ДЖАНИН ФРОСТ – Нагоре от гроба ЧАСТ 19

Глава 17

След като раздробих ларинкса и, свалих от нея лабораторната престилка на покойната д-р Очевидност и я облякох. Не защото мислех, че ще заблудя някого, че работя тук, но имаше нещо тревожно в това да се разхождаш чисто гол, докато си в процес на убийство. След това претърсих стаята за оръжия, като ясно осъзнавах, че разполагам само с мигове. Както на всяко друго място в този обект, и тук имаше камери за сигурност. Разбира се, скоро се разнесе алармен сигнал. Бях успяла да намеря само два полуавтоматични пистолета и два допълнителни патрона, което не беше много, но щеше да се наложи.
После се вмъкнах през вратите точно преди да се затворят и дебелите решетки се плъзнаха в рамката на вратата в някакъв вид автоматизирано заключване. След като излязох в коридора, побягнах към струпването на мисли, което се приближаваше към мен, вместо да се отдалечава. Щом войниците завиха зад ъгъла, аз се хвърлих напред, като се стоварих по корем върху плочките с достатъчна сила, за да си счупя ребрата. Болката беше жестока и незабавна, но изстрелите им минаха над главата ми. Държах ръцете си изправени, тъй като инерцията и полираната плочка ме носеха напред, докато стрелях, докато и двете оръжия бяха празни.
Охранителите паднаха с множество удари. Бяха екипирани с кевларени жилетки и мрежести стоманени яки около гърлата си, но макар че затъмнените им визьори бяха защитени от контрол над съзнанието, не бяха непробиваеми.
Пуснах пистолетите си в джобовете заедно с допълнителните патрони. След това грабнах толкова от техните щурмови пушки, колкото можех да нося.
Сега вече беше по-скоро добре.
И нито за миг не беше прекалено рано. В коридора отпред се чу поредния тътен от стъпки на ботуши. Огледах се, реших, че да съм на открито е твърде рисковано дори с новия ми арсенал, и се засилих нагоре достатъчно силно, за да пробия тавана. В главата ми се чуха не само звуци от стрелба, когато следващата група войници намери приятелите си и започна да стреля по дупката, която бях направила, но тогава вече отдавна не бях в нея. Външната обвивка около това съоръжение беше твърде подсилена, за да си пробия път до дневната светлина, но както повечето болници и лаборатории, то имаше междинни пространства между етажите си.
И това поне не беше охранявано или оборудвано с автоматични врати за заключване.
Прескачах тръби и друго оборудване, докато тичах към това, което предположих, че е секцията с вампирските килии, въз основа на мислите на служителите плюс факта, че имаше солидна стоманена стена, стигаща чак до следващия етаж. Преди обаче да се опитам да си пробия път през базата, трябваше да се отърва от бараж от куршуми. Войниците бяха намерили път и в пространството между етажите.
– Образецът А1 е притиснат в ъгъла над секция 9! – Излая някой.
Последва отговор, който не долових, когато ми се наложи да избягвам поредната градушка от куршуми. Прикрих се зад една от стоманените подпори, като се държах ниско, докато отвръщах на огъня. С разстоянието и дима от цялата стрелба нямах почти същия успех. Само една трета от стражите паднаха с разбити визьори и чух, че идват още подкрепления.
Започнах да стрелям по войниците с един пистолет, докато с друг стрелях в пода. Прехвърлянето между двете оръжия и необходимостта да сменям позицията си, за да не бъда простреляна, накараха точността ми да спадне още повече. Раздвоението на вниманието ми доведе и до това, че бях улучена от повече от няколко куршума. За моя изненада те стреляха с обикновени патрони, а не със сребърни. Все пак, ако някой ме улучеше между очите, щях да съм безпомощна, докато мозъкът ми се сглоби достатъчно, за да мога да мисля.
Тогава в ъгъла ми беше хвърлена граната. Отбих я само част от секундата преди да избухне. Не беше ударна граната, каквато бяха използвали на кея, но съдържаше сребърни шрапнели. Сигурно са станали нетърпеливи. Прекарах няколко напрегнати минути в стрелба на сляпо, докато очите ми заздравеят, а когато зрението ми се възстанови, за мой ужас видях, че стоманените прегради над килиите на приятелите ми са все още непокътнати, въпреки че изпразних два пълни пълнителя в пода.
Друга граната със сребърен пълнеж избухна наблизо, принуждавайки ме да се отдалеча от защитата на устойчивите на куршуми подпори. Не можех да рискувам една да се взриви близо до сърцето ми.
