Глава 6
– Добре, Тори.
Загледах се през предното стъкло в тъмния паваж, който проблясваше под фаровете на джипа. Всичко беше черно, дърветата от двете страни на магистралата едва се различаваха на фона на нощното небе.
– Разкажи ми цялата история – нареди Аарон. – От самото начало.
Поех си дълбоко дъх и събрах мислите си. Този път му разказах последователността на събитията по ред, като обясних всяко решение, което бях взела. Как съм сключила сделка с Етеран, за да спечеля време. Как демонът бе доказал, че заслужава частично доверие, когато бе помогнал да бъдат убити сменящите се, вместо да избие всички – включително и мен – и да избяга. Как Етеран беше измъкнал Езра от общия им психически срив в ръцете на Варвара.
– Говорихме през нощта след това – разкрих аз. – Обсъдихме амулета и това, което бях научила за призоваването на демони, както и дали е възможно да се разкара магьосник демон.
– Обсъждали сте го… – промълви Аарон, стиснал волана с две ръце. – Етеран няколко пъти е поемал контрола пред мен и никога не е говорил. Просто се е опитвал да ни убие.
– Той иска да излезе от тялото на Езра. Смята, че има шанс да го направим… и аз също мисля така. Той ми каза за призоваващия от Енрайт, който е превърнал Езра, и че гримоарът може би все още е там.
– Ето защо отиваме в Енрайт?
– Планът ми беше да разкажа на Езра всичко – в спокойна дискусия, а не в крещяща свада. Той също щеше да дойде, а Етерран щеше да ни помогне да намерим гримоара.
Аарон гледаше пътя и издишаше бавно.
– Знаеш ли какво се е случило в Енрайт?
– Част от него.
– Последният спомен на Езра от това място е, че открива, че всички, които е познавал, са били избити. Не мисля, че някога трябва да стъпва там отново.
Тялото ми се смрази.
– Смяташ, че това ще е прекалено за него?
– В сегашното му състояние – да. – Издиша Аарон и въздухът от дробовете му потрепери. – Езра е в лошо състояние, Тори. Ако нещо не се промени скоро, ще го загубим, преди да успеем да го спасим.
– Ето защо направих това. Всичко това.
Той кимна.
– Ако намерим гримоара на призоваващия, тогава какво?
– Ще го използваме, за да разберем как Езра е бил превърнат в демоничен магьосник. Ако знаем подробностите за договорната магия – ако има такава – ще имаме по-добра представа дали амулетът ще подейства, за да я развали.
– А ако амулетът не проработи?
– Ще преминем по този мост, когато стигнем до него – промълвих аз.
Автомобилът изръмжа по магистралата, а настилката беше празна от други превозни средства. Взирах се в тъмнината, като се стягах да не допусна сърдечната болка, която се надигаше в гърдите ми. Езра щеше да разбере. Той щеше да ми прости.
А ако не го направи, поне щеше да е жив.
– Докато разправям тайни – казах рязко – има още нещо, което трябва да знаеш.
Сините очи на Аарон се стрелнаха към мен, лицето му бе осветено от светещия дисплей на таблото.
– Аз съм влюбена в Езра. Целунахме се под имела на Коледа. Целували сме се няколко пъти.
Мълчание.
Не можех да се накарам да погледна Аарон, погледът ми беше прикован към пътя напред.
– Не разбрах, че имам чувства към него, докато не изминаха месеци, след като с теб скъсахме. Езра и аз не се срещаме и не спим заедно. Трябваше да ти кажа по-рано, но не знаех дали това нещо между мен и Езра изобщо щеше да се случи.
Аарон не каза нищо в продължение на дълга, мъчителна минута, след което въздъхна тежко.
– По дяволите, Тори. Ти нямаш много вяра в мен, нали?
Свих се на седалката си.
– Мислиш ли, че ще ти забраня да се виждаш с Езра като притежателно гадже? Обичам ви и двамата. Защо да искам някой от вас да е нещастен?
Свих се още малко, чувствайки се с около два сантиметра по-висока.
– Съжалявам.
– Има ли нещо друго, което държиш за себе си?
Почесах се по носа.
– Хм… никога не съм спала със Зак. Той намекна, че съм спала, но просто се държеше като гадняр.
– Кога не е гадняр? – Измърмори Аарон, после се облегна на седалката си и отпусна ръката си върху волана. – Трябва да се наспиш малко. Ще те събудя, когато стигнем до Сиатъл, и ще се разменим.
– Разбира се. – Наклоних седалката си с няколко градуса. – Аарон?
– Да?
Една сълза се плъзна по бузата ми, оставяйки студена следа.
– Наистина, наистина много съжалявам. Трябваше да ти се доверя още от самото начало.
