Глава 22
Езра
Бутах мотора по алеята, за да не се чуе ръмженето на двигателя и да не предупреди детегледачката ми за тази нощ – ако приемем, че е тук без мен. Когато не се прибрах вкъщи за вечерта, той можеше да си тръгне. Телефонът ми беше на тих режим, прибран в джоба ми.
Мислите и емоциите се въртяха в главата ми като водовъртеж, а Етеран мълчеше, давайки ми пространство. Или пък се отдръпваше колкото може по-далеч от хаотичните човешки чувства, които толкова презираше.
Гумите на мотора се плискаха в локвите, осеяли празната площадка за паркиране. Дъждът беше намалял, когато наближих къщата, но все още бях измокрен. Потрих челото си с ръкав и бутнах мотора в ъгъла до оградата. Докато хвърлях покривалото върху него, се зачудих какво ли би казал Кай, ако разбере, че съм взел мотора му назаем. С ограниченото ми възприятие за дълбочина това беше по-добър избор от затворено превозно средство; можех да усещам въздушните течения около себе си, което ми даваше леко предимство.
И все пак не беше особено безопасно.
Тръгнах към портата на задния двор и с аеромагията в ума си разсеяно разтеглих сетивата си, проверявайки за движение. Ръката ми попадна върху ключалката на портата.
Вятърът не беше единственото движение на въздуха наблизо.
Етеран прикова вниманието си и в нас се вля сила. Температурата рязко спадна, докато демоничната магия проблясваше по ръцете ми и в дланите ми.
Ръката ми се изстреля нагоре, протягайки се към предмета, който усещах, че се люлее към мен, и улових крайник, облечен в хладна кожа – но не можех да го видя. Въздухът около мен се разместваше, бясно влизане, твърде много, за да го проследя, но очите ми не виждаха нищо друго освен площадката за паркиране и оградата.
Призрачни нокти, дълги шест инча, се оформиха върху пръстите ми и аз ударих със свободната си ръка. Ноктите се забиха в дървената ограда с приглушено хрущене.
Нещо остро се заби в долната част на ребрата ми. Нещо друго, тъпо и твърдо като стомана, се заби в гръбначния ми стълб и още нещо се притисна към страната ми, точно над левия бъбрек.
Сякаш светлинният ключ се включи, а пред мен се появи мъж. Хванах китката му, като попречих на сребърния му кинжал да стигне до гърлото ми, но второто му острие беше прорязало ризата ми, а върхът му жилеше плътта ми, докато той го насочваше под ъгъл, за да пробие между ребрата ми. Ноктите ми бяха забити в оградата до главата му, а единият беше одраскал страната на лицето му.
Кръвта се стичаше по бузата на Дариус, докато стоманеносивите му очи се взираха в моите.
На сляпата ми страна – това беше Жирар. Не го виждах, но оръжието, което блъскаше в страната ми, щеше да е неговият омагьосан пистолет, зареден с куршуми, които бяха по-скоро алхимични, отколкото оловни. А зад мен можеше да бъде не кой да е, а Алистър, чийто жезъл със стоманен връх се забиваше в гръбначния ми стълб, така че с един мощен тласък да може да прокара прешлените ми през гръбначния ми мозък.
Мислите на Етеран се развълнуваха, докато той обмисляше и отхвърляше дузина планове за атака в един миг. Вероятно можехме да убием един от тях, но така или иначе щяхме да умрем.
Етеран, помислих си аз.
Проблясна горчивина, после демонът се отдръпна. Демоничната сила, която преминаваше през мен, изтъня и угасна. Докато ноктите, пронизващи стълба на оградата, се разтваряха, отбелязах разликата в реакцията ми на нападение сега в сравнение с тази само преди няколко дни. Демоничната сила, която някога беше последното ми средство за защита, се беше извисила мигновено до моята команда.
Имаше колкото недостатъци, толкова и предимства да позволя на Етеран толкова голяма самостоятелност в мен.
– Мислех, че ще изчакаш – казах тихо.
Безчувственият поглед на Дариус потърси очите ми.
– Такъв беше планът… докато поведението ти не се промени. – Кинжалът му разцепи кожата ми над най-долното ребро. – Твоят демон вече се е научил да те контролира в съня ти.
– Той не ме контролира.
– Дали изобщо знаеш, Езра?
Клепачите ми се присвиха, докато обмислях това.
– Попитай Робин Пейдж.
По каменните черти на Дариус премина изненада.
– Работил съм с нея. – Проучих го. – Знаеш за нея, нали?
Кинжалът се отпусна от плътта ми.
– Знам.
Той не каза нищо повече за Робин и аз не попитах. Това беше проблемът с Дариус. Той беше най-добрият пазител на тайни и за добро или лошо, никога не би разкрил тайните на гилдията си без разрешение – дори когато това може да спаси нечий живот. Ако не беше негова тайна, която да сподели, Дариус нямаше да направи и намек.
– А върху какво работите с Робин? – Попита той неутрално.
– Начин да оцелеем.
Още един проблясък на изненада.
– Какво те накара да промениш мнението си?
Направих гримаса.
– А. – Дариус се усмихна едва забележимо. – Нашият пламенен барман вдъхновява всички ни.
