Глава 12
ЕЗРА
Облегнах се на стената на стълбището и затворих очи, за да не се измъчвам от изгарянето зад клепачите си.
Не бях спал през нощта. Умората ме влечеше, подсилена от изцеждащата сила на Плащеницата на Валдурна и умората, от която не можех да се отърва, откакто Тори хвърли артефакта върху мен преди по-малко от седмица. Трябваше да поддържам силите си, както физически, така и психически. Знаех това.
Все още не можех да заспя.
„В крайна сметка трябва да заспиш.“
„Бъди тих.“
Вляво от мен стълбите водеха към празната кръчма; Купър нямаше да се появи още час, ако приемем, че пристигне навреме. Вдясно от мен друго стълбище водеше към третото ниво на гилдията, а между тях беше вратата към работното помещение на втория етаж.
Ако продължа нагоре по стълбите, бих могъл да си пробия път до кабинета на Дариус, където той работеше в момента, и отново да го помоля да изпълни обещанието си към мен. Не очаквах отговорът му да се е променил от снощи, но все пак щях да опитам.
Очевидно много по-новото му обещание към Тори имаше предимство пред това, което беше дал на мен в деня, в който ме беше приел в гилдията си.
Ръцете ми се свиха в юмруци, в червата ми се навираше болка – предадена ярост, нарушеното ми доверие в Дариус, което засилваше агонията от измамата на Тори.
„Той отказва да действа, защото знае, че има шанс.“
„Мълчи.“
Все още не можех да повярвам на това, което Тори беше направила. Не можех да повярвам, че е крила това толкова дълго време. Тя знаеше колко много означават Аарон и Кай за мен. Знаеше, че не бих могъл да понеса, ако те бъдат наранени или убити заради мен. Знаеше, че най-големият ми страх е да загубя контрол… нали?
Изблици от миналата нощ ме разкъсаха. Тори лъже. Тори разкриваше истината. Тори крещи, с лице, изкривено от мъка и сълзи в очите, искайки да знае защо съм толкова решен да умра.
Не исках да умра, но така или иначе щях да умра, а тя беше твърде упорита, за да не го приеме. Рискуваше себе си, Аарон и Кай в напразен опит да ме спаси – мен, заразения с демон убиец, обречен на лудост.
„Ти си упоритият глупак, а не тя.“
„Мълчи.“
Ето защо толкова упорито се опитвах да се съпротивлявам. Ето защо не бях казал и дума, докато Аарон се срещаше с нея. Защо не бях казал и дума, след като се разделиха. Защо никога, никога не съм имал намерение да намеквам, че изпитвам нещо повече от приятелство.
Изпуснах тежък дъх и пъхнах ръка в джоба си. Извадих телефона си и отключих екрана. Приложението ми за съобщения вече беше отворено, а на дисплея се виждаха неотговорените съобщения на Тори. Колко пъти вече ги бях прочел?
Палецът ми се насочи към иконата за отговор, след което ядосано махнах приложението от екрана. Гневът и отчаянието ме връхлетяха като гореща и студена вълна. Тя винаги ръководеше със сърцето си и със страстта си. Това беше единствената причина, поради която се беше поддала на манипулациите на Етеран – беше позволила надеждата да надделее над разума ѝ и му беше дала безброй нови възможности да нарани нея, Аарон и Кай.
„Опитвам се да ни спася.“
„Млъкни!“
В съзнанието ми нахлуваше ледена тъмнина, а в синапсите ми избухваха изблици на гняв и жестока омраза. Притиснах гърба си към стената, за да предпазя мислите си от заразителната дивотия. Въздухът наоколо смрази кожата ми.
„Ще умреш, само за да ми се реваншираш ли? Или ще умреш в жалък опит да изкупиш смъртта, която си причинил?“
– Мълчи – прошепнах аз, като трябваше да придам на думите допълнителната сила, която идваше със звука.
„Тя попита защо не се бориш за живота си. Можеш ли да отговориш на този въпрос, Езра?“
Със стиснати зъби върнах вниманието си към телефона. Прелиствайки входящата си поща, се замислих за имейла, който бях получил в неделя вечер, изпратен от Зора, след което погледнах през вратата на работната стая. Млада жена седеше на една маса с гръб към изхода и почукваше разочаровано по тъчпада на лаптопа си.
Доколко ме интересуваше съобщението на Зора? Като се има предвид, че остатъкът от живота ми можеше да се измери със седмици, а може би и с дни, това нямаше значение.
„Робин Пейдж знае за амулета.“
Очите ми се разшириха. Отвърнах поглед от работната стая и отново се облегнах на стената, с настръхнала челюст. Нямаше да попитам. Нямаше да слушам. Нямаше да направя грешката да се доверя отново на демона.
„Не е нужно да ми вярваш, ако вярваш в Тори.“
В окото на съзнанието ми се мярнаха образи. Лицето на Тори. Наситените ѝ лешникови очи, предпазливи, но отчаяни, докато разказваше на Етеран как Робин Пейдж, новият изпълнител на „Врана и чук“, търси информация за демоничния амулет.
Етеран можеше да ме заблуди, но не можеше да излъже открито. Това, което ми показваше, наистина се беше случило.
Погледът ми се върна към имейла на телефона ми.
Здравей, Езра. Знам, че в момента си зает да риташ задници на големци, но Робин Пейдж има информация за един измамник-призовател, която трябва да чуеш. Попитай я за това възможно най-скоро.
Зора
P.S. Тя е срамежлива.
Допреди няколко седмици всяка връзка между мен и друг митичен демон щеше да гарантира незабавно, предпазливо разследване. Сега обаче това нямаше никакво реално значение. Можех да я пренебрегна и да оставя чиповете да паднат, където си поискат. Нищо от това, което правех, нямаше значение.
Можех да го пренебрегна, но в кръвта ми кипеше горчив гняв и не исках да седя на едно място. Не исках да бездействам. Да се оправдавам и пасивно да очаквам съдбовния си край като страхливец, в какъвто някак си се бях превърнал.
Исках да унищожа нещо.
„Сега ли е моят ред да сдържам темперамента ти?“
– Млъкни – изръмжах аз.
„Не бива да говориш със себе си. Съдружниците ти от гилдията може да забележат, а няма ли да е вълнуващо да се обясняваш?“
Преглътнах срещу яростта, която се надигаше в гърдите ми.
„Мислех, че искаш да оцелееш. Продължавай да ме провокираш и ще се озовем отново в онази …“
Онази празнота на лудостта. Онзи ужасяващ водовъртеж от неконтролируема ярост и насилие, който бе залял и двама ни преди четири нощи, поглъщайки умовете ни, изкривявайки ни заедно, разкъсвайки ни.
Страхът се плъзна между нас, заплитайки мислите ни. Острият разрез на вечно присъстващата омраза на Етеран се притъпи, прошепна безсловесно съгласие.
Погледнах още веднъж към телефона си, после го прибрах в джоба си. Тори си беше тръгнала, търсейки начин да ме спаси. Правеше всичко, което можеше, до предаването на доверието ми и поставянето на най-добрите ми приятели в опасност. Може би тя рискуваше живота си точно сега.
А какво правех аз? Да приемам неизбежното… или да си търся още оправдания?
Откъм работната стая се чу шумолене. Дребната брюнетка беше отдръпнала стола си и се приближаваше към общия принтер с колебливи стъпки, сякаш беше леко дремещ звяр.
Докато въпросът отекваше между мен и Етеран, аз се оттласнах от стената и нахлух в работната зала, вперил поглед в нищо неподозиращия демон изпълнител.
Докато стигна до нея, Робин беше събрала в ръцете си купчина прясно отпечатани страници и чакаше останалите да се отпечатат. Принтерът спря да работи. Мърморейки под носа си, тя го погледна безпомощно, след което погледна през стаята – в противоположната посока на моето приближаване.
Както правех в продължение на почти десетилетие, аз изключих емоциите си – и изключих Етеран. Присъствието му се приглуши до тъп пламък на студена омраза в долния ъгъл на душата ми, а болката, яростта и отчаянието, които тлееха в мен от снощи, се разсеяха и изчезнаха – засега.
Празнота ме изпълни и когато заговорих, гласът ми беше гладък и приятелски.
– Имаш ли нужда от помощ?
Робин се обърна, а на устните ѝ се появи облекчена усмивка, докато сините ѝ очи, закрити от очила с черни рамки, се насочиха към мен.
– Да, моля. Нямам представа как да…
Гласът ѝ угасна, а устата ѝ се отвори. Цветът от лицето ѝ се изчерпа, зениците се разшириха, през носа ѝ се проточи рязко вдишване. Тя притисна документите към гърдите си като щит, а езикът на тялото ѝ крещеше само едно: ужас.
Срамът стегна гърлото ми – рефлексна реакция на страха ѝ от мен. От това, в което бях позволил да се превърна.
Но откъде знаеше, за да се страхува от мен?
Дълбоко в черното си гнездо в мен вниманието на Етеран се изостри, а моето собствено подозрение се задълбочи. Робин Пейдж знаеше нещо за мен. Може би не цялата истина, но все пак нещо.
Погледът ми се спусна надолу по торса ѝ към инфернуса, който висеше точно под пълната ѝ с документи ръка, лицето на медальона беше гравирано със сигила, който Етеран разпозна.
– Езра – изпъшка тя със закъснение, като ме гледаше така, сякаш можех да се превърна в демон и да ѝ откъсна главата.
Отговорих със спокойна усмивка. Каквото и да знаеше и как го знаеше… трябваше да разбера.
Назад към част 12 Напред към част 14
