Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 21

ОРИОН

Виковете ми от страх бяха заглушени от запушалката, а сенките не спираха да ме приковават на място.
Дарси лежеше неподвижно на пода, крайниците ѝ бяха несръчно усукани, а тялото ѝ беше покрито с изгаряния.
Тя ме напускаше и в момента, в който изчезнеше, аз също щях да изчезна. Нямаше живот без нея. Тя беше центърът на моето съществуване, моят спасител, моят воин, моето слънце.
Нагорещеното изгаряне на връзката със смъртта, която бях създал с Лавиния, започна да се забива в дланта ми, а сърцето ми заби в бесен ритъм.
Лавиния изпусна дъх, когато и тя го усети, ръката ѝ се насочи към собственото ѝ сърце и аз осъзнах, че кончината на Дарси щеше да направи обетите ни невалидни, Смъртната връзка щеше да ни поиска. И това беше толкова голямо облекчение, защото, ако Блу ме напускаше сега, то аз бях толкова доволен, че отивам с нея. И кучката сянка поне щеше да падне също.
Лавиния се затича към мен с див поглед, изпъна ръка и ме освободи от връзките на сянката в клетката. Тя изкърти вратата на клетката, извади ключ и отключи белезниците на дясната ми китка, като при удара им в пода се чу тропот.
– Излекувай я! – Изпищя Лавиния.
Вече тичах със скоростта на моя Орден, движех се по-бързо от вятъра, преди да падна на колене до моето сладко, счупеното момиче. Издърпах я в прегръдките си, поставих ръце върху кожата ѝ и отчаяно потърсих бръмченето на магията дълбоко в нея. Трябваше да открия този източник на сила, за да може всичко да се получи. Не можех да излекувам смъртен, така че тя все още трябваше да е фея.
– Моля те, Блу. Моля те, остани с мен. Имам те. – Затворих очи, вкарах магията си в плътта ѝ и я хвърлих, докъдето можеше да стигне, докато ловях огнения пламък на силата, който живееше в това съвършено създание. Нямах много магия, но това, което имах, и го дадох.
– Побързай! – Извика Лавиния, а аз стиснах по-силно очи, за да я блокирам.
Там, в самите краища на съществото ѝ, беше последната сила на Дарси, която се въртеше като въглени в дим. Вкарах магията си в нейната, предлагайки ѝ всичко, което можех да дам, лекувайки я толкова бързо, колкото можех.
– Вземи всичко – заповядах аз. – Вземи всичко, Дарси Вега.
Бавно тя започна да се лекува, изгарянията по краката ѝ избледняха първи, преди до мен да достигне мекото щракане на сливащите се кости. Изтръпвах всеки път, когато намирах поредната счупена част от нея, предлагайки и все повече и повече от магията си в поток от сила.
Треперех, съзнанието ми започваше да се раздробява, докато се люшках на ръба на хаоса. Не можех да понеса онова, на което бях станал свидетел, не можех да не видя начина, по който Лайънъл я бе пребил и довел до ръба на смъртта в най-нефеската битка. Беше непоносимо за мен, а кътниците ме боляха от нуждата да разкъсам гърлото на Лайънъл за това, което ѝ беше сторил. Ако някога ми се удадеше, щях да прекарвам ден след ден, измъчвайки го за това. Щях да го накарам да крещи така, както бе крещяла тя, и да му се отплатя десетократно за всяка следа, която бе оставил върху нея.
Най-накрая тя се събуди, размърда се в ръцете ми и се сви в мен. Беше толкова малка; понякога беше трудно да повярваш, че е едно от най-могъщите съществуващи същества. Спуснах глава, целунах бузата ѝ, слепоочието ѝ, косата ѝ.
Очите ѝ се отвориха, пръстите ѝ докоснаха бузата ми, а по чертите ѝ премина объркване, и за момент можех да се закълна, че в тях проблясваше сребро, но въображението ми сигурно си играеше с мен, защото сега те бяха черни.