Той отдръпна кинжала си от ребрата ми и аз освободих китката му. Докато остриетата му се плъзгаха в ножниците, пристегнати към бедрата му, Жирар и Алистър отстъпиха крачка назад. Измъкнах се от смъртоносния им кръг и се обърнах, за да приведа и тримата мъже в полезрението си.
Черна кожа, студени очи, смъртоносен опит и достатъчно магия, за да победят почти всеки. Митичният свят имаше късмет, че тези тримата можеха да се причислят към добрите.
Дариус завъртя ключалката на портата и аз го последвах в двора. Другите двама чакаха в алеята.
– Контролираш ли се, Езра? – Попита моят ГМ.
Отново обмислих въпроса му внимателно.
– Мисля, че да. – Изпуснах бавно дъх. – Етеран също иска да оцелее. Тори се съюзи с него, а аз… направих същото.
– Това е опасна граница.
Лед покри съзнанието ми, когато Етеран ме избута настрани.
– Толкова опасна, колкото линията, която вървиш с демона на Вх’алир?
В очите на Дариус пламна тревога и аз бързо възстанових контрола си.
– Така или иначе, това скоро ще приключи – казах аз. – Искам да опитам.
Бившият наемен убиец ме прецени за дълъг миг.
– Предстоящата смърт прави странни неща с ума, Езра. Тя изважда на показ най-доброто у някои и най-лошото у други. През цялото време се опасявах, че когато дойде моментът, ще трябва да се изправим пред най-лошото от теб.
Отворих уста, за да протестирам.
Ръката му се сключи около рамото ми и ме стисна здраво.
– Не можеш да се издигнеш над най-лошото, ако никога не си се сблъсквал с него. – Той се обърна. – Ще те държим под око, но очаквам и актуализации.
Гледах го как крачи към портата. Завъртя я и когато ключалката падна на мястото си, погледна назад към мен, Жирар и Алистър зад него.
– Чаках шест години, за да се ангажираш с борбата, Езра. Не ме разочаровай.
Стъпките им заскърцаха по площадката на паркинга, но когато стъпиха на асфалта на алеята, звукът от стъпките им замлъкна. Те се изгубиха от погледа, изчезвайки, докато магията на Дариус огъваше светлината около тях.
Притиснах ръка към ребрата си, където кръвта се беше просмукала през ризата ми.
В къщата се изкъпах, намазах плиткия разрез с лечебна отвара и се облякох в удобни дрехи. Стаите ехтяха, болезнено празни, докато вървях из къщата. В спалнята си извадих китарата от поставката, седнах на леглото и изсвирих всяка струна, за да проверя дали е в тон.
Твърде много тайни. Моите. На Тори. На Робин.
Очите ми се затвориха, докато оставях пръстите си да се плъзгат по струните и да натискат грифовете, а тихите ноти едва се чуваха.
Аарон и Кай се бяха отказали само защото ги бях помолил да спрат. Дариус ме беше чакал да се боря за живота си. Тори беше рискувала всичко, за да ме запази жив достатъчно дълго, за да поеме борбата от мое име.
Защо чаках толкова дълго, за да опитам?
Етеран се размърда, умът му беше по-спокоен от обикновено, острият разрез на горчивината му се притъпи.
„Искаш ли да знаеш?“
Пръстите ми се поколебаха върху струните на китарата.
„Той току-що ти каза.“
„Кой?“
„Дариус.“
„Какво имаш предвид?“
Споменът се повтори – ръката на Дариус на рамото ми, промълвените му думи. Не можеш да се издигнеш над най-лошото, ако никога не си се сблъсквал с него.
Прехвърлих отново думите и разбирането се заби в гърдите ми като изкривен нож.
Китарата ми замлъкна под ръцете ми. Поех си дълбоко дъх, после го изпуснах. В мен се надигнаха спомени – разрушени домове, изоставени вещи, заличеният храм със сивите си камъни, обагрени в червено. Празнота там, където някога е имало семейство. Агония там, където някога е имало щастие.
Моята вина. Всичко по моя вина – и всеки опит да избягам от предопределения ми край ми се струваше като избягване на законното ми наказание за щетите и смъртта, които бях причинил.
Не заслужавах да бъда щастлив. Не заслужавах да бъда обичан или защитаван. Не заслужавах да имам нормален живот – толкова нормален, колкото можеше да бъде, докато криех, че съм магьосник демон.
Поставих китарата си на леглото и посегнах към нощното шкафче. В горното чекмедже имаше албум с кожена подвързия. Издърпах го в скута си и отворих корицата. Бавно прелиствах снимка след снимка на мен, Аарон, Кай и Тори. Особено Тори.
Спрях на последната снимка. Моето и на Тори селфи от коледното парти, направено, докато се смеех на опита ѝ да направи по-ласкава снимка. Само няколко минути по-късно, в задната зала на имението, тя ме беше целунала под имела.
С албума в скута си измъкнах телефона от джоба си. Екранът светеше твърде ярко за слабо осветената стая, когато отворих нашия текстови разговор. Последното ѝ съобщение чакаше, без да получи отговор. Тя не беше изпратила повече.
Не заслужавах да бъда обичан…
Палецът ми докосна иконата ѝ, за да се появи информация за контакт с нея. Избрах номера ѝ.
… но по някакъв начин това все пак се беше случило.
Натиснах бутона за повикване и вдигнах телефона до ухото си, когато той звънна.
Назад към част 22 Напред към част 24
