Глава 3
Разбрах коя е тя в момента, в който чух гласа ѝ. И все пак седях там, взирах се в нея, а лицето ми бе сковано от объркване. Защото, ако тя е тук, това означава, че аз не трябва да съм. Бих била наистина мъртва, във всеки смисъл на думата. А сега, когато вече не съм част от Призованите, вече нямаше да съм под закрилата на Седемте.
Което обяснява всичко.
– Адриел, радвам се, че се чувстваш добре. Моля те, присъедини се към нас. Тъкмо стигаме до хубавата част – казва Ирин, освобождава ръцете ми, за да махне към пространството между Николай и Крисис. Далеч от демоните.
Поглеждам към Легион, зрението ми е замъглено, но той не иска да срещне очите ми. Не. Разбира се, че не. Той се взира право в Адриел, отдавна изгубената му любов. Любов, която е довела до падането му от небето. Любов, която го е накарала да пощади живота ми, само за да може отново да вкуси мъничко от нея.
Усещам как се пречупвам. Не, не се пречупвам. Изсушавам се. Сякаш всичките ми жизненоважни органи бавно, мъчително се свиват и умират. Гърдите ме болят с безкрайна пустота, която ме кара да треперя. Обгръщам се с ръце в опит да се защитя, опитвайки се отчаяно да отблъсна прокрадващите се съмнения и предателство. Но вече е твърде късно. Падам в дълбока яма на отчаянието, без да има за какво – за кого да се хвана. Никой няма да дойде да ме спаси. Ще падам и ще падам, докато не ударя дъното и не се разбия в забрава.
Вече не съм нужна. Легион има единствената, която винаги е искал. Те отново са заедно и целият му интерес към мен е недействителен. Нищо чудно, че той не иска да ме погледне. А когато го прави, то е с презрение и отвращение. Аз не бях нищо повече от заместител. Отвличане на вниманието от копнежа, който той изпитваше към нея – към Адриел. А сега, когато вече не съм неин заместник, не съм нищо повече от един низък, несъществен чувал с кръв и кости.
– Аз… – Гласът ми трепери толкова силно, че едва успявам да изтръгна думите. – Хм, хм. Извинете ме.
Опитвам се да се изправя, за да избягам, но Николай нежно ме хваща за ръката.
– Не. Остани. – Изражението му е толкова искрено, че едва не се разплаквам точно в този момент.
– Да, Идън – добавя Ирин, а на лицето ѝ се появява тайнствена усмивка, въпреки огорчението, което е изписано на моето. – Остани. Има още толкова много неща за научаване. Адриел?
Тя се обръща към неземната красавица. Единствено Николай ни разделя, а това не е достатъчно. Само преди дни обитавахме едно и също тяло – моето тяло – и аз просто исках тя да си отиде. Имам толкова много въпроси – защо аз? – но не мога да говоря. По дяволите, дори не мога да я погледна, а се примирявам да се взирам във въображаема точка на пода, само за да задържа сълзите. За щастие Кайро дава знак да се раздадат питиета – мимоза – и аз с удоволствие приемам.
– Предполагам, че трябва да започна отначало – казва Адриел на присъстващите в стаята. – Преди милиарди години се влюбих. Това беше дълбока, всепоглъщаща любов, която не беше предназначена за мен. Или за него. – Тя поглежда към Легион. Не съм достатъчно смела, за да видя дали той отвръща на погледа ѝ. – Това струваше много и на двама ни. Той избра да се бие. Аз избрах поражението. И оттогава съжалявам за това всеки ден от съществуването си.
– Има ли смисъл от това малко пътуване по алеята на спомените? – Крисис изсумтява и се превива. Мога да го целуна точно сега.
Адриел продължава, без да обръща внимание на хапливата забележка на нефилима.
– Векове наред се потапях в срама и скръбта си, желаейки да мога да ги върна назад. Исках да намеря изкупление за грешките си. Тази възможност се появи преди двадесет и две години.
Това привлича вниманието ми и аз се обръщам, за да я погледна право в очите, а на челото ми се изписва недоумение. Разбирам накъде бие, но какво общо има нейното съжаление и търсене на изкупление с мен?
– Жаждата му за отмъщение беше неутолима. Тя го докарваше до разсеяност, поглъщаше го по начин, който се бе превърнал в саморазрушителен. Но беше минало толкова много време… така че не осъзнах какво прави, докато деянието вече не беше извършено. Отначало нямах ясна представа за мотивите му, но щом я получих, знаех, че трябва да действам.