– Умряхме ли? – Прошепна тя.
– Не, красавице – казах тежко, а емоцията изгаряше дупка в гърдите ми. – Все още сме тук.
Опасявах се, че може да се натъжи от това, сякаш се е отказала от света, но тогава малка усмивка повдигна ъгълчето на устните ѝ и аз дръпнах една в отговор.
– Благодаря, дявол да го вземе – издишах, сърдечният ми ритъм се изравни и връзката със смъртта отпусна хватката си върху мен. В нас все още имаше борба.
Лавиния въздъхна драматично, когато връзката със смъртта я освободи от заплахата, но аз не погледнах към нея, а очите ми проследиха Дарси, докато се уверявах, че съм излекувал всяка порезна рана и счупване.
– Е, добре, каква драма беше това за малките влюбени. И такъв романтичен край; някой наистина трябва да го напише в книга с приказки – каза Лавиния ледено и главата ми се завъртя, а кътниците ми се оголиха инстинктивно в предупреждение да стои настрана. Тя се промъкна до трона и се хвърли на него, като изпъшка.
– Грозен е този трон. Исках трона на кралица Авалон. Беше толкова красив, целият червен и направен от рубини. Този не ме харесва, убива и ме побутва по гърба, сякаш иска да стана от него.
Тя се премести още повече върху него, след което размаха пръст в наша посока, намотка от сенки изтръгна блокиращия магията ми маншет и го прати върху китката ми, металът щракна със сурова окончателност и отряза достъпа до елементите ми. Не че ми беше останала някаква сила.
Дарси се надигна от скута ми, оставяйки ме на колене, а погледът ѝ се спря на Лавиния, в която имаше тъмна сила, която ускори пулса ми. Току-що беше пребита на ръба на смъртта, а в нея все още живееше устойчивост. Опитът да угасят светлината ѝ само я бе накарал да пламне по-ярко от всякога.
Тя ме погледна надолу и ми подаде ръката си, а аз увих своята около нейната, връзката ни се разгоря. Изправих се, за да застана до нея и двамата се взирахме в нашия похитител, а цялата несправедливост на вселената караше въздуха в дробовете ми да се сгъстява.
– Елате тук, питомци – призова ни Лавиния, като погали кинжала на бедрото си, в чиято дръжка се намираше гранатов скъпоценен камък. – Времето на приказните моменти свърши.
Пръстите ми се преплетоха с тези на Блу и мускулите ми се напрегнаха в очакване на битка, но Лавиния само въздъхна, погледна между нас с присвити очи и отново ни подкани да се приближим.
Погледнах към Дарси и тя ми кимна, преди да тръгнем заедно напред и предпазливо да се приближим до трона, за да застанем пред Лавиния.
Принцесата на сенките наклони глава на една страна, докато ни разглеждаше, а устните ѝ се свиха, преди да се изправи на крака и да се приближи до нас като привидение на мрака.
Хванах по-здраво ръката на Дарси, гърбът ми се изправи, докато пристъпвах напред, за да не изпускам от очи Лавиния.
– Виж го как се опитва да привлече вниманието върху себе си. – Тя цъкаше с език, минаваше покрай мен към Дарси и галеше с пръсти косата на момичето ми, а кичурите бяха толкова гъсти от сенки, че не се виждаше и капчица синьо. – Щастлива, щастлива малка принцеса. Какво те прави толкова специална, а? Дори татко е очарован от теб, Вега. Вега това и Вега онова. – Тя изсумтя, а бездушните ѝ очи отново се спряха върху мен. – И погледни този мъж, когото си хванала в плен. Толкова верен, толкова обожаващ. Идеалният партньор. Е, може би аз ще се позабавлявам с този твой приятел; защо ти да имаш всички хубави неща?
Чертите на Дарси се изкривиха от омраза, докато се взираше в психопата, който я беше проклел.
