ДЖОЛИ
Събуждането е гадно. Скована съм, боли ме и съм толкова жадна. Без значение колко вода пия, съм жадна. Всеки мускул ме боли и знам, че това не е само заради спането на пода. Главата ме боли постоянно и почти винаги ми се гади. Всичко ме боли и единственото, което искам, е да се обърна и да заспя отново.
Сядам и посягам към малката чанта, която държа до леглото си. Изваждам таблетки сол и калий, после пакетче електролити на прах, които изсипвам в чаша вода. Изпивам всичко това, след което лягам и чакам да отминат най-лошите болки и страдания. Петнадесет минути по-късно се изправям на крака и се протягам. Всичко все още ме боли, но вече е дискомфортно, а не изтощително.
Докосвам пръстите на краката си няколко пъти, за да се освободя от последните болки, след което се измивам в малкия си умивалник с вода, преди да отида в трапезарията за закуска. Когато влизам, само Мей е на масата и се храни. Тя се усмихва, когато ме вижда, и аз ѝ махам, след което отивам да си приготвя храна. След като е готова, сядам срещу нея.
– Добро утро – казва Мей.
– Добро утро – отговарям. – Всички вече тръгнаха или не са станали?
– Повечето са тръгнали – казва тя. – Мисля, че Лана още е в леглото.
– Каква изненада – подсмърчам.
– Добре ли си? – Пита ме Мей.
– Да, защо питаш?
Тя поклаща глава и отново обръща внимание на храната си.
– Нищо, просто проверявам – казва тя.
– Уфф, казвай какво става?
– Изглеждаш уморена, предполагам. Очите ти са малко замъглени, знаеш, просто изглеждаш изморена.
Усмихвам се и правя всичко възможно да излъчвам енергия.
– Да, не спах добре – лъжа.
Спах добре. Всъщност спах прекалено добре. Почти десет часа и не исках да ставам, когато го направих. Още един признак за настъпваща дълбока дехидратация. Щях да съм добре, ако бях взела епис. Всички, които са го приемали, се справят чудесно. Телата им се приспособяват към топлината, имат повече енергия, по дяволите, някои от тях са дори по-силни от преди или поне така твърдят. Не съм имала възможност да проведа някакви тестове за това, така че съм скептична.
Вземете епис и болката ще изчезне. Болките, гаденето, разтърсващото главоболие – всичко изчезва, но след това се пристрастяваш. По-лошото е, че аз бих се пристрастила. Да остана тук завинаги. Без надежда за бъдеще отвъд тази планета. Познавам всички мъже, които са оцелели след катастрофата, и нито един от тях не ми допада. Така че какво ще правя? Да чакам да се роди следващото поколение? Да се надявам, че Калиста ще има момче, да изчакам двайсет години и тогава да видя дали ще сме съвместими?
Това е просто стряскащо и неправилно на толкова много нива, че дори не мога да започна да го проумявам. Прекалено много е, да се осмисли. Трябва само да се надявам, че ще дойде спасителен кораб. Няма да е от Земята, това би било невъзможно, но по същото време като нашия са изпратени много колониални кораби и някои от тях имат сходни траектории. Може би са чули нашите сигнали за помощ. Има и аванпостове по ръбовете на изследваното пространство. Минни планети и други подобни, където живеят други хора. Има вероятност някой да дойде и да ме вземе от тази планета. Макар и да е малка, това е единствената ми надежда да имам собствен мъж и семейство.
– Разбирам, толкова много ми липсва моето легло! – казва Мей.
– Да – съгласявам се. – Трябва да поработим върху подобряване на условията за спане.
– Запиши го в списъка „Да направим“ – усмихва се Мей. – Сигурна съм, че е в списъка на Розалинд, просто ниско долу под всички онези досадни неща за оцеляване.
– Да, права си – съгласявам се аз.
Приключвам с яденето и почиствам чиниите си. Докато ги прибирам, забелязвам треперенето в ръцете си. По дяволите, мускулите ми отслабват под постоянната атака на жегата. Това е лошо. Мей се приближава зад мен и аз отдръпвам ръката си с надеждата, че няма да забележи, че просто съм се взирала в нея.
– Ще се видим на вечеря – казва Мей.
– Чудесно, приятен ден! Свърши много работа!
– И ти – усмихва се тя и си тръгва.
Облягам се на плота и обмислям деня. Трябва да отида в лабораторията и да продължа да работя, за да намеря начин да накарам малкия ни запас от семена да порасне в почвата на тази безплодна пустош. Проект, който е от порядъка на изстискването на кръв от камък. Точно на ръба на невъзможното, ако не и отвъд границата. Така че мога да си блъскам главата в гигантската стена на опитите да създам нашето бъдеще, което е гадно, или мога да направя нещо забавно и вълнуващо. Също така е необходимо. Не го забравяйте!
Усмихвам се, докато си мисля за това. Ако успеем да задействаме купола, тогава проклетата жега би трябвало да намалее. Мисля си, че може би щитът не само ще пази от хищници, но и ще ни даде възможност да контролираме времето вътре. Освен това мястото ще изглежда почти точно като Галифрей! Е, износена, изпочупена, скапана версия на Галифрей, но все пак кой би пропуснал възможността да превърне новия си дом в снимачна площадка на „Доктор Кой“?
Е, това прави решението лесно, нали? Връщам се в стаята си и си събирам багажа. В кухнята вземам допълнителни запаси от електролитни прахове, както и сол и калий. Напълвам три бутилки с вода и вземам голям нож за рязане, в случай че се наложи да се защитя от всичко, което е там, а то е много, но както и да е. Розалинд няма да одобри този проект, но просто няма да ѝ кажа за него. Мога да поразгледам и да мръдна лост или да завъртя копче. Аз съм биохимик, колко трудно може да е да погледна някоя машина и да я включа?
Излизам от казармата внимателно, за да се уверя, че няма да се сблъскам с никого. Няма смисъл да отговарям на въпроси, ако мога да го избегна. За мой късмет всички са тръгнали да изпълняват задълженията си. Оцеляване. Ура за аварийното кацане на тази адска дупка на празна, опустошена планета. Във всички епизоди на „Стар Трек“, особено в оригиналната поредица, на всяка планета имаше подходящи жени, с които Кърк да се целува. Къде е планетата, пълна с хубави мъже, които искат да обожават човешки жени? Това е планета, на която искам да се разбия. Наистина ли е прекалено много да искам да намеря любовта?
Очевидно Вселената има други планове. Ура за мен, предполагам. Поклащам глава и тръгвам по празната улица. Докато вървя, пясъкът навлиза по асфалта и се трупа върху сградите, където вятърът бавно го е вкарва в града. Десетилетия на навлизане. Природата бавно работи, за да премахне заразата на разумния живот. Рано сутринта е, а потта вече се лее от мен. Температурата вече е над четирсет градуса, а слънцето едва е надникнало на хоризонта. Осъзнавам, че това е глупава идея и трябва да съм в лабораторията си. Приятните трийсетина градуса в притъмнената лаборатория бият, по дяволите това.
Вече е твърде късно. Решението е взето, момиче! Гледай нагоре към наградата. Купол! Галифрей! Доктор Кой за победа! О, Докторе, сега вече имам съдба, която е сигурна. Напълно бих могла да ти бъда спътник. Ниска съм, проскубана и пълна с умни забележки, а вижте тук, вече се забърквам и в неприятности. Сега, ако можех само да чуя онзи свистящ звук на пристигащата ТАРДИС и един красив секси Доктор, като номер десет, да излезе и да каже „Ела с мен“, тогава всичко щеше да е перфектно. Този секси шотландски акцент, тази усмивка и косата му! Мога да се разтопя, като си помисля как ще звучи името ми с неговия глас.
Въздъхвайки, спирам, за да пия малко вода. Намирам се на края на града и гледам към огромната пустиня на планетата. Градът е заобиколен от пясъчни дюни. Всичко е в нюанси на червеното, но е наистина красиво за гледане. Цветните ивици са зашеметяващи. По-дълбоките червени цветове лежат на линии срещу нюанс, който е почти бял, след това линия, която е нюанс на жълтото. Слънцето кара пясъка да искри и да блести, сякаш в дюната са положени диаманти. Ако не беше толкова ужасно горещо, можеше да ми хареса тук.
Но е така и главата ме боли, тялото ме боли и наистина много искам да подремна. Не, няма дрямка. Отпивам още глътка вода и слагам капачката. Амара каза, че каналите тръгват от края на града към нещо. Опитвам се да си спомня какво точно каза, но не ми идва лесно. Главата ме боли прекалено много, за да се сетя какво е казала. Хм, ами каналите. Това означава някакъв вид тръби или защитни линии, нали? Така че това е, което търся. Трябваше да измъкна повече подробности от нея снощи, но тогава не се сетих за това, а сега е твърде късно. Ако се върна в града и задавам въпроси, ще стане ясно какво правя.
Така че напред! Когато се върна, ще бъда легенда! Тази, която намери ключа. Ще се радват на името ми, може би ще ми сложат статуя до големия фонтан в центъра на града. Това ще е хубаво. Тръгвам покрай града, търсейки нещо, което прилича на канал или изобщо нещо, което води към пустинята, докато мечтая за похвалите, които ще ми донесе днешното приключение.
Слънцето е над дюните, което ме кара да предположа, че съм се занимавала с това повече от час и все още не съм намерила нищо, което да прилича на канал. Спирам отново и пия още вода с още от добавките. Дланта ми трепери, после цялата ми ръка започва да трепери, докато вдигам водата към устата си. Водата се разлива от бутилката, докато я вдигам, и се налага да я сваля обратно. Сълзите напират да излязат, но съм твърде суха за тях. По дяволите, просто искам да поправя това!
Поставяйки и двете си ръце върху бутилката, успявам да я доближа до устата си и отпивам дълго, освежаващо питие. Хладината изпълва устата ми, давайки ми моментна почивка от чувството на пресъхване, което не остава за дълго. Ударите в главата ми отшумяват. Обръщам се в бавен кръг, търсейки нещо, което да показва какво търся. Нещо проблясва в далечината, затова вдигам ръце към очите си, за да ги предпазя от слънцето. Ето, нещо има там.
Вълнението ми избухва и се затичвам към него. Правя около пет крачки, преди коляното ми да поддаде и да падна на земята. За щастие пясъкът е мек, но попада в устата ми. Изправям се на крака и го изплювам. Бла!
– Мразя това място! – Крещя, вдигайки юмруци към слънцето.
Добре, това е по-добре. Избърсвам пясъка от себе си, след което тръгвам към проблясъка, който видях. Бягам с надеждата, че наистина е било нещо, а не измама на окото. Нещо се появява в полезрението ми. В по-голямата си част е заровено в пясъка, но на около стотина метра извън същинския град се вижда ясно очертана блокчеста форма. Разположена е в основата на една от масивните пясъчни дюни и се надявам, че това е онова, което търся. Това е първото нещо. Второто, разбира се, е, че всъщност мога да направя нещо, за да я поправя, да я включа или нещо подобно.
Над пясъка стърчат около петдесет сантиметра метал. Клекнах до него, разчистих пясъка и открих горната част на кутия, дълга метър и нещо и широка метър. Направена е от лъскав метал, същият като екстериора на повечето сгради. Това трябва да е онова, за което говореше Амара. Ако не е, евентуално е нещо, което ще се окаже полезно за нещо друго. Върху него има знаци, които приемам за думи, макар че не мога да ги разчета.
Ровя в раницата си, намирам пластмасова плочка, която използвам като лопата, за да разкопая около кутията. Пясъкът продължава да се връща след всяка лопата, така че работя на половин скорост. При всяко пълно изгребване половината от него се засипва обратно, което прави работата много по-трудна, отколкото би трябвало да бъде. Отнема няколко часа, но в крайна сметка изкопах два метра надолу от всички страни на кутията и открих, че в кутията има тръби, които влизат от града и излизат от другата страна на кутията.
Самата кутия е обикновена метална, без превключватели или лостове. Сядам и желанието да плача почти ме завладява и вероятно щеше да ме завладее, ако в мен беше останало нещо, с което да плача. В горната част на кутията има болтове на всеки ъгъл. Взех със себе си няколко инструмента, така че ровя, докато намеря гаечен ключ. Отварям го на най-широката позиция и той едва се побира върху гайката. Дърпам го и той не помръдва. Премествам се и дърпам надолу, като поставям цялата си тежест върху него. Болтът изкрещява и скърца, после се движи, едва-едва, но при това гаечният ключ се изплъзва и аз падам по гръб.
– По дяволите! – Извиквам разочаровано.
После чувам тихо ръмжене и пясъкът се измества надолу в дупката, която съм изкопала около кутията. Космите по врата и ръцете ми се изправят. Стомахът ми се стяга в твърд възел и жлъчката се надига в гърлото ми. Глупава. Толкова, толкова съм глупава. Не искам да се обръщам. Ако не погледна, няма да е истинско, но се съмнявам. Дълбоко в костите си знам какво има зад мен и в колко голяма беда съм се забъркала. Бавно посягам към кръста си и хващам дръжката на ножа, който съм взела със себе си. Нож. Чудесно. Защо не си взех пистолет? Защото щеше да повдигне твърде много въпроси. Защо ти е нужен пистолет в лабораторията, Джоли? Знаеш ли, някои от растенията тук са доста злобни. По дяволите.