Тласъкът на гумите по асфалта изпълни тишината между нас. Нещастна и болна отвътре, аз размърдах крайниците си, опитвайки се да се настаня удобно.
– Може би е по-добре, че не ми каза – прошепна Аарон. – Кай и аз обещахме на Езра… Без значение какво щеше да кажеш, не съм сигурен, че щяхме да изчакаме.
Взирах се в него, гърдите ми се стягаха, после затворих очи, знаейки, че ще мине много време, преди мислите ми да се успокоят достатъчно, за да заспя.
– Нямам морска болест – казах на Аарон, докато натисках спирачките и насочвах джипа през завоя, а гумите ревяха по набразденото с чакъл и пръст трасе. – Но това е най-ветровитият път, по който някога съм карала, и мисля, че получавам морска болест.
Стиснал дръжката на вратата, Аарон не откъсваше поглед от пътя.
– Можеш да намалиш скоростта. Това би помогнало.
– И без това вървим толкова бавно – измърморих аз, следвайки поредния тесен завой. – Вече четиридесет минути караме по този скапан път? Петдесет? Колко още?
– Още няколко мили. Но Тори, на пътя има сняг и наистина трябва да караш малко по-бавно.
– Този малък сняг? Аарон, аз съм израснала в Онтарио. Знам как се кара в сняг.
Той стисна толкова силно устните си, че те побеляха. Обзалагам се, че му се искаше да шофира. Усмихвайки се, поддържах скоростта на джипа постоянна.
Аарон беше поел първите три часа от пътуването, а в Сиатъл се сменихме, за да може да поспи. От Сиатъл до границата с Орегон пътувахме безгрижно два часа по права магистрала, но после стана неприятно.
Не ме разбирайте погрешно, крайбрежната ивица на Орегон беше красива. Гъсти гори покриваха ниските склонове, а криволичещите пътища следваха широки, виещи се реки, оградени с бял сняг. Но в това се криеше и проблемът: криволичещите пътища.
Напредъкът ни се забави и докато утринното слънце огря планините, GPS-ът на Аарон ни насочи от двулентова магистрала към широк еднолентов път без осова линия и с много дупки. Едва се бях оплакала от гадните условия на пътя, асфалтът се беше превърнал в кал. И може би само аз, но пътят сякаш се влошаваше, колкото по-далеч пътувахме.
Това наистина беше средата на нищото. Освен случайните къщи точно до несъществуващото шосе, не бях видяла нито един град или село. Дори едно от онези малки селца с дванайсет къщи и универсален магазин. Ако исках да скрия колекция от промити мозъци на митици и непълнолетни демонични магове, да, това щеше да е чудесно място. Честно казано, бях изненадана, че Ключовете на Соломон изобщо са го намерили.
– Добре – промърмори Аарон, прелиствайки разпечатките на маршрутите и картите, които бях подготвила вчера. – Кой от тези… Ето картата за Енрайт, но…
– Но ние не отиваме в Енрайт. – До който Google Maps така или иначе не знаеше как да стигне с автомобил. – Искаш упътването от блога „Скитникът на колела“.
Енрайт всъщност не беше град. Някога е бил такъв, но сега беше просто участък от изоставени влакови релси и ръждясало оборудване. Нашата цел беше близък частен имот.
Аарон намери инструкциите за достъп до Енрайт – предоставени от ентусиасти, занимаващи се с колоездене по черен път – както и информацията, която изрових с малко помощ от Дариус, за имота, където бяха открити демоничните магове. Намалих скоростта на автомобила, когато започнахме да търсим отбивката.
Познайте колко бях развълнувана, когато най-накрая намерихме отбивката и тя ни изведе на още по-тесен и мръсен път?
Стиснах волана, докато автомобилът подскачаше по неравния терен. За щастие, напоследък времето беше меко. Макар че в закътаните гори се задържаха няколко сантиметра сняг, по пътищата имаше само тънък слой, който не затъмняваше границите му.
– Кой – изръмжах аз, докато подскачахме – би искал да живее тук?
– Хора, които не искат да бъдат открити – мрачно отвърна Аарон.
Следяхме нещо, което предположих, че е път за дърводобив, покрай изсечен участък от гората, след което завихме по друг път, който се виеше покрай склона на планината. Спуснахме се в долина и гледката ни към върховете изчезна, тъй като зимно оголените дървета заобикаляха пътя, толкова близо, че от време на време клоните удряха джипа.
Отне ни още петнайсет минути, за да намерим правилния път, закрит от обраслите дървета. Пътят, криволичещ навътре в гората, не беше нищо повече от две ивици пръст, на които гумите бяха разровили земята.
– Това е то – промълвих аз. – Да го направим.
Завих по пътя – и открих истинското и разтърсващо значение на думата „неравен“.