– Чакай. За какво говориш? – Питам с недоверчив тон.
– Идън, ти беше създадена като средство за отмъщение срещу моите грехове. Моите и на този, когото сега наричаш Легион. Уриел, моят приятел, искаше да накаже и двама ни за прегрешенията ни. Така че ти беше родена, за да бъдеш използвана като оръжие. Все още не е ясно как ще бъдеш използвана.
– Уриел? – Не съм сигурна защо името ми звучи познато и определено не разбирам какво общо има с мен.
– Уриел винаги се е чувствал като аутсайдер. Гледаше нагоре към другите, по-възрастните, по-почитаните от Серафимите, дори до степен на завист. Затова, когато го предадохме, той го прие като нещо повече от лична обида. – Тя се обръща, за да говори право на Легион. – Вярвам, че той и Луцифер заговориха слуховете, че си ме принудил и осквернил. Никога не бих казала това. Уриел искаше да унищожи репутацията ти. Луцифер искаше да си достатъчно отчаян, за да действаш в гнева си. За това съжалявам, Самаел. Наистина, дълбоко съжалявам.
– Не ме наричай така. – Думите са просто тътен в гърдите му.
– Съжалявам, Сам…
– Казах, не ме наричай така! – Ел изръмжава достатъчно силно, за да гръмне чашите ни с шампанско и портокалов сок. Рефлексно Каин и Феникс, разположени на всеки фланг, се напрягат и се приближават към него.
Дори от метър разстояние усещам треперенето на Адриел. Не я обвинявам. Зад тези думи се криеше ярост. И болка. И не просто болка. Онази, която усещаш чак до костите си и колкото и да се опитваш да я успокоиш, тя не престава да те боли.
Виждал съм Легион вбесен и преди, но не по този начин. Свирепата убеденост в тона му, капката на предателството в него… нещо е различно между тях. Не само в историята. Нещо свързващо душите, което ще ги свърже завинаги.
– Аз… аз. Извинявам се… Легион. – Адриел заеква. Лепи болезнена усмивка, която не стига до меките ѝ зелени очи. – Както казах, когато разбрах, че всичко това може да те нарани, Идън, трябваше да направя нещо. Аз… паднах. Не беше истинско падение, но беше достатъчно, за да мога да се вселя в тялото ти. Но поради това, което си, не можех да притежавам напълно душата ти. Ти си много по-силна, отколкото можеш да си представиш.
– Каква съм? – Намръщих се.
– Това и това, което е баща ти. Никога не е имало нещо подобно.
– Баща ми е ренегатски уличен проповедник, който ме отвлече – отговарям категорично.
– Баща ти е Серафим – отвръща Адриел, а тонът ѝ е остър. – Уриел не е обитавал тялото на Джошуа. Уриел е Джошуа. Той е приел човешка форма, ухажвал е майка ти и нарочно те е създал. И е останал на Земята, държал се е близо до теб, за да запази истинската ти самоличност, прикрита със забранена магия.
– Истинската ми самоличност? – Подигравам се, въртейки очи. – За какво, по дяволите, говориш? Наистина няма никаква тайна зад това да си безработна касиерка.
Адриел поклаща малката си красива глава.
– Идън, ти нямаш никаква представа, нали? Уриел е един от най-могъщите архангели в историята. Което би те направило… – Тя повдига тънко вежди.
– Нефилим – отговаря Крисис, след като аз се отказвам да произнеса думата.
Нефилим?
Няма как да стане.
Не мога да бъда. Не съм силна или нечовешки бърза. А единствената свръхестествена дарба, която имам, ми беше наложена от Адриел. А сега, когато тя вече не обитава тялото ми… по дяволите…
Това няма никакъв смисъл. Някои от най-красивите, най-хитрите, най-опасните същества, които някога са ходили по тази земя, са вътре в тези четири стени. А аз не съм нищо подобно на тях. Разбира се, винаги съм се чувствала различна, сякаш не се вписвам съвсем в стандартите на обществото. Но това е, което бедността и болката правят с теб. Променя самата ти същност, превръщайки те в дивак, който се стреми да оцелее. Да, винаги съм била оцеляваща, дори да се откажа, би било много по-лесно. Никога не съм разбирала за какво оцелявам.
– Знам, че вярваш, че моето влияние или дори ефектът от Призоваването са ти дали определени способности. Но честно казано, това си ти, Идън. Това беше само малка част от това, което можеш да правиш – малка част от твоята сила. Частта, която Уриел не можеше да потисне. Аз се вселих в душата ти само за да му попреча да те нарани. Или по-лошо.
