Глава 4
КОСТИ
– Чувствай се като у дома си – тихо ми каза Грейв, когато влязохме в къщата му. – Трябва да я сложа в леглото.
Кимнах му. Той бързо се придвижи през къщата към стълбището, а обутите му крака едва издаваха звук, докато се движеше. Но аз знаех, че всички членове на „Дивите врани“ са обучени да ходят тихо, независимо какви обувки носят. Това беше едно от нещата, които правеха Тексаската харта толкова опасна и смъртоносна.
Бях в кухнята на Грейв и се опитвах да намеря кафето му, за да мога да направя кана кафе, когато той се върна по стълбите. Можех да пия кафе по цял ден – беше предпочитаната от мен напитка, ако имах възможност да избирам честно.
Той повдигна вежди към мен.
– Какво търсиш? – Попита ме.
– Кафе.
Приближи се до мен и ме притисна до плота. Дъхът ми заседна в гърлото, когато той се наведе, притискайки всяка твърда, тонизирана част от тялото си към моето. Едва устоях на желанието да изстена, а пръстите ми трепереха от желание да го докосна.
Той свали кутията с кафе и ми я подаде с веща усмивка, преди да се отдръпне от мен. Сърцето ми биеше силно и бързо в гърдите ми.
Само Грейв беше способен да ме накара да се чувствам така.
Той седна на кухненската маса, докато аз бързо се обърнах с лице към каната за кафе, разсейвайки мозъка си, като направих кана, за да мога да успокоя бясното си сърце.
– След като върна Катюшка обратно на Грим и Скраб, ние с Грим тръгнахме да търсим Дима – започна да говори Грейв. Слушах внимателно, докато наливах вода в задната част на кана за кафе. – Убихме всички в имението му, но докато търсехме Дима, чухме нещо, което звучеше като плач на малко дете.
Вдъхнах рязко, принуждавайки собствените си надигащи се емоции. Знаех какво е да си малко дете, да се страхуваш толкова много от собствената си сянка, че едва да можеш да функционираш.
Гневът пулсираше в мен при мисълта, че сладкото, малко момиченце на Грейв някога е страдало по този начин.
– Грим и аз намерихме Ема завързана за едно легло. Беше мръсна и доста пребита. – Овладях темперамента си. – Има няколко белега на лицето си – не ги забелязваш, ако не си близо до нея – обясни той. – Беше в наистина шибано лошо състояние. Ние с Грим я спасихме и аз просто – ебаси, чувствах се толкова дяволски защитно към нея. Не можех да я пусна.
– Значи си я осиновил – казах тихо.
Грейв кимна.
– Месеци наред се борих със съда, за да ми дадат попечителство над нея – да ми позволят да я осиновя. Борих се със зъби и нокти, докато не получих това, което исках. Тя е с мен, откакто я спасихме онзи ден.
Обърнах се с лице към него, като опрях гръб на кухненския плот, а миризмата на кафе започна да изпълва кухнята.
– Ти си наистина добър човек, Грейв – казах му честно, мислейки всяка дума от все сърце.
Грейв поклати глава, като въздъхна и се облегна назад на стола, на който седеше.
– Аз не съм добър човек, Кости. Аз съм садистичен тип и винаги съм първият, който иска да си окървави ръцете. – Знаех и това. Грейв беше смъртоносен. – Винаги ще бъда такъв човек – затова съм толкова добър разбойник – призна той. Знаех го и аз. Грейв имаше своето име по някаква причина.
– Но за нея – за моето малко момиченце – каза ми той, оставяйки тъмните си очи да срещнат моите – ще бъда най-добрият шибан мъж, на когото съм способен, за нея, защото тя заслужава това. След целия този ад, през който премина, тя заслужава някой да се прегъне за нея, и аз ще го направя. До края на проклетия си живот ще правя всичко, което е необходимо, за да бъда това, от което се нуждае Ема.
Потрих дланта на ръката си по гърдите си, докато сърцето ми се сви болезнено, онова познато чувство на тревога, което бълбукаше в мен. Вдишах дълбоко, успокояващо, с надеждата да се успокоя.
– Кости, ако наистина, наистина можеш да помогнеш на Ема, завинаги ще бъда твой длъжник – каза ми Грейв. Погледнах отново към него. Изглеждаше толкова разстроен, толкова разкъсан, че това разкъса самата ми същност. – Тя наистина не реагира на терапевта си. Дори Трикси се е опитвала да стигне до нея, но Ема отбягва Трикси. Единствените хора, които някога е допускала наистина близо до себе си, сме аз, Скорпион и Джесика. Не знам защо, но винаги е било така.