С потъващи колела и люлеещо се окачване се движех по пътя с пълзене. Не можех да преценя дали е бил поддържан след „изтреблението“, но поне беше чист от отломки. Паднали клони и стволове на дървета се редяха отстрани, но нищо не препречваше пътя ни.
Подскачахме почти десет минути, завихме на един завой и ето го.
Бившият дом на Езра. Изкривеният затвор, в който той и родителите му не бяха осъзнали, че са попаднали. Мястото на клането, където бяха загинали шестдесет и осем души, включително и призоваващия, който беше обрекъл Езра.
Преместих джипа на паркинг, изключих двигателя и отворих вратата. Студеният въздух нахлу в автомобила, докато изскачах навън в необезпокояван сантиметър сняг. Въпреки че се намирахме дълбоко в планината, температурата се движеше малко над нулата – не е зле за края на януари.
Преди да бъде разрушена, комуната беше покрила полегатия склон на планината на няколко нива, с голяма сграда в основата и няколко реда жилища отвъд нея. Разрушена ограда ограждаше обрасло поле на запад, а близо до билото на върха се издигаше още една постройка, но не можех да отгатна предназначението ѝ.
Сега всички сгради бяха отломки.
Изучавах читалището в дъното на склона, опитвайки се да си представя как е изглеждало. Опитах се да си представя как подрастващият Езра стои на същото място, когато е пристигнал за първи път с родителите си преди седемнайсет години. Опитах се да си представя как Ключовете на Соломон нахлуват тук, въоръжени и нетърпеливи да се бият с редки демонични магове – върховният трофей за убиване.
Багажника на джипа се затръшна, което ме накара да подскоча. Обърнах се и видях Аарон да закопчава палтото си върху защитната жилетка. Шарпито, в черния си калъф, беше преметнато през рамото му.
– Намираме се в пущинаците – напомних му аз. – Не мисля, че имаш нужда от меча си.
– Няма смисъл да рискувам.
Добре, разбира се. Мога да се съглася с параноята. Преувеличавайки жестовете си, насочих ключодържателя към джипа и натиснах бутона за заключване. Автомобилът издаде кратък звуков сигнал, когато алармата му се включи.
Като извърна очи, той протегна бойния ми колан. Автоматично посегнах към него, но щом ръката ми обхвана кожата, гърлото ми се сви болезнено.
Коланът, който някога беше зареден с всичките ми артефакти, съдържаше само алхимични принадлежности – пистолета ми за пейнтбол, допълнителен пълнител със сънотворни отвари и шепа алхимични бомби. С толкова ограничена магия щях ли да бъда полезна като резервен вариант на Аарон?
Потиснах съмненията си, взех колана и надникнах в задната чанта. Хоши, под формата на кълбо, се беше сгушила в кожата, вероятно сънувайки сънища на силфи или избягвайки студа. Кой знае, но поне можех да разчитам на нейната помощ.
Закопчах колана, изправих рамене, поех си дълбоко въздух и тръгнах напред.
– Нека да направим това.
Първо се приближихме до общинската зала. Три от четирите стени бяха в различен стадий на „разпадане на прах“, а таванът се беше срутил. От отломките беше поникнала малка гора, чиито фиданки търпеливо чакаха пролетта.
– Сигурно са имали градини и добитък – помисли Аарон, като се наведе над една разбита стена, за да погледне към задния край на залата. – Подобни комуни се опитват да бъдат самодостатъчни.
– Да – съгласих се аз. – Не биха искали да привличат вниманието с огромни поръчки на хранителни продукти. Освен това кой би искал да пътува оттук повече от веднъж месечно?
Разровихме се в руините за няколко минути, след което поклатих глава.
– Етеран каза, че ритуалите се третирали като представления. Въз основа на това мисля, че целта ни е там.
Посочих нагоре по склона към руините на върха и Аарон кимна.
Заедно се запътихме нагоре по широката пътека през центъра на общността, а дъхът ни се белееше. Студена, тъжна тежест се събираше в гърдите ми с всяка стъпка и аз сковах емоциите си срещу гледките.
Два детски велосипеда бяха изоставени пред една къща, с изпуснати гуми и ръждясали вериги. Градински инструменти лежаха в мръсотията с изпочупени дълги дръжки. Четириколка със смачкана предница, сякаш се е блъснала в нещо, седеше между две къщи с каска до нея, а през счупената козирка стърчеше мъртва трева.
Навсякъде имаше следи от прекъснат живот, забравени вещи и празни домове. Един ден хората тук бяха живели в относително спокойствие. Двадесет и четири часа по-късно Ключовете на Соломон бяха убили всички тях.
– Тези семейства не са били престъпници – казах аз, гласът ми беше тих, но думите се чуваха тежко в гърлото ми. – Те бяха жертви. Как можаха Ключовете да ги избият и да им се размине?