Поглеждам към Седемте, които не изглеждат ни най-малко изненадани. Обвинението и предателството са изписани на лицето ми.
– Знаехте?
Легион е стоически настроен, но устните му потрепват от неизказаното признание. Феникс е този, който проговаря.
– Идън, ние научихме това едва преди дни, при пристигането ни тук. Ако знаехме, никога нямаше да… – За пръв път Феникс изглежда несигурен. Медените му очи се преместват към Легион, после към Адриел и отново към мен.
– Никога нямаше да ме приемете – завършвам аз. Раненият ми поглед пада върху Легион и аз говоря на него и за него. – Никога нямаше да ме докоснеш.
Защото не само че не съм като тях, но и съм дъщеря на заклетия му враг, рожба на омраза, предателство и отмъщение. Сега това има смисъл – тяхната студенина, тяхната дистанция. Как могат да се грижат за мен, когато аз съм физическо напомняне за всичко, което презират и се надяват да убият?
Поглеждам надолу към ръцете си и ги обръщам – същите ръце, които го държаха, галеха го, почитаха го. Същите ръце, които се протегнаха към него, след като бандитите от Алианса, водени от баща ми, го удариха толкова силно, че го усетих в сърцето си. Това, което съм сега, е това, което винаги съм била. Това не би трябвало да променя нищо, но го прави. Променя всичко.
– Трябва да разбереш, Идън – продължи Феникс, следвайки линията на погледа ми. – Нефилимите имат естествена предразположеност към собствения си вид. Разбираме, ако се чувстваш… различно… към нас, сега, когато покривалото е вдигнато.
Срещам тези предпазливи златни очи, някога пълни с толкова много топлина и разбиране. Феникс беше първият, който ми показа доброта. Лилит играеше определена роля, но Феникс беше този, който искаше да ме защити, искаше да се грижи за мен. Той беше моят приятел.
– Чувстваш ли се различно към… мен? – Отвръщам, а гласът ми трепери.
– Не – отговаря искрено Фенекс и аз му вярвам. Трябва да му повярвам.
Не знам какво съм, но момичето, което бях преди три дни – момичето, което влезе в онази черна вода и се удави – то все още е тук. Все още я боли. Тя все още кърви. Тя все още обича.
– Добре – кимвам. – Аз също не се чувствам различно. Нищо не се е променило.
– Макар че това може и да е вярно – започва Адриел, прекъсвайки напрежението, – имаше и друга причина, поради която почувствах нужда да се намеся. Такава, която всички подценявахме. Луцифер.
– Значи и той е знаел. – Това не е въпрос. Вече дори не съм изненадан. Ако някой би искал да участва в коварен план, това е той.
– Има ли нещо, което Луци да не знае? – изхърква Каин. Изглежда, че всички са се отпуснали малко, сега, когато обявих, че нищо не се е променило. Все пак ме наблюдават внимателно, сякаш всеки момент мога да избухна и да изпълня заповедта на баща си. Малкото доверие, което имахме преди, е нарушено.
– Той знаеше нещо, просто не съм сигурна какво. Но щом Уриел разбра, че съм паднала, за да те защитя от него и от влиянието на Луцифер, той прибягна до неоправдано насилие, за да си ме върне.
Издишах разочаровано. Всичко това за какво? За кого? Не съм искала нищо от това. И точно заради недискретността на Адриел и Легион сестра ми едва не беше убита. Именно техните действия доведоха до смъртта на приятеля ѝ Бен, както и на десетки други. Как е справедливо това? В коя шибана вселена всичко това е наред? Баща ми е психопат-архангел, който има желание да се изправи срещу мен. А псевдомайката ми, която скочи в тялото ми, имаше връзка с гаджето ми демон?
Трябва да се махам оттук с тези глупости.
– И какво? Уриил е подготвил всичко това, за да хване Ел в капан? И за да те върне обратно? Ами… ти се върна, нали? Не знам как – или защо – но ти се върна, а аз вече не съм нужна в цялата тази гадост. Уриел има това, което иска. Така че защо съм тук?
Адриел поглежда към Легиона за помощ. Нейният спасител. Нейният рицар в блестяща броня. Дори хилядолетията не са променили връзката им.
