Глава 20
Върнахме се в апартамента. В задният салон. Моите любими на дивана. Наркотиците в кръвта им се бяха проявили по време на обратния път. Аз бях на бюрото, но с лице към тях.
Казах ѝ да се преоблече. Тази къса рокля с пайети беше прекалено разсейваща.
А и имахме някои тежки въпроси, които трябваше да разгледаме незабавно.
– Ти сериозно ли говориш! – Каза тя. – Нали не си честен да ми казваш какво мога и какво не мога да нося, да не си мислиш и за минута, че ще слушам това, това не е осемнайсети век, бейби. Не знам в какъв замък си израснал, но те уверявам, че не променям начина си на обличане заради феодалите, без значение…
– Възлюбени шефе, не може ли просто да помолиш Мона да си смени роклята, вместо да ѝ казваш! – Каза Куин със сдържано раздразнение.
– Да, какво пък толкова! – Каза тя, като се наведе напред, подчертавайки набъбващото си деколте под пайетената лента през гърдите.
– Мона, скъпа моя – казах аз с перфектна откровеност, – ma chérie,my beauty, моля те, преоблечи се в нещо по-малко привлекателно. Трудно ми е да мисля, защото си толкова прекрасна в тази рокля. Прости ми. Полагам в краката ти срамните си всепомитащи импулси. Почит. Аз, който съм прекарал два века в Кръвта, би трябвало да притежавам мъдрост и сдържаност, които правят подобна молба ненужна, но уви, в сърцето си подхранвам човешки пламък, за да не угасне никога напълно, и именно топлината на този пламък ме разсейва сега и ме прави толкова безсилен в твое присъствие.
Тя сведе очи и смръщи вежди. Изследваше ме, колкото можеше по-добре, за да ми се присмее. Не намери нищо. После долната ѝ устна започна да трепери.
– Наистина ли можеш да ми помогнеш да намеря Мориган? – Попита тя.
– Няма да говоря, докато не смениш роклята – отвърнах аз.
– Ти си насилник и тиранин! – Каза тя. – Отнасяш се с мен като с дете или като с уличница. Няма да я сменя. Ще ми помогнеш ли да намеря Мориган, или не? А сега вземи решение.
– Ти си тази, която трябва да вземе решение. Ти се държиш като дете и като уличница. Нямаш никакво достойнство, никаква сериозност! Никаква милост! Имаме неща, които трябва да обсъдим, преди да стигнем до намирането на Мориган. Снощи не се държа много добре. А сега се преоблечи, преди да съм ти ги сменил.
– Ти се осмеляваш да ме докосваш! – Каза тя. – Достатъчно добре ти хареса, когато всяко човешко същество на това парти се обърна да ме погледне. Какво не ти харесва в тази рокля сега?
– Сваляй я! – Казах. – Тя ненужно отвлича вниманието.
– И ако си мислиш, че ще ми проповядваш за начина, по който съм се държала със семейството си…
– Точно така, сега те не са просто твоето семейство. В тях има безкрайно много и ти го знаеш. Губиш интелигентността си заради евтини емоционални изблици. Снощи злоупотреби със силите си, с изключителните си предимства. А сега смени тази рокля.
– И какво ще направиш, ако не я сменя! – Очите ѝ пламтяха.
Бях смаян.
– Нима си забравила, че това е моят апартамент? – Казах. – Че аз съм този, която те е направил добре дошла тук! Че ти съществуваш благодарение на мен!
– Давай, изхвърли ме! – Заяви тя. Цялото ѝ лице почервеня. Тя се изправи на крака и се наведе над мен, а очите ѝ горяха.
– Знаеш ли какво направих снощи, след като ни остави и си тръгна само защото беше о, така влюбен в Роуан! О, толкова много влюбен в Ла Доктора Долороса. Е, познай какво! Прочетох книгите ти, твоите махленски меланхолични вампирски хроники, и виждам защо твоите бегълци те презират! Ти се отнасяше с Клодия като с кукла само защото тя имаше тяло на дете! И за какво изобщо ставаше дума, като превръщаш едно дете във вампир?
– Престани, как смееш!
– А собствената ти майка, ти си ѝ даал Тъмния дар, а после се опитваш да ѝ попречиш да си отреже дългата коса или да носи мъжки дрехи, и то през осемнайсети век, когато жените трябва да ходят да изглеждат като сватбени торти, ти си автократично чудовище!
– Обиждаш ме, оскърбяваш ме! Ако не престанеш…
– И аз знам защо си толкова разпален по Роуан, тя е първата възрастна жена, освен собствената ти майка, която някога е привличала вниманието ти за повече от пет минути, и хей Лестат открива противоположния пол! Да, жените наистина са с размери за възрастни! И аз съм една от тях, и това не е райската градина, и няма да сваля тази рокля!
Куин се изправи на крака.
– Лестат, изчакай, моля те!
– Излизай! – Изръмжах. Изправих се. Сърцето ми беше разрязано толкова дълбоко, че едва можех да говоря. Отново усетих онази пареща болка по цялата си кожа, болката, която бях почувствал, когато Роуан ме беше напсувала в Дома за отдих, изтощителна, осакатяваща болка.
– Излизай от къщата ми, нещастнице – изкрещях аз, – излизай, преди да те хвърля по стълбите! Ти си властна курва, ето какво си, използваш всяко предимство, което може да ти даде полът или младостта ти, морален лилипут в обувки на възрастен, кариерен юноша, професионално дете! Не познаваш значението на философското прозрение, на духовната ангажираност или на истинското израстване. Вън, вън оттук сега, наследнице на наследството на Мейфеър, какво фиаско трябва да е било това, иди да биеш смъртоносното си семейство на Първа улица, буйствай върху тях, докато не ги изкараш извън себе си, а те не те разбият с лопатата си по главата и не те погребат жива в задния двор!
– Лестат, моля те… – Куин протегна ръце.
Бях прекалено ядосан.
– Заведи я във фермата Блекууд!
– Никой няма да ме води никъде! – Извика тя. Изтича през вратата, косата ѝ се въртеше, пайетите блестяха, затръшвайки вратата. Трясък по железните стъпала.
Куин поклати глава. Беше се разплакал безмълвно.
– Това просто не трябваше да се случва, – прошепна той. – Беше напълно предотвратимо. Не разбираш, че тя дори не е свикнала да излиза от болничното легло, да поставя единия си крак пред другия, да слага една дума след друга…
– Беше неизбежно, – казах аз. Треперех. – Ето защо ѝ дадох Тъмния дар вместо на теб, за да може гневът да се стовари върху мен, нали разбираш? Но как може тя да напада така яростно нещата, които ми се случиха! Тя няма морална модулация, няма морален ритъм, няма морално търпение, няма морална доброта. Тя е безмилостна малка дяволица! Не знам какво казвам. Върви след нея. Тя е толкова безочлива и арогантно безгрижна! Просто тръгвай.
– Моля те, моля те – каза той, – не позволявай това да бъде раздяла между нас.
– Не между нас двамата – казах аз, – не, никога. Просто тръгвай.
Чувах риданията ѝ откъм двора.
Излязох на балкона.
– Излизай от имота ми! – Изкрещях надолу към нея. Тя светеше в тъмното. – Не смей да стоиш там и да плачеш в двора ми. Няма да го допусна! Излизай! – Слязох по стълбите.
Тя избяга от мен по шосето.
– Куин! – Проплака тя. – Куин! – Сякаш я убивах. – Куин, Куин, – изпищя тя.
Той се блъсна в мен, докато минаваше покрай мен.
Обърнах се и тръгнах нагоре по стълбите. Дълго се държах за парапета на балкона, насилвайки се да се успокоя, ръцете ми трепереха, но това не помогна.
Щом затворих вратата, видях с ъгълчето на окото си Жулиен. Отново се опитах да потисна биещото си сърце. Отказах да треперя. Събрах се, обходих с очи тавана, готов за следващата евтина дитирамба, която щеше да се изсипе в лицето ми.
– Eh bien – каза той, продължавайки на френски, със сгънати ръце, а сакото му беше много черно на фона на тапетите с дамаскирани райета. – Свърши добра работа, господине, нали? Влюби се дълбоко в една смъртна, която никога няма да ти се поддаде, а само успя да забиеш истински нит в сърцето ѝ, който невинният ѝ съпруг няма да пропусне да открие рано или късно. А сега моята невинна племенница, която ти така ловко пренесе в твоя свят, се разхожда по улиците с момче-любовник, което няма представа как да я утеши или да овладее нарастващата ѝ лудост. Ти си прекрасен пример за Стария режим, монсеньор, ама нали трябва да те наричам кавалер? Или каква точно беше титлата ти? Имаше ли нещо по-ниско?
Въздъхнах, а после бавно се усмихнах. Не треперех твърде силно.
– Les bourgeoishave винаги са ме разочаровали – казах нежно. – Титлата на баща ми не означава нищо за мен. Това, че за вас тя означава толкова много, е уморително. Защо да не оставим този въпрос?
Заех стола си до бюрото, хванах петата на обувката си за стъпалото и просто погледнах призрака с възхищение. Безупречна бяла риза. Лакирани кожени обувки. Сега той знае как да се облича, нали? В изтощението си и скръбта си от току-що случилото се с Мона, погледнах в очите му и тихо се помолих на свети Хуан Диего. Какво може да се случи от това, което може да е добро?
– А? – Попита той. – Дойде да ме харесаш?
– Къде е Стела? – Попитах. – Искам да видя Стела.
– Искаш? – Попита той, като изви вежди и леко наклони чело.
– Не обичам да съм сам – казах аз, – колкото и да се раздавам. И не искам да съм сам в този момент.
Той изгуби изражението си на решително превъзходство. Мрачен поглед. Навремето е бил красив мъж, подстригани бели къдрици, умни черни очи.
– Съжалявам, че те разочаровах, – казах аз. – Но тъй като си отиваш и идваш, както си искаш, изглежда, че трябва да свикна с теб.
– Мислиш, че ми харесва това, което правя? – Попита той с внезапна горчивина.
– Не мисля, че знаеш много за това, което правиш, – отвърнах аз. – Може би това е общото между нас. Чувал съм за теб. Доста зловещи неща, изглежда.
Празно изражение, после бавно поддаване на оценката.
Чух препускаща стъпка в коридора, определено препускаше дете. И ето че тя влезе в стаята, в снежнобяла рокля, с бели чорапи и черни обувки „Мери Джейнс“, едно мило момиченце.
– Здравей, Дъки, имаш най-невероятните разкопки – каза тя. – Просто обожавам картините ти. За първи път имам възможност да ги разгледам. Обожавам меките цветове. Обичам платноходките и всички приятни хора, хора в прекрасни дълги рокли. В тези картини има сладост. Ако не бях малко момиче, щях да подозирам, че те успокояват нервите на хората.
– Не мога да твърдя, че съм ги избрал сам – отвърнах аз, – някой друг ги е избрал. Но от време на време добавям по една или повече към колекцията. Харесвам по-ярките и силни цветове. Харесва ми по-голямата, по-дивашка сила.
– Какво възнамеряваш да направиш с всичко това? – Попита Жулиен, явно раздразнен от тази размяна на реплики.
Сърцето ми беше започнало да приема нормалния си ритъм.
– За какво? – Попитах. – И нека те уверя, че твоето замесване в него не е добър знак, от това, което научих. Изглежда, някои от смъртните ти потомци смятат, че си обречен на провал при всичките си земни посещения, знаеш ли това? Очевидно това е специално проклятие, наложено върху теб, или поне така ми казаха.