Сърцето ми се сви заради това момиченце.
– Ще направя всичко възможно, Грейв – уверих го аз.
Той кимна.
– Това е всичко, което мога да искам от теб, Кости. Толкова ми омръзна да я гледам как страда. Разкъсва ме, когато я виждам понякога толкова изгубена, толкова уплашена от всичко наоколо. – Той се изправи и тръгна към всекидневната. Гледах го, докато сваляше една снимка над камината. Той я поднесе към мен.
Бавно взех снимката от него, преди да я погледна. Дъхът ми заседна в гърлото, а в очите ми неочаквано се появиха сълзи. Не бях очаквала, че снимката ще ме засегне толкова силно.
Двата белега на лицето на Ема – единият над веждата, а другият на лявата и буза – бяха оцветени в лилаво и розово с маркер. Тя се усмихваше на фотоапарата, а Грейв я държеше в скута си, като вниманието му не я напускаше.
– Тя мрази белезите си – каза ми той тихо. – Тя е само на седем години, а вече мрази част от себе си. – Не ми се струваше, че мога да издържа да чуя още много. Умът ми се пренесе към собствените ми белези, разхвърляни по тялото ми – тези, които самият Грейв беше целунал в онази прекрасна нощ, която бяхме изживели заедно. – Тя плачеше за тях. Не знаех какво да направя – не знаех как да ѝ помогна. Затова ги оцветихме в любимите ѝ цветове. – Пое си дълбоко дъх. – Исках да ѝ покажа, че макар да са дошли от нещо, което я е наранило, те все още са красиви.
Поставих снимката на плота, гърдите ми се свиха болезнено. Хванах се за плота и стиснах очи, като си поех треперещ дъх, докато изтласквах всеки свой ужасен спомен.
– Кости? – Попита Грейв тихо, като нежно ме хвана за кръста и ме приближи до себе си.
– Дай ми минутка – изсумтя, докато се опитвах да овладея тревогата си.
Той мълчеше, но топлите му ръце не слизаха от кръста ми, докато чакаше. След като отново се почувствах добре, отворих сините си очи и ги приковах в неговите. Той протегна ръка и нежно погали бузата ми, а очите му преминаха по лицето ми с тревога и загриженост.
– Добре ли си? – Попита ме грубо.
Кимнах.
– Просто ми се върнаха някои лоши спомени – казах му тихо.
Очите му просветнаха разбиращо, когато плъзна ръка под ризата ми, а пръстите му проследиха изпъкналия белег на корема ми, който се простираше от лявата ми гърда до дясната ми тазобедрена кост. Преглътнах трудно, опитвайки се да потисна сълзите си. Не исках да плача. Бях приключила с плача заради тази глупост. Беше ми се случило преди толкова много години и този кучи син вече беше мъртъв.
Вече не можеше да ме нарани.
– Белезите ти не те правят по-малко красива, Кости – каза той тихо. В очите ми се появиха сълзи. Боже, мразех това, че той виждаше през мен. Той винаги е бил такъв. – Всеки един белег по тялото ти е доказателство, че си силна като дявол.
Не можех да се сдържа.
Надигнах се на пръсти и нежно допуснах устните ми да се срещнат с неговите.
Трябваше или да го целуна, или да се разплача.
Грейв изръмжа ниско в гърлото си, докато обвиваше ръка около кръста ми и размахваше ръка над дупето ми, дърпайки ме по-близо до себе си, докато другата му ръка се плъзгаше нагоре в косата ми, а пръстите му се заплитаха в червените кичури.
Задъхах се, когато той внезапно ме хвана за дупето и ме повдигна на плота. Той използва случая, за да плъзне езика си по моя. Не можех да спра стона, който се изплъзна от устните ми. Исках го толкова силно – знаех, че винаги ще го искам.
Грейв беше от онези мъже, които никога няма да напуснат системата ти.
Той ме дръпна до ръба на плота и прокара пръсти под ризата ми, като върховете на пръстите му преминаха по всеки от белезите ми.
– Татко? – Обади се Ема от горния етаж.
– Ебаси – изръмжа Грейв, докато се отдръпваше от мен. Той прокара възглавничката на палеца си по долната ми устна, а тъмните му – почти черни – очи се срещнаха с моите. – Не смей да си тръгваш, жено.
Преглътнах нервно.
– Няма да си тръгна – обещах задъхано.
Той се отдръпна от мен и с един последен разпален поглед в моята посока, който накара всеки нерв в тялото ми да се свие от топлина и нужда, се завъртя на пета и се затича нагоре по стълбите.
Назад към част 3 Напред към част 5