Пясъкът се размества още веднъж, след което едно ръмжене е последвано от още две. Премествам краката си колкото се може по-незабележимо, като им намирам по удобно място и се подготвям. Вкарах краката си в пясъка, докато го почувствам твърд, скачам напред с надеждата да прескоча кутията и да я поставя между мен и това, което иска да ме изяде. Ходилата ми се блъскат в метала, докато прелитам над нея, но не я прескачам напълно, а ръмженето се превръща в странен вой на куче и съскане на котка, смесени в един ужасяващ звук.
Избутвам се зад кутията, притискайки ножа към гърдите си, и се надявам с всички сили, че може би нещата, които ме преследват, са достатъчно глупави, за да мислят, че да не се виждам, означава да ме няма. Тогава едно от тях се приземява върху кутията над мен и аз започвам да крещя. Гледам нагоре в ред след ред остри като бръснач зъби и то се изправя върху мен. Отвратителна, гадна, воняща слюнка и дъх, който мирише на развалено месо. То гледа в мен и ръмжи.
Толкова съм прецакана, че правя единственото, което мога. Надигам се с ножа, стискайки го здраво в двете си ръце, и го забивам в гърлото на нещото над мен. То вече вие от болка и се отскубва назад. Чувам как краката му се плъзгат по гладката метална повърхност на кутията и падат от другата страна. Още едно ръмжене и пясъкът се изсипва в дупката от двете страни. Поглеждам наляво и надясно и виждам още две от тях да се приближават към дупката.
Густери. Проклетите, гадни, убийствени густери. Аз съм идиот. Не трябваше да излизам от града. Притискайки се обратно към кутията, се изправям на крака, след което се качвам обратно върху нея, докато те бавно се приближават. Поне са предпазливи, тъй като раних другия, но единственото ми оръжие все още е заклещено в него. Защото, да, просто съм толкова ловка. Какъв по-добър начин да докажа, че не трябва да съм тук?
Двамата густери правят маневра и се връщат обратно. Опитвам се да измисля план. Какъвто и да е план. Нещо, което да ме измъкне от тази ситуация. Не мога да ги изпреваря. Не мога да ги надбягам. Не мога да направя нищо друго, освен да крещя. Да крещя и какво? Да се надявам, че някой ще ми се притече на помощ? Защото това се получи много добре, откакто корабът се разби. Брилянтно Джоли. Ти си умна, измисли план, по дяволите!
Доминиране. Всичко е свързано с господство и страх. Добре. Мога да се справя. Поемайки дълбоко дъх, се принуждавам да бъда спокойна. Сърдечният ми ритъм е в тавана, но аз се съсредоточавам върху спокойствието. Без страх. Когато следващият се задвижи, ще реагирам тогава. Изчаквам го. Изчакай го.
– ХААА! – Крещя, хвърляйки ръце напред по начин, който се надявам да е заплашителен, когато густера финтира.
Той ме възнаграждава с отдръпване. Планът ми проработи! Наблюдавам другия с ъгълчето на окото си и повтарям действието, когато той финтира. Получавам същата реакция, но тогава те започват да обикалят. По дяволите, тези неща са прекалено умни. Движат се в синхрон едно спрямо друго, докато едното от тях не се оказва зад гърба ми и не мога да държа и двете в полезрението си. Този отпред се придвижва и аз крещя още веднъж, но докато го правя, ме връхлита студеното осъзнаване, че този зад мен се приближава в същото време.
Привеждам се и този път крещя от страх. Болка избухва при удара с мен и аз се издигам във въздуха, летейки към дюната. Съжалявам, Калиста, наистина те обичам. Бебето ти ще бъде толкова красиво, колкото и ти. Тъмнината отнема зрението ми и аз се отнасям. Вероятно е за добро, тъй като съм сигурна, че следващата част ще ме боли. Точно преди отново да осъществя контакт със земята, виждам как един Змей тича. О, боже мой, Ладон ли идва?
Ослепителна слънчева светлина проблясва по ръба на острието му, докато той се плъзга и атакува густерите. Те насочват вниманието си от мен към него. Размахът на крилата му изглежда по-голям и дали е с различен цвят? Това Ладон ли е? Защо не изглежда по същия начин? Добри въпроси, които изчезват, когато се блъскам и ударът разтърсва тялото ми. Главата ми се удря назад и последното нещо, което виждам, е странният Змей, който стои над мен.
Назад към част 2 Напред към част 4