Ядът ме накара почти да забравя за болката, тъй като бях простреляна няколко пъти, въпреки че се държах ниско до пода. Стоманените прегради над вампирските килии бяха твърде дебели – не можех да стигна до Тейт и останалите по този начин. Много скоро щеше да ми се наложи да се промуша през този таван или да рискувам да ме взривят там, където приклекна, и то само ако победя войниците, които вече бяха на път към поднивото над мен. От мислите, които подслушах, да не говорим за общуването им по безжичните им устройства, Мадиган им беше наредил да ме нападнат и от горното ниво. Може би искаше още от кръвта ми за целите на тестовете, но нямаше да рискува да остана, за да я получи.
Мадиган.
Пръстите ми се стегнаха върху М-4, въпреки че по него беше стреляно достатъчно, за да се нажежи металът. Изглеждаше, че няма да успея да освободя приятелите си, но все още имаше нещо, което можех да направя.
Прекарах няколко несигурни минути, опитвайки се да не бъда застреляна, докато изпращах сетивата си навън, за да пресея безбройните мисли в този комплекс. Най-сетне намерих тези, които търсех, и за кой ли път той не си пееше нещо сам на себе си. Мадиган прилагаше извънредни процедури за сигурност, които никога досега не бяха необходими, и всичко това, докато бързаше да се добере до безопасно място в съоръжението.
Съсредоточих се върху мислите му, сякаш те бяха навигационен маяк. След това използвах ремъците, за да окача два М-4 на врата си, преди да издърпам един голям блок за термичен контрол. Държейки металната машина пред себе си, полетях към противоположния ъгъл на затвореното пространство, като изохках, когато още куршуми намериха целта си. Все пак нито един от тях не беше близо до главата ми. Не можех да отвърна на огъня, докато държах обемистия модул, но той беше ефективен, макар и груб, противокуршумен щит.
Използвах го и като таран, когато го избутах над главата си и едновременно с това се задвижих нагоре. Отломки пречеха на зрението ми, а долната ми половина поемаше основната тежест на куршумите, докато се провирах през бетон, дърво и стомана към следващото ниво над мен. Отне ми повече време, тъй като този участък беше много по-подсилен от другия, през който се бях врязала. След това, сред облак от прах и частици изолация, потърсих Мадиган. Той не беше тук, но от мислите му личеше, че е близо. Преди да успея да тръгна да го търся, нова група охранители се втурна към единствената врата. Без да се колебая, хвърлих към тях разрушената машина за охлаждане.
Със свръхестествената скорост, която бях използвала, тя направо размазана тези, които удари, но за съжаление това бяха само няколко от тях. Останалите се изсипаха през вратата, докато откриваха огън.
Опитах се да избягам, като разбих най-близката стена, и в крайна сметка се блъснах срещу нея, сякаш бях в анимационен филм. Помещението, в което си проправих път, имаше стоманени стени, които трябваше да са дебели два метра, а единствената му врата се затваряше със зловещия звук на тежки ключалки. Когато се опитах да си пробия път през следващия покрив, получих същите печални резултати, като към това се прибави и това, че черепът ми се счупи достатъчно силно, за да ме зашемети.
Това не беше обикновен офис. С липсата на мебели или други приспособления, плюс невероятно дебелите стоманени стени и врата, това трябваше да е паник стая. Единственият изход беше надолу, а един поглед в дупката, която бях направила, показваше почти дузина охранители с оръжия, насочени право към мен.
Кучи син, бях попаднал в капана на паник стаята на Мадиган, преди гадината да успее да влезе тук!
– Преминете на сребърни патрони – излая един охранител с каска под съпровождащия звук на множество патрони, които се забиха в стаята.
О-о. Опитах се да заглуша оръжията им със заимстваните си телекинетични способности, но не се получи, вероятно защото главата все още много ме болеше. Не ми се струваше, че всички пукнатини в черепа ми все още са се сраснали, а и не исках да знам какво мокро, лепкаво нещо капеше по врата ми.
– Няма изход, смукачке на кръв – изплю се същият пазач. – Застани на земята.
Изсмуквам кръв? Това ме накара да се засмея, което изпрати аларми в онази част от мен, която все още можеше да мисли. Направи това, което казва, или ще те убият – настояваше тази част. Не си във форма да се биеш, а те са те притиснали в ъгъла.
Вярно и истинско. Но когато заговорих, не казах „предавам се“. Вместо това казах други две думи.
– Майната ти.
Смъртта не ме плашеше. Тя беше моят път обратно към Боунс.
Тогава се напрегнах, готвех се да атакувам и да взема със себе си колкото се може повече от тях, когато през комуникационната им система се разнесе неистов глас.
– Това е „Сокол 1“. Екземпляр А1 е на свобода в секция 6!
Не ме ли наричаха така другите охранители? Хм, същото като соса за пържоли… Поклатих глава от притеснение, за да спра този безполезен ред на мисли. Лекувай се по-бързо, мозък!
– Отрицателно, Сокол 1. Това е „Сокол 7“ и имам Образец А1, който се намира в секция 13 – каза този, който ме беше нарекъл смукач.
