ГЛАВА 15
– Какво, по дяволите! – Откъм стълбите се разнесе уплашеният вик на Амалия.
– Зилас! – Хванах го за ръката. – Какво си направил?
Той ме отблъсна, сякаш бях коте, което се е вкопчило в ръкава му.
– Трябва да тръгваме сега.
– Не, докато не ми кажеш…
По стълбите затропаха крака. Някой идваше.
Хвърлих се към леглото и грабнах инфернуса.
– Върни се в това нещо!
Лицето му се изкриви от презрение.
– Бързай! Преди да те е видяла!
Отвращението по лицето му се засили. Медальонът се нагря върху дланта ми, после червена светлина се разпали по ръцете и краката му. Когато тялото му се разтвори в луминесценция, вихреното сияние се всмука в инфернуса и той завибрира, преди да изстине. Така бързо демонът изчезна.
– Уау – прошепнах аз, като вдигнах медальона. Зилас беше в това нещо? Как изобщо е работило това?
Втора експлозия разтърси къщата. Залитнах настрани и се хванах за скрина. Пуснах инфернуса на врата си и го прибрах под пуловера си с една ръка, докато открехвах вратата.
Амалия се вдигаше от пода. Бялото се показа по целия път около очите ѝ, когато ме забеляза. Нейният ужас накара моя да се издигне до небето.
– Амалия, какво…
– Другият демон е на свобода! – Изкрещя тя. – Излязъл е!
– Какво?
Блъскайки вратата на спалнята си, тя извика през рамо:
– Взриви оранжерията до небето и сега започва да атакува къщата. Трябва да се измъкнем оттук!
Загледах се, докато тя изчезваше в стаята си, и се върнах в моята. Свалих дрехите си от закачалките, натъпках ги в куфара си, хвърлих отгоре книгите си, взех телефона си и закопчах чантата. Хванах я за дръжката и се върнах в коридора.
Амалия се измъкна от стаята си преди мен с раница на рамо и аз я погнах по стълбите. Още една детонация разтърси пода и сърцето ми се разтуптя в гръдния кош. Спомних си огромния крилат звяр, чиито магмени очи излъчваха жажда за кръв. То беше там. Идваше за нас.
Амалия се втурна навън, но аз спрях, за да взема маратонките си от гардероба. Напъхах краката си в тях, после протегнах дръжката на куфара, за да го издърпам. Ами гримоарът на майка ми? Сигурно беше в къщата. Не можех да го оставя, когато…
Четвърти взрив разтърси стените и аз се втурнах през вратата. Възстановяването на гримоара щеше да е безсмислено, ако бях умряла. Ще се тревожа за това по-късно.
Навън вечерният въздух беше свеж и хладен, а последните лъчи на залязващото слънце се подаваха над дърветата в западния край на имота. Куфарът ми отскочи по стъпалата, докато Амалия тичаше по пътя към гаража за четири коли.
Багряна светлина проблесна.
Едно пламтящо кълбо се удари в гаража като бронебойна ракета. Сградата се взриви, вратите се разкъсаха, а от вътрешността ѝ избухна огън. Амалия бе отхвърлена назад и се приземи болезнено на бетонната алея.
– Амалия! – Извиках.
С размахване на тъмни крила демонът се приземи върху горящия покрив на гаража. От безкосмената му глава се издигаха огромни рога, а дебелата му опашка се размахваше като боздуган. Алена магия покриваше предмишниците му, докато ги вдигаше. От дланите му спираловидно се извиси светещ кръг, който увисна вертикално над покрива. В него трептяха руни, които набираха сила. Арктически студ се разпространи от звяра, а пламъците, облизващи краката му, се свиха и изчезнаха. Лед замръзна по овъгленото дърво.
Въздухът пулсираше от сила. Течащите руни набъбнаха и демонът излая команда.
От заклинанието се изстреля червен лъч и удари къщата. Силата разкъса стените, като разкъса дупка, широка десет фута. Отвътре се разнесе какофония от трясък и трошене на стъкла, а след това тревожно скърцане на чупещо се дърво. Със стон част от покрива се срути върху втория етаж. Пламъци се промъкнаха през отломките, а от счупените тръби бликна вода.
Блестящите магмени очи на демона ме пронизаха и той отново вдигна ръце. Около китката му проблесна полупрозрачен кръг, изпълнен с трептящи руни, и той започна ново заклинание.
Парализирана от ужас, осъзнах, че съм на път да умра.
Демонът се завъртя, фокусирайки се върху нещо зад гаража. Той хвърли заклинанието си в задния двор. В небето избухна взрив с пурпурни ивици.
Задъхана и замаяна, се втурнах към Амалия и я хванах за ръката.
– Стани. Ставай!
Тя с мъка се изправи на крака, а лактите ѝ кървяха от драскотини. Демонът на покрива призова още едно взривно заклинание и го хвърли към каквато и да е цел зад гаража.
– Бързо! – Повлякох я надолу по пътя. Започнахме да тичаме, бягайки от разрушенията.
Чифт порти от ковано желязо блокираха входа на алеята. Амалия набра код в таблото и те бавно се отвориха. В момента, в който пролуката беше достатъчно голяма, ние се промъкнахме през нея и се спуснахме по тротоара.
Кварталът, изпълнен със заградени имоти и обширни имения, не беше предназначен за пешеходно движение. Трябваше да пробягаме еквивалента на три пресечки, преди да стигнем до кръстовището. Спряхме на ъгъла, хриптейки. Краката ми се тресяха от усилие.
В далечината се чуваха сирени. Пожарни коли? Полиция? Ако се приближат до дома на чичо Джак, демонът ще ги убие. Щеше да убие всички в къщата и около нея, а след това щеше да разшири бойното поле, за да обхване и нещастните съседи на чичо Джак.
Зилас беше направил това. Трябва да е бил той. По някаква отвратително глупава причина той беше освободил другия демон. Това означаваше, че всяко злодеяние, което крилатият демон извърши, в крайна сметка е по моя вина.
– Хайде – изпъшках аз. – Автобусната спирка е точно нагоре по тази улица.
– А? – Амалия се запъти след мен, а пластмасовите ѝ джапанки се шляпаха при всяка стъпка. – Не знаех, че в този квартал има автобуси.
Сигурно защото имаше кола – или пък беше имала. Демонът току-що я беше взривил.
Уличните лампи светнаха, разпръснаха сенките и изпълниха улицата с топло оранжево сияние. Все още си поемах дъх и бързо се запътих към автобусната спирка, където един тийнейджър се оглеждаше между телефона си и викащите сирени. Бум разтресе земята и очите му се разшириха.
Ако можеше да предположи, че звукът не е причинен от строеж или инцидент, а от бушуващ демон, щеше да потегли в обратна посока. Стиснах очи, обсъждайки вътрешно, после събрах смелост.
– Извини ме – казах на момчето. – Мога ли да заема телефона ти, за да изпратя едно съобщение?
Той ме сканира, без съмнение обсъждайки дали ще мога да го изпреваря, ако се опитам да го открадна. Реши, че няма начин – той, както всички, беше по-висок от мен – почука по екрана, след което го протегна.
Вече беше отворил приложение за съобщения. Въведох спешния номер на полицията и набрах бърз текст, с който ги предупреждавах за необвързан демон на адреса на чичо Джак. Изпратих съобщението, изтрих го от историята на телефона и му го върнах.
– Благодаря – казах му аз.
Амалия ме хвана за ръката и ме повлече на няколко крачки встрани.
– Какво изпрати?
– Анонимен сигнал до полицията – прошепнах аз.
– Ти луда ли си? – Поглеждайки към момчето, тя понижи гласа си. – Полицията ще разследва къщата ни! Ще конфискуват всичко! Ще загубим всичко…
– Ще изгубите? – Отвърнах ядосано, изненадвайки себе си. – Ще загубите голямата си къща? Любимите ви вещи? Десетте си коли? – Вдигнах поглед към нея. – А какво ще кажеш за първите граждани, които ще загубят живота си? Какво ще кажеш за съседите си? Какво ще кажеш за невинните хора, които ще умрат, защото семейството ти незаконно е призовавало демони в жилищен квартал?
Тя се отдръпна от яростта ми.
– Никой друг нямаше да поеме отговорността – промълвих аз, а яростната ми интензивност избледня в ужас. – Предполагам, че не е било нужно да го правя анонимен. Сигурно ще разберат, че съм била там, нали?
– Не – подсмръкна Амалия и тръсна глава. – Баща ми не е глупав. Къщата не е на истинското му име. Нищо не е на негово име. Тя не може да бъде проследена до нас.
– О.
Зачакахме, като с Амалия се суетехме и си разменяхме лаконични погледи. Сирените бяха замлъкнали, но не знаех дали това е добър знак. Червено сияние размаза хоризонта в посока на къщата, осветявайки колони от стелещ се дим. Момчето се взираше в него.
Един синьо-сив автобус се изниза зад ъгъла и спря. Амалия и аз се качихме след момчето. Изрових портфейла си от куфара и пуснах монети в процепа, но Амалия стоеше безучастно. Извадих още няколко монети за нейната такса.
Заехме местата отзад и автобусът потегли. Двете с Амалия мълчахме, докато автобусът се движеше по улица след улица и ни отнасяше по-далеч от горящото имение. Когато преминахме през дългата арка на моста „Лъвската врата“, разделяйки ни от избягалия демон на една миля океан, си отдъхнах по-леко.
Гледката извън автобуса ставаше все по-тъмна и на мястото на жилищните улици се появиха бизнес комплекси. Нямах представа накъде ще ни отведе автобусът. Другите пътници се качваха, а след десет-петнайсет минути слизаха, докато ние с Амалия останахме на местата си.
Няколко пъти отворих уста, за да говоря, но после се уплаших. Инфернусът лежеше над ребрата ми точно под сутиена, топъл до кожата ми. Молех се Зилас да остане на място.
Накрая автобусът спря и шофьорът отвори и двете врати.
– Това е краят на маршрута ми – обади се той. – Ще трябва да хванете следващия.
Амалия скочи. Последвах я през вратата и стъпихме на изцапания тротоар. Навсякъде около нас се издигаха небостъргачи и аз ги погледнах предпазливо, докато вратите на автобуса се затваряха. Амалия тръгна от спирката, а полата на роклята ѝ се развяваше. Тръгнах след нея, а куфарът ми се блъскаше зад мен.
– Къде отиваме? – Попитах.
– Ще търся хотел. – След малко тя добави: – Предполагам, че и ти можеш да дойдеш.
Опитах се да нагодя темпото си към нейната по-дълга крачка.
– Знаеш ли къде сме?
– Нямам представа. А ти?
– Аз съм от Бърнаби. Била съм в центъра само няколко пъти. – Затичах се покрай нея, след което подхвърлих предпазливо: – Какво ще стане сега?
Тя извади фибички от прическата си.
– Ще се скрием някъде и ще чакаме татко да се свърже с мен. Той и Кати ще се установят в някоя от нашите сигурни къщи и ние ще се присъединим към тях там.
– О, добре. – Това не звучеше толкова зле. След като се съберем с чичо Джак, ще мога да взема гримоара на майка ми. Той щеше да го спаси от демона, бях сигурна. Беше прекалено алчен, за да го остави да бъде унищожен. А и той, за разлика от нас, не беше съвсем безпомощен. Както бях научила от „Наръчник на призоваващия“, за да станеш призоваващ на демони, първо трябваше да станеш демон-изпълнител. Чичо Джак имаше свой собствен поробен слуга, който го защитаваше.
Тя пусна ръцете си и русата ѝ коса се разплете от кока, като се разля по гърба ѝ.
– Какво, по дяволите, се случи там? Демоните не се измъкват просто така от кръговете за призоваване. Те могат да преминат през бариерата само ако са пренесени в инфернус, което изисква да бъдат свити, или ако кръгът е физически повреден.
Е, тогава знаех кой метод е използвал Зилас.
– Кой открадна демона от библиотеката? – Изръмжа тя. – Клиентите на татко? Но как са накарали един напълно безотговорен демон да приеме договор?
Като са го хранили с бисквити и сладкиши в продължение на две седмици – отговорих тихо аз. Само мисълта за това предизвика истеричен смях, който избухна в гърлото ми. Преглътнах го и прочистих гърлото си.
– А къде – добави Амалия – е Травис? По-добре този пич да се появи скоро.
Издадох неангажиращ звук. Изчезването на Травис беше в моя полза. Той и Карлсон – ако приемем, че са оцелели след атаката на Зилас – бяха единствените двама души, които можеха да предположат, че сега съм сключила договор с „откраднатия“ демон.
Изпълнител на демон. Аз, Робин Пейдж. Демон изпълнител.
В това имаше толкова много грешки. Първо, договорът ми със „Зилас“ беше напълно нелеп. Той щеше да ме защитава в замяна на бисквитки? Не можех да повярвам, че такъв слаб договор изобщо се брои за обвързващо магическо споразумение.
Второ, нашият договор беше не само смешен, но и незаконен. Ако някой разбереше истината, полицията щеше да обяви награда за моята и на Зилас глава. Нямаше да издържим дълго. Ловците на глави знаеха как да убиват демони.
И накрая, аз не практикувах магия. Избягвах магията. Сега бях обвързан с изключително магически демон. Изпълнителите бяха всеобщо страшни, с репутацията на жадни за власт тирани. В края на краищата добрите хора не продаваха душите си за силата на демон.
Огледах тъмната улица.
– Амалия? Вървим ли по правилния път?
– Казах ти, че не познавам този район. Телефонът ми има единадесет процента батерия и няма да я хабя за GPS.
– Но… – Погледът ми прескочи от стената с графитите до залостените прозорци. – Мисля, че вървим в грешната посока.
– Просто трябва да намерим хотел. Това е центърът на града. Навсякъде има хотели.
Тя тръгна напред, а джапанките се удряха в петите ѝ. Изрових телефона си от чантата и се затичах, за да я настигна. Уличните лампи бръмчаха в тишината на настъпващата нощ. Няколко коли минаха покрай нас, а фаровете им проблясваха. Един камион намали скоростта си и пътникът изсвири със свистене.
Сгърбих рамене, извадих GPS приложението и изчаках да се зареди.
– Не сме в центъра на града. – Примижах към екрана. – Това е… Даунтаун Ийстсайд?
Стъпките ѝ се забавиха и очите ни се срещнаха в споделено осъзнаване. Даунтаун Ийстсайд беше най-лошият квартал в града. И ние – две момичета, сами и пеша – бяхме изгубени в средата му.
Назад към част 15 Напред към част 17
