Глава 39
Дез мълчи, докато излизаме от тронната зала, а стъпките му отекват в пещерните зали. Двамата сме забулени в неговите сенки. С всяка негова стъпка свещите наблизо угасват, а ценните растения на Мара изсъхват.
– Какво стана? – Той пита.
Чувствам как се тресе от гняв, как се бори с някакъв импулс да разкъса, да изрови и да унищожи. Тялото му на практика е вцепенено от тази нужда.
– Щяха да накажат тази човешка жена. Тя беше изнасилена. – Трябва да се успокоя за няколко секунди чрез болката в гърба си, преди да продължа. – Не можех да позволя това да се случи.
Очите му, бурните му, измъчени очи, се преместват надолу към мен и виждам, че голяма част от него се бори да остане ядосана. Че ако не държи гнева си точно там, където го вижда, ще трябва да пусне всички онези други досадни емоции.
– Така че ти прие наказанието вместо това. – Думите му нямат интонация, така че нямам представа какво си мисли.
Кимвам, а настроението му продължава да почернява.
Дез ме изнася от замъка, пресичайки дворцовите градини, докато се насочва към апартамента ни за гости. Мракът, който той влачи със себе си, сега засенчва дворцовите площи, помрачава небето и задушава живота на растенията, които докосва.
Феите спират да правят това, което правят, за да ни наблюдават – гневния Нощен крал и неговата половинка, от която капе кръв по каменните пътеки.
Зрението ми става малко нефокусирано, подтикнато или от болката, или от загубата на кръв, и, по дяволите, крилата ме болят.
Щом наближавам гигантския кедър, в който се помещават стаите ни, привличаме вниманието на няколко нощни войници, които окупират периметъра му. Щом ни виждат, те се втурват.
– Повикайте лечител – нарежда им Търговецът.
Още щом пристигат, те се втурват нанякъде.
Дез се втурва по стълбището, което се вие около дървото. Когато стига до стаите ни, рита входната врата на стаята за гости, като разцепва дървената рамка. Вътре се насочва към леглото и ме слага по корем, а докосването му е нежно.
– Ще те излекуваме, любов – обещава ми той, като отмества част от косата ми от лицето.
Кимвам му, като преглъщам емоциите си. Чувствам се съсипана и уязвима, а толкова не съм свикнала да се грижат за мен. Бях забравила колко хубаво е да имаш значение за някого и колко нежен може да бъде свирепият Търговец.
Той се изправя и миг по-късно го чувам да проклина под носа си, вероятно след като е зърнал щетите по крилата ми. И тогава ръцете му са върху мен и изглаждат кожата ми. Чувствам как магията му се просмуква в мен, притъпявайки острия хап на нараняванията ми.
Въздъхвам с облекчение, а вълнението в стомаха ми се успокоява, след като пулсирането на раните ми е притъпено.
– Това ще притъпи болката, херувимче – казва той – но аз нямам афинитет към лекуването. – Той присяда до мен и хваща ръката ми. – Това, което направи… – Потърси лицето ми – никой няма да го забрави. Нито онази жена, която защити, нито стаята, пълна с феи, нито кралицата на флората и нейната група, нито аз. Мара може и да носи корона, но всички в тази стая видяха коя е истинската кралица днес.
Гърлото ми се свива. Той ще ме разплаче.
– Не можех просто да стоя отстрани, докато…
Той ме накара да замълча с целувка.
– Знам.
Точно тогава някой почуква на останките от вратата ни. Миг по-късно чувам няколко стъпки, докато войниците влизат в апартамента ни, водейки със себе си лечителка фея.
Дез се отдалечава от мен, за да говори с групата. В продължение на минута чувам само тихо шушукане, после пазачът и лечителят се връщат при мен.
– Но тя е човек – протестира лечителката, когато ме вижда.
Сенките в стаята се задълбочават.
– Тя е. – Дез го казва като предизвикателство.
– Сигурно знаеш, че нашата магия не действа на…
– Излекувай я или считай, че животът ти е загубен – нарежда той на жената.
В стаята е тихо за няколко секунди, след което чувам треперещо издишване на дъх.
– Ще направя всичко по силите си, Ваше Величество.
След миг Дез идва при мен.
– Престани да се подиграваш с невинни феи – издишам аз.
– Никой тук не е невинен – казва той мрачно.
Потръпвам леко, кожата ми изстива. Не знам дали това е от тежката загуба на кръв, която изпитвам, или просто от шока. Дез разтрива ръката ми и магията му отново действа, опитвайки се да ме стопли.
