Глава 3
ГРЕЙВ
– Татко? – Обади се Ема тихо от вратата, а гласчето ѝ трепереше.
Преобърнах се настрани, за да я погледна. Това беше почти ежедневна рутина между нас. Честно казано, бях голям късметлия, ако тя спеше цяла нощ в собственото си легло.
Но не бих го разменил за нищо на света, защото поне знаех, че е в безопасност и че ми има доверие.
С едната си ръка притискаше плюшеното си мече към гърдите си, а с другата стискаше козината на Франки.
– Ела тук. – Казах ѝ грубо, а гласът ми беше пресипнал от съня.
Тя бързо се запъти към леглото ми и се качи на матрака до мен. Веднага я обгърнах с ръце, притиснах треперещата ѝ форма към гърдите си и успокояващо прокарах ръка по тъмната ѝ коса.
– Какво стана? – Попитах я тихо.
– Сънувах кошмар – промълви тя, като се сгуши по-близо до мен. – Бях вързана за едно легло и ме удряха.
Изтръпнах, докато гневът нахлуваше във вените ми. Потиснах го, знаейки, че да се ядосам, докато тя търси утеха от мен, само ще я накара да избяга, само ще я накара да се страхува. Просто мразех това, че е била наранявана толкова много и толкова често, че страда от ретроспекции.
Макар че в нейното съзнание те бяха кошмари. Терапевтът ѝ беше заявил, че тя е блокирала всичко това в съзнанието си, така че вместо това сега то се е проявявало в подсъзнанието ѝ – например докато е спяла.
– Никой никога няма да те нарани, скъпа – успокоих я аз.- Не и докато съм жив и дишам – добавих тихо.
Тя кимна.
– Знам, татко. Но те все още са много страшни.
Притиснах целувка към върха на главата ѝ, като се надявах, че скоро ще заспи отново. Беше раздразнително малко чудовище, когато не получаваше целия си сън за красота.
Франки скочи на леглото ми и се сви точно на гърба на Ема, както винаги правеше, за да накара Ема да се почувства сигурна, след като е имала спомен.
– Продължавай да спиш, скъпа. Ще държа всички лоши сънища надалеч – нежно обещах аз.
По някаква причина, когато държах Ема, докато тя спеше, тя нямаше ретроспекции или кошмари. Терапевтът ѝ смята, че това е така, защото се чувства в безопасност с мен и подсъзнанието ѝ знае кой я държи.
Не ме интересуваше, стига да не се събуждаше с викове и плач. Мразех да я виждам толкова ужасена и разкъсана.
Държах я, докато тя заспиваше, губейки се в мислите си. Ема беше центърът на цялата ми вселена и щях да направя всичко по силите си, за да се уверя, че тя е щастлива и за нея се грижат. Отдавна бях приел, че никога няма да имам собствени деца, след като я осинових, и бях съгласен с това. Ема се нуждаеше от малко повече време и грижи, отколкото другите деца. С оглед на това, че тя имаше тревожност и посттравматично стресово разстройство, а сега терапевтът ѝ смяташе, че може да има депресия – дори на толкова ранна възраст – знаех, че животът ми ще се различава от този на братята ми.
И бях сто процента съгласна с това.
Ако жената, която реших да наричам старата си дама, не можеше да се справи с решението ми Ема да бъде единственото ми дете, тогава можеше да си отиде. Ема беше преди всички и всичко останало в живота ми.
***
Вдигнах глава от мястото, където работех по подмяната на маркуча на колата, когато Франки излая.
Тя никога не лаеше, освен ако нещо не беше наред с Ема. Това беше нейният сигнал към мен, че нещо се случва.
– Какво беше това? – Попита Кости, но аз вече се бях втурнал откъм колата. Франки отново лаеше. Тръгнах да бягам пред гаража, където Ема трябваше да играе с децата на Инк.
Ема беше на колене, задъхваше се, а по бузите ѝ се плъзгаха сълзи. Бързо паднах на колене пред нея, седнах до дупето ѝ и нежно я хванах за раменете.
– Ема, мила, отиди на щастливото си място – подканих я аз. Чувствах как Кости ме гледа, но я игнорирах. Ема се задъхваше. – Скъпа, представи си щастливото място – наредих малко по-твърдо, но все още нежно. Малките ѝ ръчички се вдигнаха и стиснаха блузата ѝ. Сърцето ми се разкъса в гърдите заради нея. Мразех, че тя страда така.
Най-малките неща можеха да предизвикат пристъпи на тревожност у нея – можеха да я накарат да се чувства несигурна. Това все още беше огромен процес на обучение за мен.
Франки хленчеше и приклекна, опирайки главата си на коленете на Ема. Ема стискаше очи, но дишането ѝ започваше да се успокоява. Въздъхнах тихо с облекчение.
– Ето така, скъпа – успокоих я, докато прокарвах ръка по заплетената ѝ коса. – Дишай. Справяш се толкова, толкова добре – похвалих я.
– Татко – промърмори тя, докато бавно отваряше очи.
– Аз съм тук, Ема – казах ѝ тихо. – Винаги, скъпа. Винаги съм тук.
Тя се хвърли в прегръдките ми, а малкото ѝ тяло се раздираше от ридания. Притиснах я здраво, а гърдите ми се свиха болезнено. Поех си дълбоко дъх и затворих очи за момент, докато се събирах отново заради нея.
– Ти си добре. – Успокоих я, докато се изправях от земята. Франки потупа крака ми. Нежно прокарах пръсти през козината ѝ. – Добро момиче, Франки – похвалих я. – Тя е добре.
Притиснах устни към косата на Ема, докато вървях към гаража.
