Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 4

Глава 2

Брин Ахърн замръзна на място, признанието я блъсна като 250 км/ч топка, която профучава покрай мрежата. Това не можеше да е той. Това никога не е бил той. Само че този път нямаше как да сбърка този не съвсем дебел кичур права тъмнокафява коса, падащ върху очи, които са само с няколко нюанса по-светли; традиционно красивата комбинация от черти, достатъчно груби, за да не са „красиви“; нечупливият нос и квадратната челюст; широките рамене на стройното тяло; и накрая, височината – защото това момче определено беше с няколко сантиметра по-високо от всички останали в бара.
Форд Майерс.
Дъхът ѝ изтече на несигурна струя, докато в съзнанието ѝ се стрелкаха десетилетни спомени. Източният квартал и онзи тласък на нещо почти електрическо, когато очите им се срещнаха за първи път. Срамежливото привличане, с което нямаше достатъчно опит, за да знае как да се справи, и дивите трепети в корема ѝ, когато той ѝ се усмихна. Първата целувка и стотиците, които я последваха. Нощният смях и думите, които другите момчета бяха казали, но които никога не означаваха нищо, докато не ги чуеше от Форд. Тези три кратки, болезнено сладки месеца, в които тя наистина вярваше, че може да има всичко, за което мечтаеше.
Преди баща ѝ – ами преди да загуби всичко.
Преди да даде на Форд, който все още се промъкваше в сънищата ѝ някои нощи, всички причини да я мрази.
Само че сега, когато стоеше срещу него за пръв път от десет години, вместо омраза или дори напълно оправдана неприязън, която да се появи от него, както би очаквала, единственото, което изпитваше, беше онова пеперудено чувство дълбоко в корема си, когато той ѝ се усмихна толкова искрено и невъздържано, че нямаше какво друго да направи, освен да му отвърне. Гледаше как той се провира през тълпата, поклащайки глава със смях, когато спря пред нея.
– Как си, Форд? – Попита тя, а собствената ѝ усмивка се разшири още повече, защото ѝ беше толкова приятно да види лицето му.
– Господи, Брин, не мога да повярвам, че си ти – каза той и я обгърна с достатъчно силна прегръдка, която открадна дъха ѝ и я накара да се замая. Или може би това нарушаване на равновесието ѝ се дължеше повече на звука на дълбокия му баритон, който шокираше организма ѝ, или на усещането на ръцете му около нея. Миризмата на предната част на ризата му.
Всичко това беше толкова познато, толкова хубаво и толкова неочаквано, че тя се отдаде на една минута за фантазии, в която вярваше, че съдбата най-накрая е на нейна страна, преди да осъзнае, че не. Съдбата просто отново сериозно си играеше с нея.
Защото сега?
Не преди седмица, месец или дори година? Някога преди обаждането на брат ѝ и новината, че баща ѝ е излязъл?
Наистина, сега?
Нямаше значение. Имаше значение само мъжът, който за последен път потупваше рамото ѝ и я стискаше, облекчавайки малко онази стара вина, която никога не беше оставила напълно.
Форд я пусна и двамата направиха крачка назад, после още една, когато между тях се вклини сервитьорка, носеща поднос, отрупан с напитки. Брин блъсна няколко момчета, които се тълпяха около масата, която току-що беше освободила, бързо се извини, а след това поклати глава, за да се ориентира отново в препълнения бар, който почти беше изчезнал, когато Форд и се усмихна за първи път с мегаватова усмивка.
Няколко жени се провираха между тях, но Форд използва добре дългите си крайници, заобикаляйки ги и привличайки Брин обратно в своето пространство.
– Виждам те за първи път от десет години, няма как да те оставя да се измъкнеш толкова лесно – закани се той. След това потърка тила си и я погледна, а веждите му се сгъстиха. – Свали якето си, приятелите ти току-що излязоха през вратата. Така че може би ще останеш с мен за малко?