– Това съм аз, която искаш да накажеш, така че защо да не се позабавляваш с мен, както направи твоят крал на гущерите? – Предложи тя.
Изръмжах, пристъпвайки заплашително напред, като приковах погледа на Лавиния.
– Знаеш какъв е договорът. Ако искаш кръв, тогава ще се пролее моята – настоях аз. Нямаше как да позволя Дарси да бъде измъчвана отново. Веднъж беше достатъчно, за да пречупи здравия ми разум, и не бях сигурен, че някога ще се възстановя от това.
Това не беше начинът, по който трябваше да се случи. Тя никога не трябваше да идва тук. Цената на проклятието беше моята болка, а не нейната.
– Ланс – изсъска Дарси и ме стрелна с яростен поглед, докато дърпаше ръката си от моята. – Не казвай това.
Лавиния се усмихна с онази своя луда усмивка, докато гледаше между нас, приближи се до мен и прокара ръка по ръката ми, преди да положи глава на рамото ми.
– Може би днес се е проляла достатъчно кръв. Има и други начини да се забавляваме…- Тя прокара ръка нагоре под ризата ми, леденостудените ѝ пръсти погалиха кожата ми и ако си мислех, че този ден вече е жив кошмар, който не може да стане по-лош, то звездите очевидно приемаха това като предизвикателство.
Преборих се с взискателното желание да нападна Лавиния, да я принудя да падне на земята и никога повече да не ѝ позволя да сложи отвратителните си ръце върху мен. Но връзката със Смъртта гарантираше, че ще остана на мястото си, неин доброволен малък домашен любимец.
– Махай се от него! – Скочи напред Дарси с дивашко изражение на лицето, ръцете ѝ бяха протегнати, но в тях не искреше никаква магия, макар че за секунда, кълна се, можех да видя адски огън да пламти в очите ѝ.
Лавиния измъкна ръка и ленти от сянка се увиха около Дарси, хвърлиха я на пода и я задържаха там. Тя се бореше яростно, за да се освободи, викаше, докато Лавиния плъзна ръка към колана ми и ме побиха тръпки на отвращение.
– Кажи и да спре – накарай я да спре! – Изкрещя Дарси и аз я погледнах с мъка.
Болката ѝ ме накара да действам и вдигнах ръка, за да хвана китката на Лавиния, но незабавното изгаряне на връзката със смъртта накара сърцето ми да забие със спешност, която говореше за предстояща смърт.
– Той ще умре, ако не желае – обясни Лавиния, облизвайки устни, докато подканяше Дарси. – Така че какво ще бъде това, малката принцесо? Ще видиш ли как твоят приятел умира за теб, само защото не можеш да издържиш да гледаш как той ми предлага тялото си? – Подигравките ѝ ме накараха да се изпълня с насилие и ми трябваше всичко, за да не я нападна и да се опитам да ѝ счупя врата. Но дори и да успеех да го направя, проклятието нямаше да освободи Блу и аз щях да умра за това, че наруших обета си към Лавиния.
– Моля те – каза Дарси с преливащ от емоции глас. – Вземи всичко от мен, но не и от него. Освободи го от това обещание. Това е моята болка, която искаш, така че я получи.
– Но неговата болка ти причинява много по-дълбоко мъчение, отколкото аз някога бих могла да врежа в кожата ти – мърмореше Лавиния и хватката ми върху китката ѝ се засили, дори когато сърцето ми заби по-яростно в гърдите ми и аз се мъчех да си поема дъх. Смъртта ме очакваше, ако се съпротивлявах още дълго.
Свободната ми ръка се насочи към гърдите ми, докато болката се разпиляваше в сърцето ми, дъхът ми се надигаше, а тъмнината прорязваше краищата на зрението ми.
– Тогава връзката със смъртта ще го вземе – въздъхна Лавиния с пресилено разочарование.