– Искаш ли да знаеш една тайна? – Прошепва той, прокарвайки пръстите си през моите.
– Винаги – прошепвам в отговор. Не споменавам факта, че се намираме в стая, пълна с феи. Като познавам половинката си, това, което ще ми каже, или не е голяма тайна, или той е заглушил света за нашия разговор.
– Преди майка ми да е била писарка, преди да е била дори наложница, тя беше шпионин – признава Дез, като заглажда косата ми назад, докато говори.
Знам, че само се опитва да ме разсее, но му се получава. Наслаждавам се на разказа, докато феената лечителка започва леко да прокарва ръце по крилата ми. Мога да кажа, че тя изправя костите, но магията на Дез е толкова силна, че това, което би трябвало да е мъчително, е просто неприятно. И аз мога да пренебрегна този дискомфорт, докато Дез държи вниманието ми в плен.
– Как от шпионин се превърна в наложница? – Питам с мек глас.
– Тя осуети заговор срещу краля. – Той се взира в преплетените ни ръце.
Все още усещам безбожния му гняв в треперещата му прегръдка и го виждам в сумрака на стаята, но не казвам нищо. Кралят на нощта може и да е страшен за останалата част от света, но не и за мен.
– Понякога се чудя колко силно е съжалявала по-късно, че е свършила работата си точно в този ден – казва той.
– Баща ми я извикал в тронната си зала, за да ѝ благодари лично, че е спасила живота му. Каквито и думи да са били разменени, това е загадка, но той трябва да е бил доста очарован от нея, защото в края на срещата я е отстранил от поста ѝ и я е настанил в кралския си харем.
Това ме накара да повдигна вежди.
– И тя нямала нищо против това?
Дез се засмива задъхано.
– Не, ни най-малко. Тя беше това, което би нарекла наложница по неволя. Но по онова време в моето кралство нещата бяха различни, а баща ми… той беше съвсем различен владетел от мен.
Колкото повече научавам за майката на моята половинка, толкова повече ми се иска да я познавам. А колкото повече научавам за баща му, толкова повече не харесвам този човек.
– След като тя умря, никога не съм си представял, че ще срещна друга жена като нея – казва Дез. – Някой, който е преживял много и все още изначално е знаел кое е правилно и кое не. Някой силен и смел.
Ръката му стиска моята.
– И тогава срещнах теб.
Примигвам с очи няколко пъти, гърлото ми се свива.
Дез изтрезнява, а хватката му върху ръката ми се затяга.
– Когато те видях да лежиш там, със счупени крила… – той поклаща глава – това ми върна спомените от онази нощ в тронната зала на Карнон, а онази нощ… онази нощ ми върна спомените за смъртта на майка ми.
Нямах… никаква представа.
Нищо чудно, че е толкова яростен в наказването на онези, които ловуват жени; изваян е от преживяванията си.
Времето за разкази приключва малко след това и половин час по-късно Дез вече е напуснал моята страна, а тежките му стъпки крачат нагоре-надолу в противоположния край на стаята.
Ботушите му спират.
– Е? – Поисква най-накрая той.
Лечителката, която е надвесена над мен, се изправя и хвърля поредния кървав парцал в умивалника.
– Това е най-доброто, което мога да направя – казва тя. Успяла е да слее отново костите на крилото ми и частично да запечата разцепената кожа на крилото ми, но е очевидно, че нараняването не е близо до излекуване.
Сенките в стаята се променят и сгъстяват. Днешният ден наистина взема присърце настроението на Дез.
Не знам доколко празна е била предишната заплаха на Дез, когато той нареди на феята да ме излекува по-рано, но тя е направила всичко по силите си. Не е нейна вината, че магията на феите и на хората не е ужасно съвместима.
– Каляване – промърморвам аз.
Дез се приближава към мен.
– Какво беше това, херувимче?
– Потърси Темпер. Тя може да помогне.
Не бихте повярвали, че магьосница, толкова склонна към злото, колкото е Темпер, ще е добра в лекуването, но тя е. Доказателство, че Съдбата е иронична кучка.
Оказва се, че изобщо не е нужно да казваме на Темпер; и без това разбитата врата на стаята ни за гости се издува от пантите си, преди Дез да е напуснал страната ми.
– Кали. – В гласа на Темпер се долавя сила.
Внимателно вдигам едната си ръка и слабо я размахвам.
Тя нахлува в стаята, а очите ѝ са диви.
– Кого трябва да убия?
Дез сгъва ръце.
– За това ще трябва да се наредиш на опашката.
