ЛЕИА СТОУН – Трета година ЧАСТ 15

Глава 15

На следващия светофар завих надясно и започнах да карам близо до магистралата, далеч от звука на сирените.
– Помниш ли как Стейси Мастърс ме тормозеше в трети клас? Защо не скочи тогава? – Попитах Бърни. Не можех да преодолея това нещо с ангела-хранител.
Той погледна надолу към стиснатите си ръце, а на лицето му се появи лека гримаса.
– Спомням си това. Беше много тъжно, но ми е позволено да ти помогна само в това едно житейско събитие. Щом преминеш тази граница, цялото ми съществуване в този живот ще бъде завършено.
Какво? Какво щеше да се случи на границата, което беше толкова важно, че от него зависеше цялото съществуване на моя ангел-хранител?
Тъкмо се канех да попитам, когато Елоди заговори.
– И аз ли имам ангел-хранител?
По лицето ѝ видях, че е напълно смаяна от присъствието на Бърни.
Бърни кимна.
– Разбира се. Всеки има. Много от тях.
Излязохме от града в мълчание. Беше прекалено много за мен, да не говорим за Елоди, а мисълта, че след няколко минути ще сме у дома, беше твърде вълнуваща, за да я понеса.
Бърни изведнъж се протегна и ме хвана за ръката.
– Не отивай на границата. Слез на следващия изход. Луцифер е тук и те търси.
По дяволите.
– Шефът на мама, Луцифер? – Попита момчето от задната седалка.
Знаеше ли, че шефът ѝ е Дяволът? Съмнително. Вероятно си е мислело, че Луцифер е някакво нормално име.
– Да. Шефът на мама, лошия човек ни търси, но щом преминем в Ангелския град, ще бъдем в безопасност. Нали? – Попита ме Елоди.
– Точно така – отговорих без колебание. Лъжа номер две.
Нямаше смисъл да я плаша, като и казвам, че той по принцип може да ни шпионира по всяко време и да ни кара да попадаме в автомобилни катастрофи и други неща.
– Блокирал съм енергийните ви подписи от любопитните му очи – увери ни Бърни.
Този човек има сериозна власт.
– Максимус истинско куче ли е? – Попитах го, докато слизахме от магистралата и се движехме по крайпътен път.
Бърни се засмя.
– Разбира се.
– А сега какво? – Бях стигнала до края на главния път, така че бяхме близо до границата. Високата стена се извисяваше в далечината.
– Завий надясно – нареди Бърни.
Карах по малък страничен път още минута, когато Бърни ме помоли да спра. В далечината се носеше отчетлив звук от въртене на хеликоптерни перки. Дали ни търсеха?
– Да се измъкнем оттук – подкани ни Бърни.
Докато Елоди и синът ѝ се изкачваха, Бърни се обърна към мен.
– Бриел, след днешния ден няма да те видя повече – е, не и в този вид. Винаги ще бъда с теб, но няма да ми бъде позволено да разговарям с теб по този начин.
По някаква причина това накара сърцето ми да се свие.
– О.
Той протегна светеща ръка и я постави на гърдите ми, точно върху дяволския знак на Луцифер.
– Искам само да знаеш, че чух всяка молитва, усетих всеки грам болка и отчаяние и съм толкова невероятно горд от жената, в която си се превърнала.
По гърдите ми, а след това и по ръцете ми, се промъкнаха тръпки, а сълзите прободоха очите ми, когато усетих как ме залива тази невероятна безусловна любов. Не разбирах света и защо се случват лоши неща. Ако всички имахме ангели пазители, защо, по дяволите, те не можеха просто да скочат и да ни спасят от тази автомобилна катастрофа или лоша връзка? Но нищо от това нямаше значение точно тогава, защото в този момент тялото ми беше изпълнено със съвършена любов, каквато не бях изпитвала от много, много време. Такава, която ми напомняше за баща ми, за Шиа, за Линкълн и за всяко хубаво нещо, за което някога съм се грижила в живота си.
Накрая той махна ръката си и аз погледнах надолу, за да открия свежа гола кожа. Нямаше следа.
– Как? – Задъхах се.
Когато господин Клеймор се опита да я докосне, тя беше предизвикала портал за Луцифер.
– Луцифер не е всесилен. Това, което никога не е било договорено, не може да издържи – заяви той загадъчно.
Тези думи, „това, което не е било договорено“, ме накараха да се замисля за това, с което се бях съгласила там долу. Как бях взел онази светеща кост и се бях съгласил да използвам Сера, за да отворя портите на Рая.