Точно така, Джет и новата му приятелка Шели, която беше точно толкова готина, колкото приятелят ѝ се беше заклел, че ще бъде. Тя извади телефона си от джоба на палтото и изпрати кратък текст, в който съобщаваше на Джет, че ще се видят на работа на следващия ден. След това свали якето си и го преметна през едната си ръка.
– Изглеждах ли така, сякаш си тръгвам? – попита тя, а в гърдите ѝ бълбукаше почти еуфорична наслада само от това, че стои с него. – В никакъв случай. Не и докато не чуя как се справяш. С какво си се занимавал. Всичко това.
Хладно кимване и лесна усмивка.
Възможно ли беше да е пораснал с още един сантиметър, или просто раменете му се бяха изпълнили, създавайки илюзията, че заема по-голяма част от стаята? А може би това беше увереността? Нещо в стойката му, сякаш най-накрая бе свикнал да движи това голямо тяло, без да се чувства забележим? Каквото и да беше, той го носеше също толкова удобно, колкото и отворения си оксфорд и прилепналата точно под него тениска. Изглеждаше добре на него.
Но Форд винаги си е изглеждал добре.
Нещо, върху което не биваше да се съсредоточава, ако имаше намерение да се държи хладно и спокойно.
– През последните десет години? – Форд отново протегна ръка покрай нея, като този път хвана сервитьорката по пътя ѝ към бара. И да, определено имаше нещо различно в начина, по който се държеше с тялото си. – Може би ще имаш нужда от още едно питие, за да преживееш всичко това.
Определено щеше да има нужда от още едно питие, но по-скоро за да успокои все по-неспокойното стадо пеперуди, които сега показваха признаци на излагане на гама-лъчи по начина, по който бяха започнали да се блъскат в корема ѝ след непринудения коментар на Форд, че няма да я остави да си тръгне.
Спри, момиче. Не за това ставаше въпрос, независимо колко висок или красив беше станал Форд.
Защото, макар че вероятно винаги щеше да има някаква малка част от нея, която да се чуди какво можеше да се случи, ако беше направила различен избор преди десет години, простият факт беше… че не го беше направила. Щастливото бъдеще, в което бе започнала да си позволява да вярва с Форд Майерс, приключи в деня, в който се бе прибрала у дома от единствения семестър на бакалавърското си образование, който бе успяла да завърши, и бе открила, че килимчето е издърпано изпод нея. Цялата ѝ упорита работа и планове са били напразни. И баща ѝ, пълен с оправдания за поредната унизителна катастрофа, която е направил от живота им.
Отърсвайки се от тази мисъл, тя се съсредоточава върху настоящето. Шансът ѝ да се свърже отново с Форд и да навакса, както правят всички стари приятели. Да провери дали онзи глупак, който беше откраднал сърцето ѝ преди толкова време, все още е там. Дали е толкова мил, колкото го помнеше. Дали животът е бил добър към него.
Но това беше всичко, което щеше да бъде. След като баща ѝ излезе, последната ѝ отсрочка беше с повече от две години напред. Даниел „Наричайте ме Дани“ Ахеарн щеше да се върне, да обсеби живота ѝ, докато стабилността, която беше изградила, откакто удари чукчето на съдията, се изчерпваше. И това нямаше да бъде само нейният живот; това щеше да бъде животът на всеки, който е достатъчно близо до нея, за да попадне в течението.
Не и Форд. Не и този път.
Така че половин час щеше да е лимитът на Брин, преди да прегърне човека, който беше най-сладката част от живота ѝ, и да му пожелае всичко добро. Четиридесет и пет минути максимум.
Сервитьорката взе поръчката ѝ и тогава Брин отново срещна очите му.
– Добре, бирата е на път. Така че нека я изпием. Не спестявай никакви подробности.

***

– Ожени се за мен – каза Форд два часа по-късно, като вероятно го имаше предвид повече, отколкото трябваше. Защото, по дяволите, това момиче. Тениската на Г-жа „Пак-Ман“ не беше и половината от всичко.
Усмихвайки се в бирата си, Брин поклати глава и след като преглътна, постави бутилката обратно на масата.