– Когато ви намерих – и двете – започва Легион, а дълбокият му тембър кара костите ми да потреперят, – не бях сигурен дали ще оцелеете. Екстракцията е смъртоносна за хората, но ти… ти не си човек. И аз трябваше да направя избор: да ги издирвам или да остана с теб.
– Стигнахме там малко след като Ел те намери – подхвана Тойол. – След като покориха Крисис, наблюдението им се провали. Нещо, на което не са разчитали, когато са се опитали да го отстранят. – Той навежда глава към ангело-човешкия хибрид в знак на уважение. – Следата беше студена. Но те знаеха, че ще дойдем за теб, и точно на това се надяваха. Искаха да сме далеч от дома.
Дом.
Серафимите бяха разчитали да ги измъкнат, за да могат да нападнат дома им. Нашия дом.
– Сестра ми – казвам аз и очите ми се разширяват.
– Измъкнах я оттам навреме. Заклех се във всичко, което съм, че няма да й навредя, и имах предвид точно това – уверява ме Каин, прибирайки хриповете и наглостта си. Той поглажда тъмната си брада, изражението му е замислено. Знам, че има предвид всяка дума, и му кимам с благодарност. Честно казано, не му отдавам достатъчно признание за предаността му към нея.
– За съжаление Серафим все пак е взел това, което е търсил – казва Феникс. – Изкупителят, една от нашите най-стари и свещени реликви. Това е и оръжието, което може трайно да заличи съществуването на демоните.
По дяволите. Свят без демони. Точно за това бълнуваше онзи психопат. И макар че Уриел очевидно е зажаднял за един конкретен демон, сигурен съм, че няма никакви угризения да унищожи и останалите.
– Ето защо сме тук – подхвана Тойол. – Домът на Наблюдателя е свещена земя. Тук не може да се пролива кръв, така че сме в безопасност. Докато не разберем къде е Серафим и какво планира да направи, трябва да се крием и да измислим план.
– Това не е всичко… – Фенис добавя. – Той държи и майка ти.
– Майка ми? – Бях забравил за нейното участие във всичко това. Но, разбира се, тя щеше да е с тях. Тя им помогна да ме примамят, обещавайки ни ново начало. Толкова дълго я мразех за това, което ми направи, но никога не съм спирала да я обичам. Никога не съм спирала да се надявам, че тя ще се оправи и ние отново ще можем да бъдем семейство.
– Тя беше тази, която… ме освободи – изрича Легион. Всички остават напълно неподвижни и мълчаливи. Не се чува дори раздразненото изпъшкване на Крисис или звънът на една от многото златни гривни, които украсяват китките на Ирин.
– Освободила те е? – Питам, като прекъсвам напрегнатата тишина. – Тя те е освободила?
– Не, да. Тя… ме освободи. – Виждайки обърканото изражение в очите ми, Легион хваща подгъва на ризата си и я премята през торса си.
Устата ми пресъхва. Сърцето ми се свива в гърдите. Загорялата, гладка кожа е изписана с вихри от черно мастило от ключицата му до очертаното V, което се стеснява пок колана на дънките му. Но няма писанията за спасение, никаква памет за това какъв е бил някога, преди да падне от Рая. Няма дори тъмните пера на символа на Седемте, гравиран над сърцето му. Вместо това върху цялата му гръдна кост и коремната мускулатура е сложно издълбан огнен звяр с невероятни сребърни очи, които сякаш блестят върху мускулестата му кожа – дракон. В устата му, обградена от остри като бръснач кътници, има кървавочервен рубин. Той е отвратителен, красиво е, но в същото време и отвратително. Пълно копие е на медальона, който Николай му даде, преди да ни извадят от Ада. И аз знам точно какво се е случило с него и защо изглежда още по-голям, още по-тъмен и смъртоносен, отколкото някога е изглеждал преди. Той вече не е демон убиец. Това дори не обобщава степента на ужасната опасност, която стои пред нас.
– „Ел“ е мъртъв. Самаел е мъртъв. Аз бях преобразен – прероден в това, което бях преди. Същото, което мразех и срещу което се бунтувах в продължение на векове. Големият дракон беше хвърлен надолу – онази древна змия, наречена дявол или Сатана, която води целия свят в заблуда. Той беше хвърлен на земята, а заедно с него и ангелите му. Големият змей обаче не се наричаше Дявол, както вярваха хората. Той се наричаше Легион.
След кратко мулчание Ел заключи:
– Аз съм Легионът на изгубените души. И възкръснах.
Назад към част 3 Напред към част 5