– Ъм, Бърни… ами ако все пак съм се съгласил с нещо? Нещо лошо. – Сърцето ми заби в гърдите, а сирените звучаха по-близо от всякога.
Лицето на Бърни падна и устните му се набръчкаха.
– Това е нещо, което трябва да разбереш сама, скъпа моя. Хайде, не разполагаме с много време.
Майната му. Сера беше права. Не трябваше да го правя.
Изтласках го от ума си, скочих от колата и изтичах при Елоди и сина ѝ.
Оставих наметалото да падне на земята и изпънах крилата си. Те се отлепиха от раменете ми с лека болка, но с летящи махове знаех, че мога да летя прекрасно. Онзи демон-лечител ме беше излекувал добре.
– Не мога да прелетя над никого – съобщи ми Бърни.
Добре, разбрах това.
– Ще ви пренеса над граничната стена един по един – казах им аз. Това изглеждаше като най-логичния план, а оттам можехме да тръгнем пеша, докато намерим кола, човек или нещо, което да ни помогне. Ако успеех да стигна до телефон, можех да се обадя на Шиа или Линкълн.
– Тя е тук! – Мъжки глас извика отдалеч.
Завъртях се и видях, че един камион с платформа, пълен с демони, се движи по пътя ни.
Елоди хвърли сина си в ръцете ми.
– Вземи първо него.
Без да се замислям, сграбчих момчето и го привързах към тялото си като маймуна.
Той се вкопчи в мен и извика:
– Мамо!
– Добре си. Всичко ще бъде наред. Летял ли си някога? – Попитах го, опитвайки се да запазя гласа си спокоен, докато се откопчавах от земята и размахвах лудо крилата си.
Той изкрещя, вместо да ми отговори, и зарови глава във врата ми.
– Държа те – обещах.
Той беше по-лек от повечето кучета, които познавах, и аз го носех с лекота, докато летяхме все по-високо и по-високо над оградата. Като погледнах надолу, забелязах хубав обществен парк. Няколко деца играеха там и докато се спусках, родителите им ме гледаха с широко отворени очи. Когато се приземих и сложих момчето, една от майките се затича за детето си от страх.
– Аз съм Небесен в армията на падналите, на официална служба. Можете ли да погледате това момче за минута? – Извиках и.
Тя се спря на място, като погледна подозрително получерните ми, полубели крила. Протегнах ръце, показвайки и татуировките на Михаил и Рафаел. Погледът ѝ ги проследи, докато накрая кимна.
Приклекнах и срещнах уплашеното лице на момчето.
– Отивам да взема майка ти и ще се върна веднага, разбра ли?
Долната му устна трепна, но той кимна и аз отново се оттласнах от земята.
Бърни щеше да опази Елоди.
Дали?
Размахах криле колкото можех по-силно, разчистих оградата и погледнах надолу, за да установя, че адът се е разразил. Бърни беше издигнал някакъв вид защитен купол над Елоди и себе си, а демоните се бяха нахвърлили върху него с всичко, което имаха – от това, което успях да разбера, това бяха демонът Бримстоун, Змиеукротител и Абрус. Приземих се на чакъла зад тях и с малко усилия извиках светлинната си магия, доволен да видя, че тя все още е там, жива и здрава.
Когато демонът на Абрус се завъртя с лице към мен, аз замахнах с камшика си, увивайки го около врата му.
– Бърни! Прехвърли я през оградата! – Изкрещях, като извадих меча, който ми беше дал.
– Не ми е позволено! – Извика той в отговор, поемайки удар след удар срещу щита си.
Ангелите и техните глупави правила!
С едно дръпване придърпах демона от Абрис по-близо до себе си и се спуснах силно по гърба му с меча си. Той се вряза в него и го прати да се просне на тротоара. Използвах отвличането на вниманието, за да се опитам да заобиколя битката, като възнамерявах да се промъкна зад щита на Бърни, за да мога да хвана Елоди.
Когато бях на няколко метра от тях, тя изкрещя:
– Внимавай!
Тогава всичко се случи на забавен каданс.
Чух стрелба с пистолет и бързо се завъртях, за да видя, че демонът Абрус, когото бях повалил, стои и насочва пистолет към мен. Но преди да разбера какво се случва, Бърни се оказа пред мен в златиста ивица светлина, а после падна. Демонът на Абрус изстреля няколко изстрела в гърдите на Бърни, като го повали, сякаш ловуваше животно.
