ГЛАВА 8
Включих осветлението.
– Добре!
Жълто сияние обля библиотеката. Балансирайки чиния на едната си ръка, прекосих тъмния купол и паднах да седна с кръстосани крака.
Снощи, след като дадох на демона парчето торта, бях прекарала три часа на дивана в четене на „Наръчник на призоваващия“. Твърдо решена да разбера какво представлява Демониката, се върнах към трета глава и се зарових в безкрайните страници за ритуалите по призоваване. Дори и с моите познания по латински и старогръцки на ниво колеж, техническите инструкции не ми стигаха.
Докато четях, усетих погледа на демона върху себе си. Той не беше проговорил повече и аз не се опитах да го заговоря, но скрит в този мрак, той ме наблюдаваше как чета. Беше… странно.
– Внимаваш ли? – Попитах го. – Тази вечер ти донесох цялата торта – без парчето, което изяде вчера.
Поставих чинията на пода. Четири дебели бели резена бяха заровени под бита сметана, ягоди, боровинки и шоколадов каймак. Технически погледнато, това не беше останалата част от тортата – аз също бях изяла едно парче, но не виждах нужда да споменавам това.
Тихо подсмърчане отвътре на кръга.
– Трябва ли да бъда поласкан, Пайлас?
Бузите ми се нагорещиха от смущение.
– Ако не искаш, просто ще си взема тортата и ще си тръгна.
Като дим, уловен от вятъра, тъмнината в кръга се разнесе. Демонът ми хвърли поглед настрани, а лавовочервените му очи светеха слабо. Той лежеше по гръб в средата на кръга, единият му крак бе свит в коляното, другият бе подпрян на глезена, а стъпалото бе вдигнато във въздуха. С ръка, прибрана зад главата му като възглавница, той изглеждаше изненадващо удобно, лежейки на твърдия, студен под.
Впих се в гледката, проследявайки странните линии на дрехите му, блясъка на доспехите му и червеникаво-кафеникавата му кожа. Трябваше да се страхувам, но опасността му беше отнета, оръжията му бяха ограничени. Той беше тигър в зоологическата градина, див екземпляр на сигурно място зад решетките, екзотичен и хипнотизиращ.
Погледът му се плъзна към десерта.
– Какво искаш този път?
– Искам името ти.
– Кое?
Махнах с ръка.
– Не името ти за призоваване. Личното ти име.
Ъгълчето на устата му се сви – тази подигравателна усмивка – и той се завъртя в седнало положение. Когато се обърна към мен, едно движение привлече погледа ми – нещо дълго и тънко се премяташе по пода зад него.
Изражението ми замръзна.
– Ти имаш опашка?
Той погледна през рамо. Дългият, подобен на камшик придатък отново се преметна по пода и когато спря, забелязах два извити бодли на края.
– Ти нямаш ли? – Отвърна той и отново се обърна към мен. – Как балансираш?
– Балансирам прекрасно.
– Защото hh’ainun са бавни.
Вдигнах първото парче торта от чинията и го поставих до сребърната инкрустация. Бях приготвила всяка от тях върху салфетка, за да мога да ги премествам лесно.
– Твоето име.
– Тц.
Погледнах го шокирана от собствената си дързост. Къде беше изчезнала срамежливата ми плахост? Може би ключът към проблемите ми с увереността беше да провеждам всички контакти през непробиваема бариера.
Той ме разгледа.
– Зилас.
– Това е името ти? Зийлас?
– Не Зийлас. – Той имитира опита ми с преувеличен тон. – Зилас. Опитай отново.
– Зий-лас.
– Zuh-las. Два звука, а не три.
– Зи-лас.
– Достатъчно близо – промълви той.
– Опитвам се да направя всичко възможно тук – оплаках се аз. – Моето име е много по-лесно за произнасяне. Робин.
– Робин?
Изненадата трепна в мен. В странния му акцент името ми звучеше почти толкова екзотично, колкото и неговото. Усмихвайки се, избутах ъгъла на салфетката през кръга. Той я дръпна, загреба тортата и я погълна на три хапки. Все още не дъвчеше.
– Никога не си казвал дали ти харесва – подканих го аз.
– Името ти?
– Тортата. – Но сега се чудех какво мисли за името ми.
Той погледна останалите парчета.
– Какво още искаш?
Замислих се за миг.
– На колко години си?
– Их?
– А?