Тя се приближава до мен, като очите ѝ попадат на гърба ми.
Тя вдишва рязко.
– Момиче, какво стана? – Гласът ѝ се променя от гняв към паника. Никога не е добър знак, когато Темпер се отнася меко към теб. Трябва да изглеждам по-зле, отколкото си мисля, че изглеждам, за да реагира Темпер по този начин.
Дез се приближава зад нея.
– Имам нужда да я излекуваш. – И сега и в неговия глас се долавя паника.
– Няма страшно – казва тя и слага ръце на крилата ми. Затваря очи, като си гука ниско под носа.
Почти веднага усещам как магията на Темпер действа. Там, където магията на Дез е знойна тъмнина и криволичещи сенки, нейната е като топлина от пещ.
Когато тя отново отваря очи, те светят. Продължава да бръмчи, а ниските тонове на гласа ѝ звучат зловещо.
– Търговецо – казва тя – разкажи ми какво се е случило.
Двамата с него си споделяме погледа. Последния път, когато Темпер се беше ядосала от мое име, тя взриви портал.
– Какво вече знаеш? – Пита Дез.
– Само това, което Малаки ми каза…
Малаки е казал на Темпер за това? Тази фея официално е набедена.
– … че Кали е ранена и че може би скоро ще си тръгнем.
– Уау – казвам аз и започвам да сядам. – Може би ще тръгнем скоро?
Темпер ме избутва здраво обратно на леглото.
– Какво още пропуснах? – Пита тя.
Преди Дез да успее да обясни, аз се впускам в разговора.
– Искаха да бият с камшик човек, който е бил изнасилен – започвам аз.
Продължавам да разказвам на Темпер останалата част от историята, от момента, в който Дез за първи път излезе от тронната зала, до момента, в който ме изнесе от нея.
Докато приключа, Темпер вече е поправила напълно счупените ми крила. Те сърбят там, където са израснали нова кожа и кости, но ако оставим сърбежа настрана, може би са съвсем нови.
– Къде е тая шибана гръмоотводна кучка? – Изисква тя, визирайки Мара. – Аз ще я убия.
Думите ѝ накараха Дез да се усмихне гнусливо и, о, Боже мой, единственото по-лошо нещо от това тези двамата да са врагове е да са приятели.
Почукване по рамката на вратата, която вече е без врата, прекъсва тирадата на Темпер.
Отвън един човешки слуга чака с наведена глава. В ръцете си държи букет от диви цветя.
– Да – казва Дез и се приближава до вратата.
– Имам подарък за сродницата на Нощния крал – казва той и повдига малко цветята, докато говори.
Отблъсквам се от леглото.
– Кали- казвам, като прекосявам стаята. Взимам букета от него. – И ти благодаря за цветята.
Главата му колебливо се повдига и аз се вглеждам в хладните му зелени очи.
– Благодаря ти за това, което направи – казва той тихо. – Никой от нас няма да забрави.
Не е необходимо да пояснява кой сме ние.
Отново потапя глава, след което си тръгва, насочвайки се надолу по стълбите.
– Чакай! – Извиквам, стъпвайки на пътеката отвъд апартамента.
Той се обръща обратно към мен.
– Не е нужно да живееш така – казвам аз. – Никой от вас не е длъжен. На Земята има места за всички вас.
Той се усмихва.
– Ние оценяваме вас и вашите странни начини. Може би някой ден ще си тръгнем. А дотогава… – Той навежда глава и отново продължава да върви.
Усещам как раменете ми се отпускат. Рим не е построен за един ден и всичко останало, но все пак е трудно да преглътна хапчето, знаейки, че тези хора ще продължат да живеят тук, където имат твърде малко права.
– И така – казва Темпер, когато влизам отново в стаите си, – предлагам да взривим някоя глупост, след което да си тръгнем.
Дез не изглежда напълно против.
Усещам как цялото ми отчаяние и цялата ми болка ме изпълват, задушават живота от мен. Изведнъж не мога да го понеса.
Светкавица нагрява вените ми. Може би, ако изкипиш цялото ми страдание, цялата ми дребнава несигурност, цялото ми разочарование и труд, ще попаднеш на неразрушимо ядро. Нещо, което не може да бъде пречупено от алчност, похот или насилие. Нещо, което не е съвсем магия, но все пак е сила.
– Не – казвам аз, изправена пред Темпер. – Няма да бягам от това място.
Наченките на усмивка дръпват устните на моята половинка, когато срещам очите му.
– Време е в другия свят да разберат колко силен може да бъде един роб.
Назад към част 38 Напред към част 40
