената е в окови, защото е преластила пич с крила?
– Свидетели? – Пита Мара отегчено.
– Двама – казва пазачът.
Двамата свидетели са изведени напред, и двамата са хора, ако се съди по заоблените им уши. Всеки от тях на свой ред свидетелства, че е хванал слугинята на територията на двореца да играе на криеница с войник.
По средата на второто свидетелство човешкото момиче започва тихо да ридае.
Премествам се на краката си. Цялата тази ситуация ми се струва нередна. Тази жена е подсъдима, защото е направила точно това, което ние с Дез сме правили.
До мен Малаки прочиства гърлото си неудобно.
Той също е виновен за това, за което е съдена тази жена.
– Имате ли думи, които да кажете в своя защита? – Пита Мара човешката жена, след като свидетелите си тръгват.
– Моля ви – казва тя, а гласът ѝ е загрубял от сълзите – той ме сграбчи. Опитах се да го отблъсна, но той ме надви…
О, Боже.
Кръвта ми се смразява. Чувствам как гаденето ми се надига, стомахът ми се свива отвратително при думите на жената.
Това не звучи като някаква незаконна среща в гората. Това звучи като изнасилване. И сега тази жена е наказана за това.
– Къде е този мъж? – Пита Мара.
Дълбоката до кости болест, която ме беше погълнала преди малко, се превръща в нещо горещо и неприятно.
Направете нещо.
– На път е – казва пазачът.
– Много добре. – Мара пренарежда полите си. – Дайте на робинята двадесет удара с камшик и ако е заченала, абортирайте потомството.
– Не.
Не осъзнавам, че съм проговорила, докато всички обитатели на тронната зала не се взират в мен.
По дяволите, добре, ще го направя.
– Моля за извинение? – Мара изглежда наполовина скептична, наполовина развеселена.
– Никой няма да наранява тази жена – казвам аз и пристъпвам напред.
Усещам как силата ми се натрупва под кожата. Тялото ми не свети, но усещам магията си точно там. Не съм преминала през ада, само за да гледам как нещо подобно се случва отново и отново на друга жена.
Очите на Мара се стрелкат към Малаки.
– Генерале – казва тя – справи се с партньорката на своя крал.
Ръцете ми се свиват в юмрук, сирената се раздвижва неспокойно. Тя дори не се обръща към мен, сякаш съм под нейното внимание.
Вниманието на стаята се насочва от мен към Малаки.
Той сгъва ръце на гърдите си.
– Не.
От тълпата се надига вълна от шепот.
Погледът ми намира този на Малаки и ми е трудно да дишам. Най-старият приятел на Дез се излага на риск заради мен.
Мара повдига вежди. Обръщайки се и от двама ни, тя съобщава на хората си:
– Продължете с наказанието, както е планирано. Изведете главатаря.
Една фея се откъсва от крилата на стаята и се приближава към подиума с камшик в ръка.
В мен отново се надига онова гадно усещане.
– Мара, не можеш да направиш това, – казвам.
Друга вълна от шепот се разпространява из стаята, дори когато кралицата на флората ме игнорира.
Главатарят се приближава до момичето, като се съсредоточава зад нея. Някой друг донася някаква извита пейка и сега стражите от двете страни на слугинята принуждават тялото ѝ да се преклони над пейката, като заключват белезниците ѝ в основата ѝ, така че тя е напълно скована, с оголен гръб към главатаря и тълпата отвъд него. Чувам риданията ѝ и виждам как гърбът ѝ се тресе.
Главорезът развързва камшика и о, Боже, о, Боже, това не може да е истинско.
Металното острие на камшика проблясва в стаята и точно тази подробност ме принуждава да действам.
Движа се, в мен пее неистовата нужда да защитя тази жена. Сега кожата ми започва да сияе и чувам тъмните, прошепнати мисли на моята сирена.
Пролей кръвта им, накарай ги да си платят. Защити момичето.
Прокарвам тялото си между това на човешката жена и това на главатаря.
– Докосни я и ще съжаляваш – казвам, гласът ми е точно толкова див, колкото и мелодичен.
Ако преди не бях привлякла вниманието на залата, сега със сигурност го имах.
– В името на неумиращите богове, Калипсо – казва Мара, обръщайки се най-сетне към мен – отстъпи.
– Не.
Малаки прави крачка напред, вероятно за да се присъедини към мен.
Ръката на Мара се вдига, за да го спре.
– А-а-а – казва тя. Докато говори, лианите на стената зад Малаки се плъзгат нагоре и го заобикалят, приковавайки го на място. Това е първият реален знак, че съм вбесила кралицата на флората. – Ако Калипсо трябва да бъде владетелка един ден – казва Мара и погледът ѝ се връща към мен – тогава тя може да води своите собствени битки. Не можеш ли, чародейко?