Взирахме се един в друг, зашеметени от езиковия срив. Трудно беше да се прецени възрастта му. Ако беше човек, щях да го определя на около двайсет години, но кой знае как действат стареенето и зрелостта при демоните?
Опитах отново.
– От колко години си жив?
Лицето му се изкриви от недоумение.
– Това ли броиш?
– Да, разбира се. Аз съм на двадесет години.
– Двадесет? – Той ме сканира от върха на главата ми до облечените ми в дънки колене. – Научих числата ти погрешно. Двадесет е грешно.
Вдигнах един пръст.
– Едно. – Разтворих пръстите и палеца си. – Пет. – Добавих и другата си ръка. – Десет. – Разтворих и затворих пръстите си два пъти. – Двадесет.
– Колко време е една година?
– Е… триста шестдесет и пет дни, така че…
Той потърка лицето си с ръка в толкова човешки жест, че се усъмних.
– Дилеран. Не знам това. Не разполагам с числа.
Разочарована, му подхвърлих още едно парче торта.
Той я загреба с ръка.
– Какво друго?
– Защо продължаваш да ми казваш? Пайлас?
– Пайил-лас – прозвуча той властно. – Означава малка жена.
Значи… „момиче“. Почесах се по носа.
Той размаха пръсти към тортата в жест „дай ми това“, но аз се изхилих.
– Няма да получиш парче за този нищожен отговор. Хм, какво друго… – Изучавах раздразненото му намръщване. Черната коса се заплиташе по челото му. Ако не бяха пурпурните очи и малките рога, лицето му можеше да принадлежи на човек. Беше смущаващо. – Защо този път се показа пред мен? Не беше нужно.
– За да те видя както трябва. Излишен въпрос, Пайлас.
– Да ме видиш? Искаш да кажеш, че не можеш да ме видиш през тъмнината там?
– Нито едно око не може да вижда без светлина – отвърна той пренебрежително. – Мога да виждам по друг начин, но той не е… подробен.
Наведох се напред с любопитство.
– Какъв различен начин?
– Мога да виждам … горещо и студено. Форми на топлина.
– Няма как! Имаш инфрачервено зрение? Като змия?
Той се намръщи.
– Не знам тези думи.
– Инфрачервеният спектър е спектър на светлината, а змията е животно. Влечуго – дълго и кльощаво, с люспи и… – Чакай. – Изправих се на крака. – Задръж.
Забързах към енциклопедиите, които бях разгледала при първото си нощно посещение. На висок рафт се намираше комплект от красиви текстове по зоология с подходящи гръбнаци. Свалих един от тях и го прелистих.
– Тук! – Втурнах се обратно към кръга, паднах на колене и вдигнах отворената книга, чиято дясна страница беше запълнена с лъскава пълноцветна снимка на усойница. – Това е змия.
Той се наведе, за да разгледа по-отблизо страницата, и главата му се разтресе. Трептене изкриви въздуха, докато бариерата се разкъсваше от контакта. Наведе се, за да избегне невидимата сила, и изучи страницата от енциклопедията, след което вдигна поглед.
Сърцето ми подскочи от нещо, което се доближаваше до ужас. Бях коленичила близо до ръба на кръга – по-близо, отколкото някога преди. Можех да видя гладката текстура на кожата му и тъмните, тесни зеници, които почти се губеха в непрекъснатия блясък на малиновите му очи. Можех да протегна ръка и да го докосна.
– С какво приличам на това животно? – Попита той, като ме изтръгна от умопомрачението ми. – То не прилича на мен.
– Змиите също могат да виждат топлина. – Отдръпнах книгата и се преместих назад, като се отдалечих от тази опасна линия, след което сканирах страницата. – Нарича се „засичане на инфрачервено топлинно излъчване“. Хората не притежават тази способност.
Вниманието му се бе върнало към чакащата торта. Плъзнах му следващото парче и го наблюдавах как го изяжда с подновено любопитство.
– Каза, че искаш да ме видиш както трябва. Защо?
– Защо не? – Отвърна той. – Само трима хх’айнун идват тук – ти и двама мъже. Виждам ги само с помощта на… инфрачервено топлинно лъчение. – Той дръпна лице, сякаш този термин го отвращаваше.
Стиснах устни, изненадана и малко неудобно. Той много лесно възприемаше нови думи. Колко ли беше научил от общуването ни?
– Видях два демона – отбелязах разсеяно, разсеяна от притесненията си. – Включително и теб.