– Не знам. – Пристъпи той през дълбока два метра бразда в земята. – Но не изглежда демоничните магове да са отишли тихо на смърт.
Той направи жест към друга пукнатина, която разцепваше земята, и аз отново изучих обстановката. Щетите бяха изветрели, годините ги бяха омекотили, но сега, когато търсех знаците, виждах дълбоки разкъсвания в почвата и отломки, изхвърлени на двайсет, трийсет, дори петдесет метра от разрушените постройки.
Само Езра беше разрушил една сграда. Какво ли щеше да е да се изправиш срещу десет демонични магове, които работят заедно, за да защитят дома си?
Аарон и аз продължихме нагоре по склона към отломките на върха. Огромни каменни късове лежаха навсякъде около широк, празен кръг, направен от плосък бетон. Недокоснат сняг покриваше пода, който не беше пострадал, въпреки че останалата част от конструкцията беше превърната в натрошена скала.
Ритнах по един къс, цилиндричен пън в края на кръга.
– Какво беше това?
Приклекнал, Аарон отметна снега от върха на пъна и разкри разбития бетон.
– Мисля, че… това бяха стълбове. Това е било храм, нещо като древните храмове в Рим.
Разтрих студените си ръце.
– Тогава предполагам, че това е мястото на ритуала. Според Етеран скритата стая е под това.
В унисон с Аарон се огледахме наоколо.
– Е – промълви той – това може да се окаже трудно.
– Трябва да има начин, който да не включва копаене. – Излязох на плоския, кръгъл под. – Може би ако стъпя на правилното място, ще мога да задействам врата.
– Или капан.
Искаше ми се Етеран да ми даде по-добри инструкции и се запътих по подобната на диск платформа. Това ли беше мястото, където Езра се беше превърнал в демоничен маг на четиринадесет години?
– Тори… виж.
Той посочи следите ми в снега. Там, където ботушите ми бяха открили пода, тъмни линии пресичаха камъка. С единия си крак отместих по-голямо парче сняг настрани, после приклекнах, за да докосна една от черните следи.
– Сребро – разбрах. – Това е потъмняла сребърна инкрустация.
Тръгнах обратно към Аарон, почуквайки по торбичката на малкия си гръб. С прилив на бледа светлина Хоши се разви от торбичката. Очите ѝ засияха с розово сияние, докато се въртеше около мен, подушвайки свежия планински въздух.
– Хоши, може ли да се пораздвижим малко? – Махнах към покрития със сняг под. – Можеш ли да издухаш това?
Крилете ѝ, подобни на ветрило, се разтвориха и затвориха. Издигайки се над мен, тя размахваше дългата си опашка напред-назад.
Вятър раздвижи косата ми, а после порив, подобен на торнадо, премина през каменния кръг. Снегът се издигна нагоре и когато вятърът утихна, той се разхвърча обратно на земята на двайсетина метра.
Аарон се приближи до мен и двамата изучавахме новооткрития под на храма. Сребърната инкрустация маркираше три петнадесетметрови кръга, разположени в триъгълник, като всеки от тях беше украсен със спираловидни линии, геометрични фигури и стотици руни. Някои от тях смътно разпознавах от миговете на Аркана, а други бяха бодливи, изкривени и странно обезпокоителни.
– Кръговете не са съвсем същите – отбеляза Аарон с приглушен глас. – Но много приличат на кръгове за призоваване.
– Изглеждат напълно недокоснати. Защо това е единственото място, което не е повредено?
– Не знам, но да оставим това непокътнато не може да е добра идея. Това…
Бип бип бип!
Аарон и аз се завъртяхме, когато шумът се разнесе из долината. В долната част на хълма алармата на джипа засвири, а светлините му замигаха. Дори от високата ни гледна точка не виждах следи от това, което беше задействало алармата.
Измъкнах ключовете от джоба си и натиснах един бутон. Когато автомобилът замлъкна, хвърлих поглед към Аарон.
Без да кажем и дума, двамата започнахме да тичаме. Хоши тръгна след нас, докато тичахме надолу към равния терен, добавяйки още един набор от следи в снега. На десетина метра от джипа спрях. Аарон се плъзна до мен.
– Ех. – Примигнах няколко пъти. – Виждаш ли това, което аз виждам?
Нашият джип, за който ясно си спомнях, че беше паркиран на съвсем нормално, равно място, сега седеше в плитък гроб. Перфектният правоъгълник земя беше потънал на два метра, отнасяйки със себе си и нашия автомобил.
Ругаейки, Аарон свали дългия черен калъф на Шарпи от рамото си и хвана ципа.
– Аарон? – Започнах. – Какво…
Земята се разтресе и изригна пред мен.
Назад към част 6 Напред към част 8