И Мара, и Зеленият човек ме гледат с трескави изражения, попиват гнева ми и чакат да реагирам.
Гледам я, съжалявайки, че не съм ѝ разкъсала гърлото, когато имах възможност.
– Всеки, който нарани тази жена, ще трябва да мине през мен – казвам на стаята.
Мара се усмихва, изражението ѝ е злобно.
– Така да бъде. – Тя щраква с китката си. – Началник, изпълни наказанието.
Зад гърба ми началникът се премества нервно. Чувам хлъзгавия звук от разплитането на камшика и изненаданите възгласи на публиката.
Тлеещият гняв се разгаря в корема ми, докато падам на колене, а ръцете ми стигат до оковите на жената. Тя ме гледа с широко отворени, зачервени очи, докато работя върху ключалките.
Майната им, трябва ми ключ.
Главатарят заема позиция зад мен, като прави няколко тренировъчни удара с камшика.
Разтрепервам се, когато осъзнавам, че няма да успея да освободя тази жена навреме. Тези вериги се нуждаят от ключ, а ключът е в джобовете на войници, които са твърде далеч и не желаят да помогнат. Единственият ми съюзник, Малаки, е задържан. Аз съм сама и ако оставя тази жена, тя ще бъде бита.
В душата ми има огън, а във вените ми – отрова.
Ако блясъкът ми действаше, щях да накарам всяка една фея, която стои безучастно, да си плати. Но единственото, с което разполагам, е тялото ми и убежденията ми.
Вземайки решение за част от секундата, аз се надигам над жената, а крилатият ми гръб вече е открит за главатаря.
Тя трепери от страх; той само подхранва моето отмъщение.
– Няма да позволя нищо да ти се случи – прошепвам аз, гласът ми е ефирен.
Чувам как главатарят се отдръпва. Отвъд него Малаки крещи.
Поглеждам към Мара, в очите ми се чете гняв.
Ще си платиш.
Все още се взирам в нея, когато щракването на камшика отекна в цялата стая. Усещам разкъсването част от секундата по-късно.
С отвратително хрущене деликатните кости на крилата ми се чупят под удара. Задъхвам се, когато болката залива организма ми. Едва виждам през нея.
Няколко окървавени пера се понасят към пода.
Трябва да затегна хватката си върху треперещата под мен жена, за да се задържа между нея и главатаря, когато чувам как той отново изтегля ръката си.
Под мен слугинята все още се тресе.
– Всичко ще бъде наред – прошепвам аз, а гласът ми е гъст от блясък. Няма да им позволя да стигнат до нея.
Чувам как камшикът отново изсвистява във въздуха. Този път, когато разцепва плътта ми и смазва костите, не мога да сдържа писъка си, звукът е ужасяващо хармоничен.
Чувствам как топла кръв капе по гърба ми, а още пера падат на пода.
Двадесет удара. Още осемнадесет, които трябва да изтърпя.
С това темпо няма да имам крила, докато главатарят приключи с мен.
През болката си започвам да се смея, усещайки ужасените погледи на тълпата около мен.
Не е ли това, което исках? Да се отърва от крилата си?
Изведнъж ярко осветената някога стая потъмнява. Листата се свиват, а лианите се отдръпват, сякаш са отблъснати от сенките. Стаята става все по-тъмна и по-тъмна. Лианите, които връзват Малаки, сега изсъхват и се изтощават, което му позволява да разкъса връзките си.
Преди тълпата беше мълчалива, но сега е тиха, както мъртвите неща.
Чувам как камшикът изсвистява във въздуха за трети път.
Той изщраква, когато се удря в плътта, и аз помръдвам в очакване на болката. Тя така и не идва.
Поглеждам нагоре, а там е Дез с края на камшика в юмрука си, а от дланта му се плъзга линия кръв по китката. Той изтръгва оръжието от ръката на началника и го захвърля настрани.
– Какъв е смисълът на това? – Казва той, а гласът му е измамно привлекателен. Завърта се в кръг и оглежда тълпата. Силата му изпълва помещението, пространството става все по-тъмно с всяка секунда, а някогашните цъфтящи растения сега изсъхват и умират.
Спускам се от тялото на човешката жена и се свличам настрани. Не мога да помръдна нито едно от крилата си; усещам ги сякаш са една гигантска, отворена рана.
– Какви велики забавления си правихте, докато ме нямаше – казва Дез на стаята, като погледът му се спира върху Мара и Зеления човек, които все още седят на троновете си – позволявайки на моята половинка да бъде изкормена жива.
Той е моето отмъщение. Той е моето насилие. Той е крилатата смърт, дошла да предаде всички тези феи на съдбата им. Почти се усмихвам.