– Пусни я, Ланс – Задъха се панически Дарси и пръстите ми се отпуснаха от ръката на Лавиния, а заплахата от връзката със смъртта престана за миг.
Лавиния се усмихна победоносно, хвана колана ми и пъхна ръката си под него. Свих се, но усещането за ужасната ѝ кожа върху моята така и не дойде, сребрист блясък озари очите ми и искра сила разцъфна по тялото ми. Лавиния изкрещя, изтръгна ръката си обратно, сякаш се беше изгорила, и ме погледна със страшно объркване, докато отстъпваше крачка назад. И аз самият бях напълно объркан.
– Какво имаш там долу? – Поиска тя, отстъпвайки още повече, докато сребърното сияние проблясваше по кожата ми. – Защо сияеш? Какво се случва? – Сенките се събраха около нея защитно, но каквато и да беше тази сила, не можех да я владея. Тя беше част от мен и същевременно не беше.
– Не можеш да го имаш така – каза Дарси осъзнато, а облекчението покри думите ѝ. – Това е връзката между елинските партньори. Ланс, очите ти… те горят от сребро.
Шепотът се разнесе из главата ми и гласът на самите звезди се промъкна през съзнанието ми, а силата им дрънчеше в центъра ми.
– Дар, Везни, сине на ловеца, защото трябва да има равновесие. Светлина, която да противостои на мрака. От този ден нататък връзката ти ще бъде пазена със звездна светлина.
Обърнах ръцете си, възхищавайки се на сребърната светлина, а облекчението се гмурна в мен в пламък. Наистина ли звездите ме защитаваха поне веднъж? Ебати разума. Но какво искаха да кажат за баланса?
Устните на Лавиния се отдръпнаха и тя се втурна към мен с писък на гняв. Тя сграбчи ръката ми, уверявайки се, че може да го направи, и сребърната светлина избледня под допира ѝ.
– Проклинам звездите – изплю тя, а от дланта ѝ изскочи каишка от сянка и се закачи за яката около гърлото ми. Дръпна я здраво и ме повлече към залата за мъчения отвъд тронната зала, принуждавайки Дарси да я последва с мощта на тъмната си сила. – Няма значение. Ако не мога да те чукам, ще те накарам да кървиш вместо това.
– Не! – Изкрещя Дарси, борейки се колкото може по-усилено да се освободи от контрола на Лавиния, но единственото, което почувствах, беше облекчение от това, че знаех, че кучката в сянка не може да предяви никакви претенции към тялото ми извън удара на оръжието.
Див смях ме напусна, когато тя ме принуди да се закопчея в белезниците на платформата в стаята си, на колене пред нея, сякаш да ме накара да се подчиня означаваше нещо. Имаше само една жена, пред която някога се бях прекланял, и Лавиния не беше тя.
Тя завърза Дарси пред мен с вериги от сянка, а тя отчаяно се бореше да се добере до мен, викайки Лавиния да не ме наранява.
– Всичко е наред, красавице – обещах ѝ през безумна усмивка, която я накара да спре, а очите ѝ търсеха моите, докато възприемаше тази подновена сила в мен. – Тя не може да получи от мен нищо повече от болка. Аз съм изцяло твой. Тя не може да докосне душата ми; тя ще бъде цяла и ще те чака, когато това свърши. Затова ме остави да кървя за теб, моя кралице. Това ще бъде шибана чест.
Първият удар на камшика удари гърба ми, а тъмната магия, вложена в него, се гмурна дълбоко в разреза, който тя разкъса в плътта ми. Ревът ме напусна, а погледът на Дарси се спря на Лавиния, в очите ѝ имаше обещание за отмъщение, което я правеше да изглежда като свирепо, трансцедентно създание на разрушението. И аз знаех, че по някакъв начин, някой ден, тя щеше да донесе на нашия похитител нейния край. Щях да се погрижа за това по дяволите.

Назад към част 20                                                                 Напред към част 22

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!