– Виж, ето защо се занимавам с работата.
Не е вярно. Ако се разчуеше, че стои зад камерата и снима мачовете на „Биковете“ изпод мрежата, щеше да има километрична опашка от момчета, които да се хвърлят в краката ѝ.
– Шибаните “ Биковете“ – повтори той, като звучеше като инструмент дори за себе си, защото тя знаеше. Но „Биковете“!
– Само домакинските мачове – добави тя с вдигане на рамене.
Само домакинските мачове.
– Точно така. Тогава нищо страшно. – Нито пък мачовете от NBA по TNT на Източното крайбрежие, за които пътуваше. Или пък мачовете на „Белите сокси“, които отразяваше през бейзболния сезон. Изобщо не.
Още един от онзи полусрамежлив смях и Форд се зачуди, дори и цялото население да не знаеше, че тя има най-хубавата работа на планетата, как седи срещу него и все още е свободна? Но това беше казала тя, когато той най-накрая се поддаде на въпроса, който гореше на езика му, откакто я беше погледнал за първи път.
Не е омъжена, разведена, не се среща, не се възстановява от раздяла и дори не е ничия майка.
Брин беше на разположение.
Нещо като… Тъй като в следващия си дъх беше уточнила частта за това, че не е на подходящото място за връзка с всички пътувания и луди работни часове и съсредоточаване върху работата си. Той си помисли, че има нещо повече от това, защото според опита му винаги е имало. Но каквато и да беше причината, той напълно подкрепяше всичко, което я бе държало свободна до този момент.
Да, нещата между тях бяха приключили зле. Внезапно и по начин, който той не можеше да проумее близо година след това. Но те бяха деца тогава. Но вече не. Бяха пораснали. Бяха взели уроците, които животът им даваше, и се бяха поучили от тях. Той беше сигурен, че е така, а зад усмивките и смеха имаше нещо в очите на Брин, което го накара да си помисли, че може би и тя е така. Че може би това, че пътищата им отново се пресичат, е нещо добро. Този път истински.
Брин се облегна с лакти на масата пред себе си, а усмивката ѝ малко се изкриви на устата.
– За какво е този смях?
За това, че изпреварвам себе си, ето за какво.
– Нищо – каза той вместо това. – Просто все още не мога да повярвам, че седя срещу теб, това е всичко. Не мога да повярвам колко е отпускащо да говоря с теб.
Защото колкото и да се различаваше животът им сега от този, в който се бяха запознали, толкова беше различен и първия път. От първите думи между тях сякаш всичко изведнъж си беше дошло на мястото.
Тези дълбоки зелени очи се задържаха с неговите за миг, а после тя отвърна поглед, тъй като по бузите ѝ се разля още една руменина. Момичето можеше да псува като моряк, макар че отчаяно се опитваше да не го прави, и да говори глупости като – ами като Маги, сега, когато се замисли, – но все още имаше онази срамежливост в нея. Все още сладост. Все така забавна.
Погледът ѝ отново се върна към неговия, а устните ѝ се изкривиха в усмивката, с която го дари през първия ден – тази, която накара вътрешния му пещерен човек да се размърда и бие в гърдите. И така той се върна в началото, навлязъл твърде дълбоко, преди още да е осъзнал, че потъва.
– Извини ме?
Форд вдигна поглед от тетрадката, в която беше нахвърлял нова игра, разочарован от прекъсването, защото беше излязъл от общежитието, за да избяга от преследването на телефона на Ава и да може да се концентрира.
– Да – отвърна той, опитвайки се да бъде учтив, защото, по дяволите, на този свят имаше достатъчно гадове и той не искаше да бъде още един от тях. Повдигнал поглед от тетрадката си, той едва регистрира момичето пред себе си, когато мъглата на дълбокия фокус се разсея и вниманието му се върна обратно в нещо, което трябваше да бъде жалко очевидно двойно поемане.
Червена коса, блестяща под августовското слънце.
Ирландски очи.
Лунички, съчетани с чиста линия на носа.
