Глава 13
Коридори на хотел. Приглушени гласове. И така нататък. Тъмносин килим. Електрическо осветление с пламък на свещи. Врата след врата. Това е хубава маса. О, ти, рангов материалист, свърши с масите и си тръгни по мръсната си поръчка. Ами ако някоя безмилостна предприемчива личност направи каталог на всички мебели, които ти лично си описал в твоите вампирски хроники, тогава какво, ще ти кажа какво, това ще те засрами, ти алчен, безсрамен, трупащ, вечно гладен дявол, извършващ седемте смъртни гряха, какво ти каза Луи веднъж, че си направил от вечността магазин за боклук? Премести го!
Интериор на спалнята. Огледала и махагон. Отломки от стайния сервиз. (Виж, ма, няма маси!) Жена с маслинова кожа, тъмна на цвят коса, в полусъзнание върху възглавниците. Миризма на джин. Отворени завеси в претъпканата искряща високоетажна нощ. Чаша, пълна с кубчета лед и джин с тоник, улавящи светлината в замръзнали мехурчета.
Тя се обърна по гръб, изправи се на лакти. Бежова сатенена нощница, мършава, зърна кафяви.
– Значи са те пратили, така ли? – Попита тя, с полузатворени клепачи, презрителни очи, изрисувана уста, твърда. – И как ще го направиш? Хм. Зарежи се с тази руса коса.
Легнах на леглото до нея, на левия си лакът. Леглото беше гъсто със сладкия ѝ човешки парфюм. Луксозни хотелски чаршафи и възглавници.
– Ти си някакъв наемен убиец – каза тя, кикотейки се. Тя вдигна красивата чаша. – Нямаш нищо против да пийна едно питие, преди да умра, нали? – Тя пресуши джина с тоник от нея. Миришеше на отрова за мен.
Аааа, дългове от хазарт, милиони, как се прави това, но това беше само върхът, тя беше навлязла много по-дълбоко, летеше напред-назад в Европа, криеше богатството за неподходящия човек. Когато стреляше с пистолет, го изпразваше. Изкарваше прехраната си. Партньорът ѝ беше изчезнал. Знаеше, че тя е следващата. Вече не я интересуваше. Всичките тези пари бяха пропилени. Сега постоянно пиеше. Омръзна ѝ да чака. Черна коса, мазна и тънка. Едно от онези лица, напълно променени от зрелостта. Много от тях, но на кого му пука?
Тя падна назад върху възглавницата.
– Така че ме убий, гадняр – измърмори тя. Искам да кажа, нечленоразделно.
– Дадено, скъпа – казах аз. Покрих я и целунах гърлото ѝ. Хм. Аромат на никой.
– Какво е това, изнасилване? – Хлипащ смях. – Не можеш ли да си намериш проститутка за двеста долара в този адски град? Знаеш ли на колко години съм? Трябва да си въртиш работата, човек с твоята външност?
Покрих устата ѝ. Тя се поддаде съвсем малко на натиска на устните ми.
– И целуващо лице на всичкото отгоре – изрече тя. – Придържай се към движенията на таза, фантазьоре.
– Имам нещо по-добро, скъпа, подценяваш ме.
Притиснах се до шията ѝ, целунах артерията, чух как кръвта нахлува, отворих бавно устата си, отново усетих вкуса на кожата, впих зъби и издърпах бързо, така че тя припадна, преди болката от убождането да я настигне. О, Господи Боже, това е от нечий рай.
Лесно.
Безтегловен, вечен, апокалиптичен. О, бейби, ти не си лъжец, не очаквай да ми пука за нещата, които съм направил, никога, как бих могъл, аз не съм Бог, мила купчинка, ами тогава кой, дяволът, о, мила, нали ти казах, не вярвам в теб, мразя те, продължавай, аз съм, аз съм, колкото и да се мъча да презирам някого, обичам това! Хммм, да, разкажи ми за него, а после какво беше? Почти, ако искаш да се откажеш от него, направи го, но ако не искаш, не ми трябва, това е, от което имаш нужда, хопскотч на тротоара, цветни тебешири, мразя ги, леме, скачам на въже, вратата на екрана се затваря, никога не мога, децата плачат, просто ми трябва кръв, о, но почакай, виждам го, никога не съм знаел, че може да е така – обратно по онзи коридор, не, ами, познай какво? Смях, светлина и смях, трябваше да…
Сърцето ѝ не можеше да я изпомпва повече. Повдигнах я, придърпах я по-силно, сърцето спря, артериите се пръснаха, кръвта ослепя, тялото бавно се изпълни с тежест, хлъзгане на сатен, шок от светлините на центъра, блясъкът в ледените кубчета, Чудото на ледените кубчета.
Кръв до мозъка, Господи мой и Боже мой, аз се махам оттук. Не лягай до трупа на жертвата си, заради смъртоносния грях на гордостта разбих огромния прозорец, ръце навън, стъклата се разлетяха във всички посоки, Вземи ме, о, мигащи светлини на центъра, вземи ме! – стъклата падат върху покрива от чакъл на аерогарата и мощните модерни неромантични вечно въртящи се въздушни машини.
Няма ли да се изненада наемният убиец?
Назад към част 13 Напред към част 15