– До края на деня сме затворени – казах на Инк и Кости. – Затворете – наредих аз.
Инк кимна, очите му бяха съсредоточени върху мен, докато започваше да се занимава с почистването.
– Добре ли е, братко?
Въздъхнах. Ема вече заспиваше, пристъпът на тревога я беше изтощил.
– Не точно сега, не – измърморих аз. – Но ще бъде. Просто трябва да я прибера у дома – казах му.
– Мога да те закарам – каза ми Кости. – Тя не е в състояние да се качи на мотора ти – напомни ми тя.
Проклех се. Бях забравил, че днес дойдох с мотора си. Ема беше помолила за това. Бях купил нов мотор – такъв, на който тя да може да се вози с мен – когато финализирах осиновяването. Поне веднъж седмично разрешавах на Ема да се повози на него.
Тя обичаше да я возя.
Кимнах.
– Благодаря – казах ѝ грубо. Погледнах към Инк. – Кости и аз можем да затворим това място. Върви и заведи децата си вкъщи – казах му.
– Знаеш ли какво е предизвикало атаката? – Попита ме тихо Инк.
Поклатих глава.
– Не. Надявам се, че само се е претоварила и че нещо не е предизвикало ретроспекция. – Той кимна в знак на разбиране. – Предай на Грим, че ще му се обадя по-късно, но му кажи, че имам нужда от някой, който да ме замести през следващите няколко дни.
Инк ме потупа по рамото.
– Имаш го, братко. Отдели си толкова време, колкото ти е необходимо. – Каза ми той, защото знаеше как се държи Ема след пристъп на тревожност. Това я изкарваше цялата от равновесие и обикновено имаше болки в гърдите в продължение на няколко дни. Трябваше да бъда с нея, докато се възстанови.
– Благодаря – измърморих аз.
Той си тръгна, като взе със себе си децата си. Кости започна да слага инструментите.
– Чувствай се свободен да ми кажеш да не си вра носа в работата ти – започна тя – но тя често ли се сблъсква с пристъпи на паника?
– Вече не толкова често – казах ѝ, всъщност щастлив, че мога да говоря с някого за това. Нейните пристъпи на тревожност винаги ме плашеха до смърт и ме караха да се чувствам много нервен след това. – Това е първият ѝ пристъп от няколко месеца насам. – Въздъхнах. – Трябваше да го предвидя – измърморих. – Снощи имаше особено тежък спомен.
Кости изви вежди към мен, докато затваряше капака на една от кутиите с инструменти.
– Спомени? – Попита тя.
За момент стиснах челюстта си, преди да кимна.
– Познаваш ли Дима – руския мафиот? – Попитах я.
Тя кимна.
– Да – той получи титлата, след като Алексей и баща му бяха убити. Защо? – Попита тя.
– Тя е неговото дете – казах ѝ аз. Очите ѝ се разшириха от шок. – Тя знае, че не съм неин биологичен баща. – Ема се размърда леко в ръцете ми. Внимателно я нагласих. Тя отново изпадна в дълбок сън. – Мога да обясня повече, когато стигнем до моето място. – Наистина исках само да се прибера вкъщи и да сложа Ема да подремне.
Кости кимна в знак на разбиране.
– Мястото е добре да се заключи – каза ми тя, след като прибра последния инструмент.
Бръкнах в джобовете си за ключовете и ѝ ги подхвърлих. След като тя заключи гаража с мотора ми вътре, отидох до нейния „Ескалейд“, като избрах просто да държа Ема, вместо да я сложа на задната седалка.
– Грейв, знам, че може би преминавам границата, когато казвам това – каза Кости, след като се настани на шофьорската седалка на Ескалада си – но мога да ѝ помогна, ако ми позволиш да се опитам да се приближа до нея.
Поколебах се малко. Не че не вярвах на Кости. Просто бях изключително предпазлив към всеки, който се доближава до нея.
– И как, по дяволите, ще започнеш да ѝ помагаш? – Поисках да знам. – Терапията едва ли върши нещо.
Кости въздъхна, като ме погледна. Беше свалила бариерата, която обикновено държеше, а сините ѝ очи съдържаха толкова много емоционална болка и мъка, че и без това измъчената ми душа ревеше за нея.
Исках да убия този, който беше вложил този шибан призрачен поглед в очите ѝ.
– Защото мога да се свържа с нея, Грейв – каза ми тя тихо, докато бързо поставяше щита на мястото му. – Знам как се чувства – знам през какво преминава.
Въздъхнах и се отдръпнах малко.
– Ако можеш да ѝ помогнеш, Кости, завинаги ще бъда твой длъжник – признах аз. – Защото мразя да я виждам в този вид – не мога да го понасям. Това ме разкъсва отвътре.
Тя се пресегна и нежно хвана ръката ми в своята, като я стисна леко. Сърцето ми се сви в гърдите при докосването ѝ. Кости нямаше никаква представа колко много ме засяга.
– Като я видях как получи пристъп на тревожност, ме разкъса отвътре, Грейв. Ще направя всичко възможно за нея – каза ми тихо тя.
Без да кажа нито дума, обърнах ръката си, свързвайки пръстите ни.
А тя не протестира. Вместо това просто стисна нежно ръката ми и продължи да държи моята.
Въздъхнах тихо, докато целувах косата на Ема. Бях навлязъл дълбоко и бързо с Кости – знаех, че не бива да смесвам лични неща с бизнес – но ако тя можеше да помогне на Ема, никога нямаше да ѝ откажа.
Ако в този процес изгубя шибаното си сърце и душа за Кости, така да бъде.
Щях да бъда шибана доброволна жертва.
Назад към част 2 Напред към част 4