– Сокол 7, гледам А1 – дойде категоричният отговор.
– Не може да бъде, кучката е тук – изръмжа моят човек, като звучеше вбесен.
Мъглявината ми се вдигна, дали защото главата ми най-сетне приключи с лечението, или защото бях единствената, която знаеше как двама души могат да се кълнат, че съм на различни места по едно и също време. Когато отново се засмях, не беше по замаяния начин. Беше с облекчение.
Денис беше тук и от писъците, които долетяха при следващото предаване, тя наритваше сериозно задници.
– Казвам ви, че А1 е тук, а освен това имаме и неизвестен враг, който разкъсва секция 11. Нуждаят се от подкрепление, веднага!
Глави с каски започнаха да се въртят между мен и охранителя, за когото бях заключила, че е лидерът на този отряд.
– Какво, по дяволите? – Промърмори някой.
Не знаех кой е този друг „враждебен“, но когато видех добро разсейване, знаех, че то ги отвлича. Хвърлих се нагоре и скочих от покрива, за да увелича максимално скоростта, докато се врязвах в охраната. Ударът уби двама от тях на място, но останалите откриха огън. Издърпах един от мъртвите стражи върху себе си и го използвах като щит, докато се хвърлях към останалите, като им чупех глезените, а след това и вратовете, когато падаха.
Запечатаното помещение, в което бях попаднал аз, сега затвори и тях. Охранителите долу започнаха да стрелят през дупката, но уцелиха повече приятелите си, отколкото мен. Освен това, с помощта на обширния кевлар, който носеха стражите, щитът на мъртвото ми тяло държеше куршумите далеч от всички жизненоважни места, въпреки че ръцете и краката ми изсъскаха от цялото сребро, вкарано в тях. Пренебрегнах болката, като се концентрирах върху изпълнението на задачата си. Доколкото знаех, един от тези охранители беше произвел изстрелите, които убиха Боунс, затова бях безмилостна в действията си.
Удар. Смачкване. Разкъсване.
Повтарях ги, докато нищо около мен не помръдна. След това набутах телата в дупката, за да попреча на още куршуми да огласят помещението и да рикошират от стоманените стени. Когато приключих с това, нададох победен вой, който приключи, когато осъзнах, че съм спечелила, но все още не можех да изляза от стаята, освен ако някой не отвори вратата.
Може би можех да накарам някого да го направи. Обхванат от идея, хванах най-близкия мъртъв пазач и заговорих в комуникационната му система.
– Денис – изкрещях аз. – Трябва да намериш начин да отвориш тази врата!
– Кой, по дяволите, си ти? – Изпъшка гласът в другия край.
Не ми пукаше достатъчно, за да отговоря. Чувах фоновия шум от него, което означаваше, че и Денис би трябвало да ме чува, ако все още беше близо до този човек. От свирепия звук на борбата, тя трябваше да е там.
Тогава от комуникационното устройство на друго тяло се разнесе различен глас.
– ВСИЧКИ единици към секция 13! Ситуацията е критична!
О, по дяволите, Секция 13 беше мястото, където се намирах аз. Охраната долу сигурно се е обадила, че съм унищожила войниците в паник-зоната.
– Побързай, Денис! – Изкрещях по радиостанцията. После започнах да събирам М-4, в които бяха останали най-много патрони, преди да спра, за да сваля кевларена жилетка от един мъртъв пазач. Много по-удобно, отколкото да взема тялото му със себе си.
– Повтарям, ситуацията е критична! – Изкрещя паникьосаният глас през комуникатора. – Врагът е забелязан и… о, Боже. Какво е това? КАКВО Е ТОВА?
Придърпах опръсканата с кръв жилетка, чудейки се в какво се е преобразила Денис този път. По звука на охраната, можеше да е тиранозавър рекс. Тя също беше стигнала бързо до моя етаж. Само преди малко все още беше в секция 6, където и да се намираше тя…
Дебелите титанови болтове около вратата се счупиха обратно в стените по-бързо, отколкото се бяха разгърнали. След това вратата не се отвори, а се сгромоляса навътре, сплесквайки тялото под себе си с достатъчна сила, за да се излее от страните му нещо, което приличаше на малиново сладко.
Но не това ме накара да замръзна, а моят М-4 спря на половината път в дъгата си. Това беше нещото от другата страна на вратата. Бялата коса обрамчваше лице, което показваше повече череп, отколкото кожа, с изключение на пламтящите изумрудени очи. Дрехите, изподупчени от куршуми, висяха на тялото, което приличаше на стара кожа и изсушено месо, увито около костите. Когато оголи зъбите си в отвратителна версия на усмивка, инстинктивно се отдръпнах.
И тогава то проговори.
– Здрасти . . . Коте.

Назад към част 18                                                                   Напред къмм част 20

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!