Красива, с несигурна усмивка на толкова розови и пълни устни – да, в сенчестите области на съзнанието му вече се зараждаха идеи, с които той не се гордееше. Защото това момиче също изглеждаше сладко.
– Извинявай, че те безпокоя.
А тя говори на теб, глупако. Не прецаквай това!
– Не, не. Всичко е наред – увери я той, изстреля се на крака и ѝ се усмихна с усмивка, която можеше само да се надява, че е хладнокръвна, а не като на пресилен задник. – Продължавай.
– Добре, така че бях на тази обиколка за ориентация на първокурсниците и бяхме в спортния център, когато предполагам, че се разсеях, и следващото нещо, което правя, е да се огледам и да осъзная, че нямам представа къде е моята група. Помислих си, че може би си ги видял да минават оттук. Имаше около петдесет души.
Човече, той искаше да бъде нейният герой. Лошо. Но истината беше, че можеше да има маршируваща група, която да мине през него, и имаше вероятност той да не я забележи. Когато се вглъбяваше в нещо, останалата част от света сякаш отпадаше. Това побъркваше сестра му. Добре, всички се побъркваха. И все пак може би можеше да помогне, защото това момиче не само беше най-красивото, което някога беше виждал, но и стоеше пред него и размахваше пръсти, сякаш наистина вярваше, че пропускането на опознавателната обиколка има значение.
Сладко. И привлекателно, защото той харесваше момичета, които се отнасят сериозно към нещата. Дори ако това беше просто обиколка на новия им кампус.
– Съжалявам. Бях разсеян – каза той и ѝ показа проекта, който беше скицирал, преди да си спомни да не афишира какъв маниак е от най-високо ниво.
Веждите на момичето се извиха и след това тя направи крачка по-близо, посягайки към страничната част на тетрадката му, сякаш мислеше, че ще я издърпа, преди да е готова да се откаже от нея. Малко вероятно.
– Ти студент по изкуствата ли си? Мислех си за баскетбол с височината и това, че седиш на стъпалата тук – каза тя, кимвайки към спортния център зад него. – Но тогава предполагам, че си и двете?
Той се разсмя, защото всички си мислеха, че играе баскетбол.
– Всъщност нито едното, нито другото. Искам да кажа, че освен да стрелям с момчетата от време на време, аз не играя за училището. Просто гледам. Запален фен съм. А скицата е за една игра, която проектирам. Занимавам се с бизнес и компютърни науки.
– Игра? Уау, това е… това е толкова лудо готино – възкликна тя, сякаш наистина го имаше предвид.
– Ти геймър ли си? – Попита той, без да смее да се надява. – Имаш ли любима?
Тя поклати глава.
– Съжалявам, но когато става дума за игри, аз съм по-скоро от спортните фенове. Футбол, баскетбол, хокей, бейзбол, футбол, по дяволите… – Бузите ѝ порозовяха и тя леко поклати глава. – По дяволите, дори голф ще гледам.
Гърлото му пресъхна, защото редом с момичетата, които обичат игрите, момичетата, които обичат спорта, бяха толкова горещи, колкото се получаваше. А и сериозно, едно момче не можеше да иска всичко.
Вятърът се понесе през нея, улавяйки няколко меки спирали на това красиво червено. Тя ги прибра зад ухото си и го погледна, а усмивката ѝ затъмни слънцето и направи нещо в центъра на гърдите му, което той никога не беше усещал преди.
– Не ме разбирай погрешно, харесвам видеоигрите – добави тя разсеяно. – Но като изключим спортните, аз съм по-голям фен на старите, отколкото на новите. Сложи пред мен Донки Конг и ще седя там до следващата седмица!
Форд преглътна. Трудно. Защото, здравей, момиче, за което щеше да се жени.
Но вместо да падне на коляно точно тогава и да попита, той потърка задната част на врата си и предложи:
– Какво ще кажеш да те заведа обратно до административната сграда, откъдето започна обиколката, и ако не можем да се срещнем с тях, сам ще те разведа.

Назад към част 3                                                              Напред към част 5

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *