Глава 8
Застанал на балкона без перила пред кабинета си в Кулата, Рафаел обмисляше доклада, който току-що бе получил от Наазир. В момента вампирът се намираше в някогашния изгубен град Аманат, възкръснал за нов живот в планинския район на Япония, град, контролиран от майката на Рафаел, архангел толкова стар, че беше истински Древен.
„Пробуждането на Аманат набира скорост“ – каза той на жената с толкова бледа коса, че беше бяло-златиста, а кичурите улавяха светлината от околните небостъргачи, докато тя летеше на зигзаг на малко разстояние от кулата.
„Очаквахме точно това.“ – Елена се отклони наляво. – „Дай ми секунда. Ранзъм ме помоли да му помогна да проследи един досаден вам-готча!“
С острото си като на граблива птица зрение той наблюдаваше как тя говори по мобилния телефон, долови вълната на ликуването ѝ, когато ловецът на земята направи улов. Ангелските съпруги бяха рядка порода. Освен Елена само Хана на Илайджа можеше да носи тази титла. Дори преди смъртта на Ерис и въпреки че беше учтиво да се говори за него като за такъв, позицията, която заемаше съпругът на Нейха, нямаше нищо общо с тази на някоя от жените. Това не означаваше, че Хана и Елена бяха изрязани от една и съща материя. Не, те бяха толкова отдалечени в характерите си и възгледите си за света, колкото огънят и ледът.
От тях двете именно съпругата на Рафаел беше смятана за наистина особено същество.
– Защо тя продължава да работи за гилдията? – Попита Фаваши последния път, когато се срещнаха, с искрено недоумение в тона си. – Нима не разбира честта на своята длъжност?
„Фаваши смята, че трябва да се откажеш от склонността си да преследваш вампири и да седнеш до мен като подходяща съпруга.“
„Без да обиждам Фаваши – която изглежда достатъчно прилична в сравнение с Леуан, създателката на зомбита – но тя не знае как работим.“
Устните на Рафаел се изкривиха.
– Да. – Той хвана съпругата си около кръста, докато тя се приземяваше с висока скорост. – Със сигурност щеше да си „избиеш мозъка“, както се изрази, при тази скорост.
– Влетях толкова бързо, защото знаех, че ще ме хванеш.
Той беше същество с огромна сила, беше живял хилядолетие и половина, и въпреки това тя имаше способността да го зашемети с толкова прости думи, доверието ѝ беше скъпоценен камък, многостранен и блестящ. Вдигна ръка и я прокара по дъгата на лявото ѝ крило, което беше изключително чувствително. Треперенето ѝ беше деликатно, бледосивите ѝ очи се опушиха, развиващата се рамка от чисто сребро около ирисите ѝ беше ярка в нощта.
– И така – каза тя, навеждайки се към него с въздишка на дълбоко удоволствие – какво мислиш, че ще направи майка ти по-нататък?
– Още не знам. – Калиане беше дива карта, с която никой не беше очаквал да има работа – най-малко синът, когото беше оставила окървавен и разбит на полето далеч от цивилизацията. – Когато се събуди, тя нямаше склонност да управлява нищо друго освен Аманат, но се лекува в силата си и в Кръга има свободно място.
Кръга на десетте се наричаше така, откакто ангелският род имаше писана история. Дори когато е имало отсъствие от сто или двеста години, докато на власт дойде нов архангел, и са управлявали само девет, името не се е променяло. Такива прекъсвания не бяха забележителни в живота на един безсмъртен. Този път празният стол беше такъв за по-малко от частица от секундата, а от екзекуцията на Юръм не бяха минали още две години.
– Завръщането на Калиане заплашва да наруши баланса в структурата на властта в света. – Макар че е имало моменти, когато броят на архангелите е падал до седем, той никога не е надхвърлял десет – естествен баланс, който осигурява достатъчно големи буферни зони между най-големите хищници на планетата. – Има един, който е на ръба да се издигне до архангелски статут…
– Под „на ръба“ имаш предвид… – Попита Елена и той си спомни за смъртността, която беше толкова опасно близо до кожата ѝ. Безсмъртието беше дар, който изискваше време, за да израсне, да се установи.
– Десетилетие, столетие. – Той наклони лицето ѝ, за да провери синината, която беше получила по време на предишния им спаринг. – На това ниво на сила е непредсказуемо.
– Така че имаме време да измислим решение. – Плъзгайки ръце около тялото му, тя обърна поглед към любимия си Манхатън. – А и е факт, че не е като някой да може да спре Калиане, ако тя поиска да управлява отново.