Стела се бе свлякла на един стол „Луи XV“, а бялата ѝ рокля се развяваше на пух и прах около нея. Тя погледна към Жулиен с тревога.
– Извършваш горчива несправедливост спрямо мен – каза той студено. – Не можеш да познаваш постиженията ми. А и много малко от моите потомци също ги знаят. А сега да се върнем към настоящото ти задължение. Със сигурност не възнамеряваш да оставиш племенницата ми да вилнее със силите, които си ѝ дал.
Засмях се.
– Казах ти и преди – казах, – че ако я искаш, ще трябва да ѝ кажеш. Защо толкова се страхуваш от нея? Или това, че тя не иска да те признае? Че е напълно неприемлива?
Лицето му стана твърдо.
– Не ме заблуждаваш, нито за миг, – каза той. – Думите на Мона те порязаха, думите на Роуан те порязаха, че не можеш да я имаш, независимо колко вреда се опитваш да ѝ причиниш. Плащаш за греховете си. Плащаш и сега, докато говорим. Ужасяваш се, че никога повече няма да видиш нито една от тях. И може би няма да го направиш. А може би, ако го направиш, те ще ти покажат непокорство, което ще те деморализира още по-истински, отколкото си деморализиран сега. Ела, Стела. Да оставим този коняр на кошмарите му. Уморих се от компанията му.
– Дядо Жулиен, аз не искам да си тръгвам! – Каза тя. – Това са нови обувки и аз ги обичам. Освен това намирам Лестат за очарователен. Дъки, трябва да простиш на чичо Жулиен. Смъртта е имала най-потискащо въздействие върху него. Когато беше жив, той никога не би казал такива неща!
Тя отскочи на пода, изтича до мен, хвърли меките си малки ръчички около мен и ме целуна по бузата.
– Сбогом, Лестат, – каза тя.
– Au revoir, Stella.
И тогава стаята беше празна. Съвършено празна.
Обърнах се, обезверен и разтреперан, и сложих глава на ръката си, сякаш можех да заспя на бюрото си.
– Ах, Махарет, – казах аз, назовавайки отново името на нашата велика прародителка, нашата майка, тази, която за всичко, което знаех, се намираше на противоположната страна на земното кълбо. – Ах, Махарет, какво съм направил и какво мога да направя? Помогни ми! Нека гласът ми стигне до теб през километрите. – Затворих очи. За пореден път използвах най-силната част от телепатичната си сила. Имам такава нужда от теб. Идвам при теб, засрамен от провалите си. – Идвам при теб като принцът-брат на кръвопийците. Не претендирам да съм нещо по-добро или по-лошо. Изслушай ме. Помогни ми. Помогни ми в името на другите. Умолявам те. Чуйте молитвата ми.
Бях в това мрачно състояние на духа, сам с това послание, което ангажираше душата ми напълно, когато чух стъпка по железните стълби отвън.
Почука се на вратата.
Моят пазач от портата:
– Има един мъж отпред – това е Клем от фермата „Блекууд“.
– Как, по дяволите, е намерил този адрес? – Попитах.
– Ами, той търси Куин, казва, че имат нужда от Куин да се върне там веднага. Изглежда, че е бил до къщата в Мейфеър да търси Куин и са го пратили тук.
Можеше и да окача неонова табела с вкус.
Сега имах непосредствена и светска употреба на телепатията си: да сканирам блоковете наоколо за Ослепителния дует и да предам това съобщение на Куин.
Зап: нищо.
Куин и Мона се намираха в малко кафене на площад „Джаксън“, Мона ридаеше в огромна купчина хартиени салфетки, а Куин я беше обгърнал и скрил от света.
– Имам. Кажи на Клем да ме чака на „Шартър“ и „Сейнт Ан“. И моля те, Лестат, умолявам те, ела с мен.
– Ще се срещнем във фермата Блекууд, мило момче.
Eh bien,така че след като предадох нужните съобщения на Клем, който ръководеше задушаващата се, хриптяща, кипяща лимузина навън на улица Роял, поне имах момент на спокойствие, в който да помисля, а след това и дестинация.