В лицето му заискри интерес.
– Два?
Отдръпнах се под погледа му, но не виждах нищо лошо в разкриването на близкия демон. Затворен в куполообразната си затворническа килия, Зилас не можеше да направи нищо с тази информация.
– Тук има втори кръг за призоваване с демон в него.
– Кой е другият? Името му?
– Не знам.
– Опиши го.
– Хм… много голям. Дълги рога, големи крила, дебела опашка с костна плочка в края.
Очите на Зилас заблестяха.
– На какво се дължи? Той? – Главата му се наклони назад и той се засмя, а хрипливият звук се разнесе из стаята.
Отдалечих се, а стомахът ми затанцува от страховити пеперуди. Жестока наслада озари лицето на Зилас.
– Да видиш как арогантността му се сгромолясва под крака на хх’айнун… – Той въздъхна замислено. – Бих искал да гледам това.
– Ти… ти познаваш този демон?
Той посочи последното парче торта.
– Попитай.
Разтревожена и вече не сигурна, че този разговор ми доставя удоволствие, си помислих за чичо Джак и Клод, за другия демон, „готов“ за договор, и за отказа на Зилас да преговаря или да взаимодейства с тях.
– Добре – казах бавно. – Последният ми въпрос… защо не искаш да говориш с призоваващите? Другият демон…
Ръката му изхвръкна толкова бързо, че беше размазана. Отдръпнах се назад, когато юмрукът му се удари в бариерата и по прозрачната ѝ повърхност избухнаха вълни.
– Каниш! – Думата изхвръкна от гърлото му, очите му пламнаха в червено, а лицето му се изкриви от ярост. – Изпратиха те, нали? Един кротък пейлас да ме обезоръжи, нали? Да ме направиш податлив? Satūsa dilittā hh’ainun eshanā zh’ūltis!
Свивайки се, аз се затъркалях назад по пода на треперещи крайници.
Той отново удари с юмрук по преградата. Алена светлина избухна върху пръстите му и се промъкна нагоре по китката му.
– Каниш! Махни се от погледа ми!
– Не са ме изпратили – прошепнах, препъвайки се в думите. – Те не…
– Излизай!
– Моля те, изслушай ме…
Той оголи зъбите си – разкри заострени, хищнически резци. Умът ми се замъгли от ужас. Сълзите ме бодяха в очите, ръцете ми трепереха, а дробовете ми се тресяха. Конфронтацията винаги ме разстройваше, дори и да нямаше убийствени намерения зад нея. Ако Зилас можеше да ме достигне, щеше да ми разкъса гърлото.
Всъщност, поправих се, той винаги е искал да ме убие. Той беше демон. Да ме убие, щеше да е връхната точка на неговото заточение.
Преглъщайки болезнено, аз принудих очите си да се вдигнат от пода. Изпепеляващият блясък на Зилас накара погледа ми да се отклони, но аз го принудих да се върне и се съсредоточих върху малко по-малко вкаменената му брадичка.
– Не са ме изпратили – повторих, като намразих треперенето в гласа си. – Не би трябвало да съм тук долу. Дойдох само за да прочета книгите. Чичо Джак не знае, че съм разговаряла с теб.
Светещите му очи се свиха до прорези.
– Значи си твърде глупава, за да разбереш, че те използват.
– Те не ме използват – казах на пода. Кога бях отвърнала поглед? – Почти не им говоря, а когато го правя, не става дума за теб.
Болезнена тишина, пулсираща от яростта на Зилас, се разстила в стаята.
– Когато отново заговориш с тях – изръмжа той тихо, – кажи им, че костите ми ще се превърнат в прах в тази клетка, защото никога няма да се подчиня на хх’айнун.
Яростта му привлече погледа ми нагоре, но черната нощ бе изпълнила купола и го скри. Устните ми потрепериха и ги стиснах. С несигурни движения побутнах последното парче торта върху сребърната инкрустация, после прибрах чинията.
Оглеждах се с всяка крачка по пода, но Зилас не проговори. Тортата остана недокосната. Измъкнах се през вратата и зад ъгъла, после притиснах гръб до стената и отброих цели две минути.
Затаила дъх, надникнах през една пукнатина на вратата. Парчето торта беше изчезнало, а докато гледах, в кръга – Зилас, който изгаряше салфетките на пепел, проблеснаха пламъци.
Назад към част 8 Напред към част 10