Не. Майка му беше твърде могъща. Освен това е била луда, когато е решила да замисли вековния си Сън. Сега му казваше, че е вменяема, и действията ѝ сякаш потвърждаваха това – но Рафаел знаеше, че лудостта при старите може да бъде коварно нещо. Леуан беше идеалният пример за това.
Джейсън се притеснява, че Леуан може да създава допълнителни прераждания. Докладът беше дошъл преди час, шпионинът му продължаваше да контролира мрежата си от информатори, дори докато издирваше убиеца на Ерис.
– Какво! – Елена поклати глава. – Това е безсмислено – тези същества са толкова заразни, че са се превърнали в чума по нейните земи, както и по земите на другите в Кръга, и тя видя как те могат да се обърнат срещу нея. – Дори и тя не е толкова луда.
Не съм сигурен, че съм съгласен.
– Тя е стара, а старите хора не винаги мислят както трябва.
Елена не бързаше да отговаря, като следеше с поглед малък отряд ангели, които идваха да кацнат на балкона долу.
– Може би е измислила начин да контролира скоростта на заразяване, някакъв начин да се увери в тяхната лоялност.
– Ако е успяла, ще бъде неудържима. – Последния път, когато Леуан се бе надигнала, останалите от Кръга се бяха обединили, за да я екзекутират, само че неволно ѝ бяха помогнали в странната ѝ еволюция – сега тя вече не беше изцяло телесна. – Трябва да намеря някакъв начин да подсиля новата си способност. – Самият му живот, породен от връзката му със съпругата му с нейното смъртно сърце, беше непоносим за смъртта, която представляваше докосването на Леуан.
– Жалко, че вече нямаме елемент на изненада там.
Прокара ръка по копринената опашка на косата ѝ и се усмихна.
– Ти винаги ще поднасяш изненади, Елена. Ти си моето тайно оръжие.
Тя се засмя, а очите ѝ затанцуваха.
– Каза ли Джейсън нещо за Нейха, когато се свърза с теб?
– Кръвният обет означава, че той не може да говори за това, което се случва във форта, освен ако информацията не стане публична. – Това е въпрос на чест.
Разбирам.
– Просто се надявам да е в безопасност. – Притеснението беше сянка по тъмното злато на кожата ѝ. – Начинът, по който Нейха изглеждаше последния път, когато я видях… – Силна тръпка.
– Джейсън е оцелял. – Рафаел не знаеше всичко за това, което се беше случило на Джейсън като дете, но беше сглобил достатъчно парчета, за да разбере, че другият ангел е преживял неща, които никое дете не би трябвало да преживява.
Елена погледна нагоре, сякаш беше чула нещо, което той не съзнаваше, че издава.
– Все още се тревожиш за него.
– За разлика от Дмитрий – каза той, като я пусна да отиде до самия край на балкона, а умът му се изпълни с образи на млад ангел с крила от сочно черно, който едва говореше, когато Рафаел го срещна за първи път – Джейсън никога не е бил в опасност да се изчерви.
След като дойде да застане до него и крилото ѝ докосна неговото в близост, която той не би приел от никоя друга, Елена каза:
– Мислиш ли, че това се променя?
– Напротив. Причината, поради която Дмитрий стана толкова изтощен, беше, че вкусваше всеки грях, потъваше в усещания. – Безкрайният кръговрат от удоволствия и болка беше опит да се избяга от загубата, която беше жестоко съсипала другия мъж, но крайният резултат беше един вид емоционално изтръпване, което Рафаел си мислеше, че нищо никога няма да пречупи, още по-малко смъртен с пречупен дух.
– За разлика от него Джейсън – продължи той – не се потапя в нищо. – Рафаел го познаваше твърде дълго, за да не осъзнае, че дори любовниците, които Джейсън вземаше, не докосваха нищо от него извън кожата му.
Елена си пое тихо дъх.
– Той е такъв през цялото време, нали? Част от света… но отделен. Сянка, която никога не се ангажира твърде много.
Рафаел нямаше нужда да изразява съгласие, защото това беше истината. Неговият шпионин може и да не беше изморен, но беше изтръпнал в много по-дълбок смисъл.
– За да оцелее във вечността – промърмори той – Джейсън трябва да намери някаква причина да съществува отвъд дълга и лоялността.
Той обгърна лицето на жената, която беше неговата собствена причина за съществуване, заради която безсмъртието изглеждаше по-скоро като преливащо обещание, отколкото като безкраен път.
– Такива неща са силни и не бива да се отхвърлят с лека ръка… но те не са достатъчни, за да размразят сърце, което е било затворено в лед близо седемстотин години.
Назад към част 8 Напред към част 10