И не се возех над езерото в колата с онази непростима Валкирия в пайетираната ѝ поличка! Бих се издигнал в облаците, благодаря.
Излязох навън.
Отново онази тръпка на есента в любимата ми жега. Не ми харесваше толкова много. Тревожех се за настъпващата зима. Но какво беше всичко това с моето разбито сърце и незаконната ми душа и какво бях направил на Роуан с моите скрити, позорни шепоти? А Майкъл, този могъщ и мекушав Майкъл, който ми беше поверил сърцето на жена си, какво му бях направил?
И как можеше Мона да говори такива обидни неща, как можеше? И как можах да се държа толкова детински в отговор?
Затворих очи.
Изчистих съзнанието си от всички разсейващи фактори и случайни образи. Отново говорих само на Махарет.
– Където и да си, имам нужда от теб.
И сега дойде някаква изкуственост – да опиша още веднъж нуждите си, без да хвърлям на вятъра ненужни подробности за всеки друг безсмъртен, който би могъл да долови посланието ми и да се замисли за точното естество на това, което търся, да намеря племе от високи същества, нежни кости, древни, прости, заплетени от моето бягство, непознати в света на записите, историята и местоположението, важни за здравия разум на тези, които обичам. Напътствия. Грешките, които съм допуснал с моя беглец, излизащи извън контрол. Дай ми своята мъдрост, своя остър слух, своето виждане. Къде са високите същества? Аз съм твоят верен поданик. Повече или по-малко. Изпращам любовта си.
Ще отговори ли тя? Не знаех. Честно казано (да, като че ли всичко останало е куп лъжи?), само веднъж, преди години, я бях викал за помощ и тя не ми беше отговорила. Тогава обаче бях виновен за най-нелепата грешка. Бях разменил тялото си със смъртен и бях изоставен от него. Идиотизъм. Трябваше да потърся собственото си свръхестествено тяло и да го възстановя. И сам – е, почти сам – бях намерил решение на проблема си. И така всичко беше завършило добре.
Но оттогава я бях виждал, тази мистериозна прародителка, когато все пак ми се бе притекла на помощ по собствено желание, и тя се бе заела с мен. Беше ми простила моите изблици и ярост, както и темперамента ми. Бях я описал в писанията си и тя го беше понесла. От мен тя беше понесла много неща.
Може би ме е чула снощи. Може би щеше да ме чуе и сега.
Ако не се получи нищо от обаждането, ще опитам отново. И пак. И ако мълчанието ѝ продължаваше, щях да се обадя на другите. Щях да призова Мариус, моя някогашен наставник и мъдрото дете на хилядолетията. А ако и това не успееше, щях сам да претърся Земята за Талтош, независимо дали е един или много.
Знаех, че трябва да изпълня обещанието си да намеря Талтош – за Майкъл и за Роуан, моята скъпоценна Роуан, дори ако Мона ме изостави напълно, което най-вероятно щеше да се случи.
Да, усетих как сърцето ми се свива. Вече някак си бях загубил Мона. И скоро Куин щеше да я последва. А как точно го бях направил, наистина не схващах.
Някъде в задната част на съзнанието ми се оформяше ужасяващото разбиране, че модерно мислещият беглец е толкова сложен, колкото и ядреният реактор, комуникационният спътник, компютърът „Пентиум 4“, микровълновата печка, мобилният телефон и всички останали сложни всеобхватни новоизмислени творения, които не можех да разбера. Разбира се, всичко това беше въпрос на взривяваща се сложност.
Или мистификация.
Лисица. Мразех я. Ето защо плачех със собствените си кървави сълзи, нали? Е, нямаше кой да го види.
Ех, беше до фермата Блекууд и докато се изкачвах, се молех на Махарет. Махарет беше моята молитва към ветровете през целия път дотам.
Назад към част 20 Напред към част 22
