Глава 43
Не само, че Дез се върна, но и че иска отново да ме обучава, затова и магическата каишка, която ме влачи към една от градините на кралицата. Едва след като пристигам, магията на Търговеца се разсейва.
Забелязвам самия човек, облегнат на едно дърво. Пред себе си той държи острието на меча, както се държи бастун, а облеклото му днес е сто процента човешко – от тениската на KISS до кожените панталони и черните ботуши със стоманени бомбета.
– Добро утро, херувимче – казва той, излизайки на слънчевата светлина, изглеждайки твърде бодър за собственото си добро. Подхвърля ми меча.
– Добро утро – отвръщам предпазливо и хващам оръжието с лекота. Облечена съм във фината рокля на фея и тънки сандали от кожа и дантела. Само по облеклото ми личи, че тази тренировка ще бъде по-трудна от останалите.
Наблюдавам Дез, който се насочва към страната на градините и си набавя още един меч.
– Какво? – Казва той с гръб към мен.
Отдавна съм престанала да се чудя как може да разгадава израженията ми, когато дори не ме гледа.
Няма смисъл да се въртим около храстите.
– Верни ли са слуховете? – Питам.
– Какви слухове? – Той размахва меча в ръката си, докато се приближава към мен, въртейки китката си.
Едва след като е на няколко крачки от мен, оръжието пада настрани, за да може да ме придърпа за бърза целувка.
Затварям очи от прилива, който той предизвиква в мен. Той има вкус на тайни и измама, моят хитър крал.
Отдръпвам се, а клепачите ми се повдигат бавно.
– Че ти си отговорен за изчезването на харема на кралицата?
Той ме гледа дълго, тези сребърни очи са винаги загадъчни.
– Този въпрос ще ти струва скъпо, – казва той тихо.
Дъхът ми напуска дробовете ми изведнъж.
Той го е направил. По дяволите, той го е направил.
– Ръката с меча е вдигната, любов – казва той, отдръпвайки се от мен, – застани в бойната си позиция.
Правя каквото иска, въпреки че сърцето ми се разтуптява от неговото избягване.
– Защо? – Питам, докато той заема позиция. И двамата с него знаем, че нямам предвид инструкциите му.
Двамата започваме да се въртим един около друг.
– Мисля, че знаеш защо – казва той, като почти потвърждава, че слуховете са верни.
Тогава той се втурва към мен, вдигнал високо меча си.
Извъртам се, а полата ми се влачи след мен.
– Само това ли ще направиш, Кали? Да избягаш от мен? – Пита той, докато се движа между алеите, покрити с рози. Той е точно на пръстите на краката ми. Знам, че ако искаше, можеше да се появи точно пред мен, но засега се задоволява да ме преследва по този начин.
Изведнъж се завъртам с лице към него, като вдигам меча си, за да срещна неговия.
– Те мъртви ли са? – Питам.
Ъгълчето на устата му се свива.
– Дай определение за мъртъв.
Исусе.
Мечовете ни заискряват, когато спускам моя надолу и се отдалечавам от него. Завъртам се под рамото му, за да атакувам отзад. Нощният крал се обръща тъкмо навреме, отклонявайки удара ми.
– Защо? – Питам отново.
– Никой не бие с камшик моята половинка. – Яростта, с която казва това, спира дъха ми дотолкова, че той почти нанася следващия си удар. Вместо това чувам разкъсване, когато острието му прорязва пластовете крехка материя.
– Защитавай се, Кали – изръмжава той.
Отдръпвам се назад.
– Но… как? – Питам, като се позовавам на предишния му отговор. – Ти се съгласи да сключиш мир с кралицата.
Той се втурва към мен като природна сила.
– И аз ще го постигна. Има много красиви мъже, с които тя може да напълни леглото си.
Но никой от тях няма да е копие на мъжете, с които някога е имала връзки. Дез не беше навредил на половинката ѝ, но ѝ беше отнел мъжете, с които се разсейваше.
– Как ще поддържаш мира? Няма ли да разбере, че това си ти?
– Херувимче, замисляла ли си се някога за възможността да не съм бил аз? – Казва той и сваля оръжието си като наковалня.
Отклонявам удара, като замахвам с меча си към него.
– Ти ли взимаш войниците?
Той парира атаката ми.
– Ами ако съм аз? – Пита той. – Ще ме обичаш ли по-малко? Ще ме мразиш повече?
Отговорът е страшно подобен на този, който даде на Мара, когато тя му зададе същия въпрос.
Отблъсквам се от него, отстъпвайки назад.
– По дяволите, Дез – прошепвам – аз не съм някаква кралица на феите, която да мамиш с думите си. Просто бъди честен с мен.
Светът сякаш замлъква, чуруликането на птиците и шумоленето на дърветата притихват.
Той се приближава към мен, замахвайки заплашително с меча си наляво и надясно, острието пресича тялото му.
Веднага щом ме достига, всичко, което мога да направя, е да блокирам и да избегна баража от атаките му.
Остриетата ни отново се срещат.
– Вярваш ли ми? – Пита той.
Единственото, което чувам, е шумоленето на роклята ми от вятъра и тихите ни издишвания.
Вярвам ли на Дез, на мъжа, който ме спаси от баща ми, който ме обичаше отдалеч в продължение на години? Човекът, който ме е спасил от самата мен и ме е запалвал отново и отново.
– Да – издишам.
Очите му омекват.
– Отговорът на въпроса ти е „не“ – казва той, а вълчите му очи се впиват в мен. – Спътнико на душата ми, нямам нищо общо с изчезването на тези войници.
Усещам истината на думите му като удар в центъра на гърдите ми. Всички признания на Дез имат тежест, сякаш той предава част от себе си в процеса, но това е особено тежко.
– Вярваш ли ми? – Пита той, а мечовете ни все още са заключени един в друг.
Кимвам, като вдигам бузи.
– Вярвам.
Тялото му се отпуска и аз усещам как се отварям. Пускам меча си, заобикаляйки Дез, след което се завъртам, носейки меча със себе си.
Върхът му докосва предмишницата му, а след него пониква линия кръв.
В момента, в който регистрирам, че наистина съм го наранила, пускам меча си и с ужас се взирам в раната.
Нарочно ли ми позволи да го намушкам?
Също толкова бързо отговарям на собствения си въпрос.
Не. Това беше непланирано.
Дез спира да се бори, за да се вгледа в раната с шок.
– Ти ме рани. Нанесе удар. – Той хвърля меча си настрани, битката е напълно забравена. Минава един ритъм и тогава той започва да се смее. – Ти го направи. Най-накрая го направи.
Той е полудял!
Дез ме вдига на ръце, завъртайки ни двамата около себе си.
– Знаеш ли какво означава това? – Пита той, взирайки се в мен.
Не знам.
– Ти най-накрая си готова.
Назад към част 42 Напред към част 44