– Малаки – казва той – прегледай кой е тук. Увери се, че Господарят на кошмарите им изпраща поздрави.
– С удоволствие – отговаря Малаки, отърсвайки се от последните мъртви лиани, които някога са го връзвали.
– А ти… – Дез се обръща към главатаря, а стъпките му отекват зловещо в стаята, докато се приближава към него: – Ти, глупако. Какво си мислиш? Сигурно знаеш правилата: нараняване, умишлено нанесено на фея, може да бъде отмъстено от нейната половинка.
Дез хваща ръката на мъжа и я извива зад гърба му. Той се навежда близо до него.
– И аз отмъщавам.
Няма значение, че е слънцестоене и има споразумение за неутралитет. Търговецът иска кръв.
За трети път в рамките на толкова много минути чувам отвратителното пращене на чупещи се кости, когато Дез разбива ръката на главатаря. Той не спира дотук. Счупва и двете ръце на мъжа, а след това и краката му. Между ударите той шепне нещо в ухото на главатаря и то трябва да е ужасно, защото феята вика по-силно от болката.
Точно тогава двойните врати се отварят и мъж със заострени уши е въведен вътре от двама стражи на Флора. За разлика от човешката жена, вкарана по-рано, тази фея не носи белезници.
И трите крачки се забавят при гледката пред тях – аз с окървавените си, счупени крила, осакатеният главорез и безмилостният Дез, който се извисява над феята. А след това е и пленената стая, която нито говори, нито се движи, докато те наблюдават как се развива всичко.
– Кой е този? – Пита Дез, вглеждайки се във феята, когото ескортират.
Гласът ми е изцяло човешки, когато отговарям:
– Това е мъжът, който е малтретирал тази жена. – Поне съм почти сигурна, че това е той. Казаха, че го водят.
Дезмънд ме поглежда за няколко секунди и виждам колко му е трудно да установи контакт с очите. Всеки миг, в който ме възприема така, с разбити крила, яростта и омразата му сякаш се удвояват. Погледът му се насочва към окованата жена до мен и той сигурно разбира малко от това, което се случва, макар че е пропуснал самия процес.
Накрая погледът му се спира на феята, която е конвоирана.
Малко са съществата, които мразят престъпленията срещу жени толкова, колкото и аз, но Дез може би е едно от тях.
Търговецът се втурва напред и хваща мъжа за врата. Стражите около Дез протестират, а погледите им се стрелкат към Мара. Но ако си мислят, че тя ще се намеси, жестоко се лъжат. Кралицата на флората изглежда доволна, че ще остави събитията да се развият така, както ще се развият.
Дез придърпва феята към себе си, като отново прошепва нещо в ухото на последната си мишена. Каквото и да каже Дез, то има отрезвяващ ефект върху мъжа. Дори на десетки метри от него и разсеяна от болката, забелязвам, че очите на феята се разширяват, а лицето му пребледнява при всичко, което казва моята половинка.
И тогава Дез започва да го влачи покрай стражите и да го насочва към подиума. Търговецът почти хвърля феята на пода пред трона на Мара.
– Кажи на кралицата си какво възнамеряваш – изисква той.
Феята промърморва нещо с наведена глава.
– По-силно.
– Ще приема останалите удари на роба като наказание – казва той.
Мара се навежда напред и поставя брадичката си в ръката си.
– Като наказание за какво точно?
Не съм сигурна дали Мара е объркана от това, което този мъж е направил на жената, или просто си играе с него.
– За това, че спи… – Феята се задавя, думите му секват. Изпитала съм достатъчно усещането, за да знам точно какво – или по-скоро кой – стои зад него.
Поглеждам към Дез, който стои над него със скръстени ръце и заключена челюст. Опасна красота – това е той.
Феята се опитва отново.
– За това, че се… – Той започва да заеква, избягвайки единствената дума, която ще бъде принуден да каже.
Пет секунди по-късно той се отказва от борбата.
– За това, че… я изнасилих.
Мълчаливата преди стая сега избухва в скандален шепот.
Мара вдига ръка.
– Тишина! – Казва тя и успокоява стаята.
Тъмнината преминава през залата, гаси свещите, задушава живота на растенията, растящи по стените.
Дез насочва вниманието си към Мара.
– Единственото нещо, единственото нещо, което те спасява от смъртта, е нашата клетва – казва той, гласът му е тих.
С тези последни думи Дез се връща към мен, а крилете му се размахват заплашително зад него. С тежките си ботуши и масивната си фигура той прилича на мрачен принц, изпълзял от бездната.
Така внимателно ме вдига на ръце и се отправя по пътеката към стаята с мен на ръце.
Назад към част 37 Напред към част 39