Шокът и яростта ме заляха и аз побеснях. Взривих се с бяла светлина, изхвърлих демона на Абрус назад, вървях към него, докато не застанах над него, заливайки тялото му с нажежена до бяло светлина и изпепелявайки го докрай. Гърдите ми се издигаха, когато се завъртях и замахнах диво с меча си, отсичайки главата на демона Змиеносец. Демонът на Бримстоун стоеше в шок, а аз използвах бездействието му, за да се хвърля и да отсека рогата на демона направо от главата му.
– Хайде! – Изкрещях му като маниак.
От другата страна на стената имаше малко момче без майка си и нямаше да позволя нищо да се случи на нея или на него. Моят ангел-хранител беше застрелян, а аз бях само на метри от свободата си. Щях да нарежа този човек на сто парчета, ако това означаваше, че всички ще можем да избягаме.
Демонът от Бримстоун стискаше пъновете от отрязаните си рога и ме гледаше като психопат, какъвто и бях в този момент.
Не чаках, просто го нападнах.
Изглежда, че самосъхранението му започна да действа, защото той се втурна напред и използва предмишниците си, за да отхвърли оръжието ми настрани, преди да се вкопчи в мен. Захвърлих меча и политнах назад, когато ръцете му се забиха в гърдите ми, паднах тежко върху вече измъченото си тяло и изстенах от пронизващата ме болка. Демонът на Бримстоун се надвеси над мен, размахвайки ръце във въздуха като луд. Трябваше ми твърде много време, за да осъзная, че той създава портал.
Не!
Не можех да се върна там.
Тогава Елоди се втурна в периферното ми зрение, грабна меча ми и го вдигна. Продължих да наблюдавам демона Бримстоун, задържайки погледа му, за да не я забележи. Той дори не я погледна, когато тя вдигна меча и го стовари върху шията му, отрязвайки главата му чисто.
Черна демонична кръв избухна върху мен и аз се извърнах настрани, за да избегна удара с едрото му тяло. Забързах се да се изправя, гърдите ми се надигаха от адреналина, и погледнах към Некроманта.
– Благодаря ти. Веднага ще се върна – въздъхнах и се затичах към страната на Бърни.
Моят ангел-хранител лежеше на купчина по гръб. Крилете му, които сякаш бяха направени от светлина, трептяха насам-натам.
– Бърни! – Паднах на колене до него. Гърдите му бяха пълни с дупки, навсякъде имаше кръв, но той се усмихваше, докато гледаше към небето.
– Много съжалявам. – Сълзи се търкулнаха по бузите ми, а ридание заседна в гърлото ми, когато сирените се приближиха.
Погледът му намери моя и той протегна ръка, като обгърна лицето ми.
– Недей. Аз не познавам смъртта и ще се преродя. – Думите му трябваше да ми дадат утеха, но да видя тялото му, това, което бях обичала и помагала да се отглежда толкова дълго, в такава ужасяваща гледка, ме уби.
Сега разбирах, че целият му живот е бил предназначен да спаси моя, и това прозрение щипеше сърцето ми.
– Обичам те – прошепнах аз.
– И аз теб.
Това, което се случи след това, беше нещо, в което никога не бих повярвала, ако Елоди не беше там, за да стане свидетел и на него.
Устата на Бърни се отвори, очите му се присвиха, а после… душата му се изправи. Беше направен изцяло от златна светлина и се разтърси от главата до петите, сякаш се отърваваше от травмата, свързана с човешката му форма, която все още лежеше смачкана на земята. Погледна ме за последен път и ми се усмихна, преди да се издигне в небето.
Какво. По. Дяволите. Се. Случи. Току-що.
– Трябва да вървим! – Спешно настояваше Елоди.
Погледът ми се вдигна очаровано към небето, докато Барни се свиваше до мъничко златно петънце, а после поклатих глава, опитвайки се да я прочистя.
Грабнах Елоди и се откъснах от земята. Размахвайки криле, избутах умората и ни прехвърлих над стената, и ни спуснах в парка, където малкото момче чакаше с майката, която бях помолила да го гледа. Когато видя тялото ми, покрито с черна кръв, тя грабна детето си и избяга, оставяйки Елоди и сина на Ракша, стиснал пингвина си.
Не я обвинявах.
По дяволите, бях се справила. Бях успял да се върна в Ангелския град.
Линкълн беше единственото нещо, за което мислех.

Назад към част 14                                                                    Напред към част 16

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *