Глава 6
След като се срещнах с Кайро, за да поискам по-практичен гардероб, и посетих сестра ми, отидох в залата, за да се срещна с Крисис.
Изнервена съм. Почти не съм се замисляла какви способности мога да притежавам, а тъй като не знам почти нищо за Уриел, освен че е социопатично копеле, не съм сигурна към какво съм генетично предразположена. По дяволите, ако способността ми да подчинявам волята на хората е някаква индикация, на какво друго бих могла да съм способна? И трябва ли тази сила да бъде ограничавана, или да бъде разгърната в света? Самоконтролът никога не е бил силната ми страна. Може би е по-добре да не знам.
Но не мога да мисля така. Не и ако искам да помогна за връщането на майка ми. Не и ако искам да оцелея в ада, който ме очаква.
Така че съм на издигнатата платформа, оформена като боксов ринг, със слушалки в ушите, пускам „HUMBLE“ на Кендрик Ламар и се преструвам, че не съм уплашена до смърт, че ще използвам спящите си нефилимски способности.
Крисис влиза в празното пространство и ми се усмихва, жестът е твърде хитър, за да бъде окуражаващ.
– Не бях сигурен, че ще се появиш.
– Казах ти, че ще дойда – отговарям аз, малко разтревоженa от скептицизма му. Изваждам слушалките и слагам взетия назаем iPod – още една молба, която имах към Кайро.
– Значи нямаш нищо против? – пита той и поставя бутилката си с вода на една пейка. Той спуска превръзката, която поддържа счупената му ръка, и се качва на платформата.
– За какво да имам против?
– Цялото това нещо с нефилимите. Струваше ми се, че имаш по-голяма склонност към мрака и обречеността.
Обръщам очи.
– Нищо не се е променило.
– Но не се ли е променило?
Преди да успея да отговоря, той нанася удар, пускайки дясна кука в челюстта ми. Някакъв вътрешен инстинкт се задейства и аз улавям юмрука му в дланта си, едва регистрирайки силата зад удара. Толкова съм зашеметена от бързата реакция на тялото ми, че дори не виждам как лявата му ръка се размахва, изпращайки юмрука му право в стомаха ми.
Сгромолясвам се, като се опирам с разтреперани длани за земята.
– Майната му… – Кашлица. Задъхвам се. – …това ли беше?
– Рефлексите ти са добри – отбелязва Крисис. – Добри, но не достатъчно добри. А сега стани.
– Да вървиш на майната си – изплювам се аз.
– Може би по-късно. Ставай, Идън.
Ръцете ми треперят, докато се мъча да се изправя. Слюнката се събира в устата – признаци на приближаващо повръщане. Дълбоки вдишвания. Отблъсквам наранените, разочаровани сълзи, отказвайки да призная слабост.
– Добро момиче – отбелязва Крисис, докато се изправям на крака без грам грация.
– Не съм шибано кученце и не съм твое момиче – изсумтявам, оставяйки снизходителността му да подхрани гнева ми. – Недей да правиш тези глупости повече.
– Мислиш, че противникът ти ще обяви кога ще нанесе удар? Това не е филм, Идън. Никой няма да води дълги задни монолози, преди да те убие. Трябва да си готова.
– Това, по дяволите, го знам – отсичам, а гласът ми е дрезгав от удара. И наистина го знам. Трябва да съм готова да се бия. И не говоря за борба от типа „срещни ме след училище“. Трябва да съм достатъчно подготвен, за да се изправя срещу архангел. Древно същество, което е милиарди години по-старо и безкрайно по-силно от мен.
Майната му.
Отново изправям краката си под себе си, не на 100% стабилни, но не съвсем треперещи като лист, и вдигам юмруци в защитна позиция. Крисис се смее като задник-лунатик, какъвто е.
– И с това би трябвало да направиш… какво?
Вдигам юмруците си по-високо, закривайки лицето си.
– Няма да те оставя да ми риташ задника из цялата зала.
Той пуска ръцете си, напълно уверен, че не бих могла да се справя с него.
– Бейби, ако бях пълнокръвен ангел, да не говорим за Серафим, задникът ти щеше да е надран преди пет минути. Мислиш, че те се бият с груба сила?
– Тогава защо, по дяволите, ме удари? – Изкрещях с цялата сила, която може да събере дрезгавият ми глас.
– Защото бързите рефлекси са също толкова важни, колкото и другите ти способности. Но щом искаш да играеш по този начин…
Той се хвърля към мен по-бързо, отколкото всеки човек би могъл да открие, но някак си го отбягвам само секунди преди юмрукът му да се сблъска с лицето ми. Светая светих. Той наистина е решил да ме нарани. Достатъчно умна съм, за да знам, че не бива да изпускам нервите си, затова бързо се завъртам, така че той да е обърнат с лице към мен, и забивам крак в долната част на гърба му с намерението да го извадя от равновесие. За мой лош късмет, той предугажда движението и улавя крака ми.
– Добре – отбелязва той, преди да ме избута назад с достатъчна сила, за да ме прати да седна по задник. – Сега стани и го направи отново.
Изправям се, тялото ми протестира от усилието но успявам да се изправя на крака. Още преди да съм се стабилизирала, Крис отново нанася удар с дясно кроше, но аз съм готова. Блокирам удара и го отблъсквам, като нанасям бърз собствен удар в брадичката му.
– Добре – отбелязва той, като разтрива челюстта си. – Но знам, че планираш да се опиташ да нанесеш ляв ъперкът, а след това десен лакът в слепоочието ми. След това, докато съм извън равновесие, ще се опиташ да подсечеш краката ми, като ме повалиш на земята. Може и да успееш да блокираш ударите ми, но не можеш да блокираш ума си. Така че и в двата случая си прецакана, Идън.
Майната му. Той е прав. Бавно спускам юмруци, като наблюдавам внимателно как той прави същото.
– И какво казваш?- Задъхвам се. – Че по същество играя губеща игра?
– Казвам, че трябва да се държиш две-не пет стъпки напред. Бъди също толкова силна физически, колкото и психически. Няма как да си равностоен на пълнокръвен ангел, но имаш елемента на изненадата. Те не знаят какво можеш да правиш.
По дяволите, аз не знам какво мога да направя, но отново е прав. Това е положителната страна на това, че Уриел изостави майка ми, след като посади смъртоносното си семе. Той не знае как гените му са се проявили в мен.
Кимвам на Крисис, сложила ръце на хълбоците си, докато си поемам дъх. Не съм във форма и това си личи. Мога да се хвърлям с ръце, когато се налага – а ми се е налагало много, – но в пълноценна битка? Ще се срина в първите пет минути.
Крисис също го вижда и казва:
– Искам всяка сутрин да си в тази зала и да правиш кардио упражнения. След това ще правим няколко тренировки с тежести и ще работим върху бойните ти умения. След това ще задълбаем в умствените ти способности. А когато не си тук, искам да си в тази библиотека и да търсиш всичко, което можеш, за Уриел.
– Да. Разбира се. – Стискам зъби. Знам, че имам нужда от работа, но няма как да бъда готова навреме. Не можем да се крием тук твърде дълго, преди Серафимите да започнат да се шмугват наоколо.
– Няма да е лесно, мога да ти го обещая – отвръща той, забелязвайки обезкураженото ми изражение. – Но ще дадем всичко от себе си, разбрано? Просто трябва да знам, че си се ангажирала с това.
Кимвам и вдигам свити юмруци в отговор.
– Хайде пак.
Спарингът ни продължава до следобед, докато Крисис не настоява да си починем и да поработим върху напрягането на другите ми мускули. Благодарна съм – едва се държа на краката си и съм поела повече удари, отколкото съм нанесла. Крисис дори не изглежда така, сякаш се е изпотил, но аз съм мокра, развълнувана и осеяна със синини, които вече са лилави и гневни. Отказвам да се оплаквам – мразя това, че куцам към близката пейка, стискайки страната си, за да облекча болния си бъбрек. Крисис твърди, че съм по-силна, отколкото е очаквал за начинаещ, още един подарък от скъпия стар татко, но не виждам как, след като той буквално току-що ми е наритал задника.
– Пий – изисква той, като ми подава бутилка с вода. Правя, каквото ми казва, и изгълтвам цялото ѝ съдържание. Безцеремонно прокарвам обратната страна на ръката си по мокрите си устни и хвърлям празната бутилка в краката си.
– И сега какво?
– Сега… се прокрадваш в главата ми.
– Знаеш, че не мога. Можеш да ме блокираш.
– Това беше, когато беше маскирана. Хайде… вкопчи се там и подчини волята ми.
Поемам дълбоко дъх и правя дълга пауза, като мигам, предизвиквайки цялата си концентрация. Когато освобождавам мисловната си бариера, размахвайки тази невидима ръка към съзнанието на Крисис, за миг съм зашеметена от това колко лесно, колко добре се чувствам. Като разтягане на възпален мускул след интензивна тренировка.
– Добре – отбелязва Крисис, усещайки как влиянието ми нежно се притиска в него. – Продължавай.
Натискам малко по-дълбоко, но срещам съпротива. Сякаш той се отдръпва. Бутам по-силно, онази невидима ръка се свива в юмрук. По слепоочието ми избиват капчици пот и аз стискам зъби. Удрям преградата, която блокира пътя ми, но това е все едно да се блъсна с главата напред в тухлена стена. Ушите ми звънят и усещам вкуса на кръвта в слюнката си.
– Това е точно като физическа битка, Идън. Не можеш просто да влезеш. Бори се с мен.
Със сумтене на разочарование се съсредоточавам върху оформянето на невидимата си ръка в нещо по-застрашително. Ветровита ръка с четирисантиметрови нокти? Не. Крисис е стомана и камък. Чук. Разрушителна топка. Всеки един от тях се посреща с по-твърда, по-дебела преграда, която едва ли не пуска пукнатина в щита на Крисис. И всеки път, когато се сблъсквам с него, пулсирането в черепа ми става по-силно, вкусът на кръвта – по-силен.
– Мисли, Идън! – изръмжава той през стиснати зъби. – Спри да се опитваш да бъдеш нещо, което не си. Мисли.
– Аз съм! – Задушавам се, мигайки през гневни сълзи.
– Ти не си. Не можеш да ги победиш в собствената им игра. Не си по-силна от тях. Не си по-бърз от тях. Каква си?
Майната му.
Не знам каква съм. Никога не съм знаела. Как, по дяволите, трябва да разбера тези неща сега, когато черепът ми е на ръба да се счупи, а очите ми сякаш се изтръгват от гнездата си. Не мога да се задържа, но отказвам да се пусна. Няма да позволя на провала да ме съсипе. Ще се справя. Ще оцелея.
Аз съм оцелявала.
Налагало ми се е да си проправям път през живота с бързане, схеми и борба. Трябваше да стигна до най-тъмните места в себе си, за да се уверя, че моят град не ме е превърнал в статистика. Аз съм продукт на моята среда, а в нея са най-мръсните и хищни същества на Земята.
Стоя, стискам страните на пейката, докато кокалчетата ми не побелеят, и се оформям като змия. Дълга, черна змия с мънистени, червени очи, достатъчно тънка, за да се промъкне през пукнатините на щита на Крисис. В момента, в който си помислям за това, се впускам в действие, за да избегна разкриването на плана си, преди да се е разгърнал. Чувствам осведомеността му върху мен и точно преди да успее да блокира, се промъквам през пукнатината.
Аз съм в главата му. Не в инсценираната зона, в която ми позволи да проникна, когато се представяше за Крисчън, моята сляпа среща. А истинският Крисис, нефилимът, член на Алианса, който едва не беше убит от народа си заради смелостта да се бори срещу тиранията.
Той е мрачен, но топъл, почти успокояващ, мирен. Изпитвала съм това усещане само когато Адриел ме е докосвала, но това е различно. Усещам вкуса му на езика си, сладък и освежаващ като цитрус, заместващ металния оттенък на кръвта. Острият му аромат изпълва ноздрите ми и ми напомня за плажа през юни. Нещо се промушва по страната ми, меки, чувствени кадифени пипала, оставяйки след себе си есенция от слънчева светлина.
И тогава ме избутват навън. Не просто изтласкана. Катапултира ме. Крисис ме изхвърли от главата си.
– Какво беше това? – Задъхвам се и се обръщам назад.
Крисис премята крака си през пейката и се изправя.
– Това е достатъчно за днес.
– Чакай… ти ме докосна там. Как е възможно това?
– Казах, че това е достатъчно – изплюва се грубо той и тръгва към изхода. – Ще продължим отново утре.
Вдигам се, за да го последвам.
– Крисис, не можем ли просто да поговорим за…
И в този момент го забелязвам.
Легион.
Стои на вратата на залата, лицето му е забулено в сянка, а очите му светят с пламъци от разтопено сребро. Проследява всяка стъпка на Крисис, докато той не се промушва покрай него. Тогава погледът му пада върху мен.
Известно време просто се гледаме. Просто дишаме. Просто съществуваме.
– Ранена ли си? – пита той, гласът му е тих, но в думите му се долавя загриженост.
Бавно поклащам глава, почти се страхувам да не го изплаша.
– Не, добре съм.
Той влиза, стъпките му са премерени, сякаш също толкова се притеснява да не ме изплаши.
– Отидох в стаята ти и ти не беше там.
– Да. – Правя колеблива крачка към него. – Бях в библиотеката… проучвах. – Усмихвам се нервно. Не знам защо се чувствам толкова неловко около него. Преди дни той беше дълбоко в мен, а аз се гърчех и го молех за още. Сега се страхувам да не кажа нещо погрешно.
– И ти тренираш.
– Трябва да се науча да се бия и да използвам каквито и да е странни способности, които може би имам. Сега, когато съм… знаеш…
– Нефилим – казва той вместо мен. В тона му няма злоба, но мога да кажа, че думата се усеща като ругатня на езика му.
– Да. Това. – Повдигам рамене. – Крисис смята, че може да съм някакъв вид супер нефилим, тъй като баща ми… – Преглъщам думата. – Тъй като Уриел е Серафим. Просто не знам нищо за него, не че бих искала да знам. Но ако успея поне да се науча да се бия, бих могла да бъда полезна… в спасяването на майка ми. И за връщането на Изкупителя.
Заблуждавам се. Буквално се гърча от неспособността си да затворя проклетата си уста. Или поне да сменя темата. Откакто се събудих, Легион ми е казал едва две думи. Мога да се сетя за хиляди други неща, за които бих предпочел да си говорим.
– Това ли искаш? Да се биеш с нас? – пита той. Правим още няколко крачки напред.
– Да – кимам. – Ако това означава, че всички сме в безопасност. Разбира се, бих се сражавала с вас. – Придвижвам се, докато ни разделят само няколко метра – най-близкото разстояние, на което съм била до него от цяла вечност. – Бих се борила за теб.
Той поклаща глава, но сребърните му очи са затоплени от позната емоция. Това е първият признак, че част от него – тази, която ми показа толкова нежност и страст – е останала, дори и след прераждането му. Човекът, за когото започнах да се грижа толкова силно, че само споменаването на името му спираше дъха ми, все още е там. Той е тук с мен. Може би никога не си е тръгвал, въпреки това, от което се страхувах.
– Никога не бих те помолил да направиш това – казва той. – Но ако това е, което искаш…
– Искам го, това е. Всички вие рискувахте толкова много за мен и най-накрая не ми се налага да бъда някаква безпомощна девойка. По дяволите, аз не искам да бъда такава. Не искам да стоя отстрани, докато всички се жертват. По моя вина всички вие сте в тази каша.
– Не. – Той поклаща глава и спуска очи надолу. – Вината е моя. Моята недискретност докара Уриел до лудост. Ако не го бях измамил, той никога нямаше да влезе във вашия свят. Никога нямаше да ухажва майка ти в търсене на отмъщение.
– И аз никога нямаше да се родя – добавям аз.
Аз съм плод на яростта и болката на Уриел. Постоянно напомняне за слабостта и предателството. Колко трудно трябва да му е да ме гледа и да е принуден да изживява отново тази част от живота си.
Той не казва нищо, за да оспори твърдението ми, защото знае, че е вярно. Никога нямаше да бъда зачената, ако не беше похотта на Легион. Не, не похотта – любовта. По някакъв шибан заобиколен начин аз съм резултат от любовта на Легион.
Любовта му към Адриел.
Знам, че той усеща накъде отиват мислите ми, защото прокарва ръка през тъмната си коса и казва:
– Просто исках да видя как се приспособяваш.
– Добре съм – лъжа. Не мога да бъда добре. Не и когато между нас има толкова голямо разстояние.
– Добре. – Той изглежда така, сякаш иска да каже още нещо, а аз вътрешно го моля да го направи. Вместо това той кимва веднъж и се обръща на пети, за да се оттегли. Оставя ме да се взирам в гърба му и да пропускам начина, по който го усещам под пръстите си – гладък, горещ и твърд като камък.
Събирам iPod-а и остатъците от гордостта ми и отивам в стаята си. Докато заобикалям ъгъла, зървам същия този изрязан гръб, толкова мускулест дори под прилепналата му тениска. Трябва да престана с тази плахост. Този мъж… преди няколко дни можех да го нарека свой. Защо това трябва да се промени? И ако чувствата му са се променили, би трябвало да е в състояние да ми го каже.
Преминавам в бърза походка, за да го настигна, но спирам на място.
Той не е сам.
Потапям се в отворената врата, лицето ми е горещо, а дланите ми се потят, и се вслушвам в притихналия им разговор.
– Изглеждаш уморен – казва Адриел с мек глас. Същият глас, който използваше с мен.
– Добре съм.
– Спиш ли? Ядеш ли? Знаеш ли… ако имаш нужда от мен, аз съм…
– Казах, че съм добре.
Мълчание. Шумолене на плат.
– Липсваше ми. Всеки ден в продължение на хилядолетия ме болеше от копнеж.
– Адриел…
– Не мога да върна назад стореното, но знам, че нищо не се е променило. Поне не за мен.
Още едно напрегнато мълчание.
– Аз се промених. – Гласът му е толкова тих, че е почти шепот.
– Не и за мен…
– Недей.
– Сам-Легион. Не усещаш ли това?
– Казах, недей. – Той издиша тежко. – Слушай, трябва да тръгвам.
– По-късно? – В гласа ѝ има надежда.
– Да, разбира се.
Не дишам, докато звукът от тежките му стъпки не намалее по коридора. Тогава позволявам на кървавочервената ярост да ме залее.
Казах, че ще се боря за него.
И го имах наистина в предвид.
Назад към част 6 Напред към част 8
