П.С.Каст Кристин Каст – Училище за вампири – Скрит – книга 10- част 34

Аурокс

Чакането в кулата на депото даде на Аурокс възможност да се отпусне. Беше странно, но откакто бе поел отговорността да спаси баба Редбърд, хаосът и вълненията в съзнанието му се бяха успокоили. Беше на прав път. Знаеше го. И когато стихиите достигнаха до вътрешността му и го укрепиха така, че волята му да контролира звяра, Аурокс беше въодушевен.
– Аз съм нещо повече от черупка, създадена от Мрак.- Думите отскочиха от каменните стени на кулата. Аурокс се усмихна. Искаше му се да може да ги изкрещи от върха на Майо.- Ще го направя – обеща си той на глас.- Когато баба Редбърд е свободна и в безопасност, ще извикам, че съм избрал Светлината пред Мрака.- Точно сега се чувстваше добре само от това, че изричаше думите, въпреки че беше единственият, който ги чуваше.
Освен ако богинята не слушаше…
Аурокс погледна към нощното небе. Беше ясно и въпреки че депото се намираше в центъра на града, се виждаше изобилие от звезди, както и тънка, ярка частица от луната.
– Полумесецът. Твоят символ – обърна се Аурокс към луната. – Никс, ако ме чуваш, искам да ти благодаря. Сигурно имаш нещо общо с факта, че мога да избера да бъда нещо повече от това, което ме е създало. Тъмнината не би ми дала този избор – трябва да си ти. Затова ти благодаря. И ще ти бъда благодарен, ако подсилиш баба Редбърд. Помогни ѝ да се задържи, докато стигна до нея и я спася.- Чувствайки се уверен и щастлив, Аурокс се облегна на заоблената страна на каменната кула, затвори очи и все още с усмивка на лицето си заспа дълбок сън.
Аурокс не беше свикнал да сънува. Той рядко си спомняше нещо от часовете на сън. Така че сънят за риболов беше необичаен още от самото начало.
Аурокс никога не беше ловял риба, но докът, на който седеше, му се стори познат. Спокойното езеро беше топазово синьо и се намираше в красива горичка от древни на вид дървета. Никога досега не беше държал въдица, но тази се чувстваше добре в ръцете му. Аурокс я нави на макарата и след това я пусна да лети. Кукичката се заби в езерото със задоволителен звук. Той въздъхна и се загледа лениво в огледалната вода – и усети отвратителен шок.
Лицето на Аурокс не го погледна обратно.
Беше лицето на друго момче. То имаше разхвърляна кафява коса с цвят на пясък и сини очи, които бяха широко отворени от изненадата, която изпитваше Аурокс.
Той вдигна ръка и тя докосна лицето.
– Това не съм аз – каза той на неточното отражение и отново усети тласъка на шока. Това беше неговият глас, но той се намираше в грешното тяло!- Това е сън. Просто образ на спящото ми съзнание.- Аурокс просто трябваше да се събуди. Но не можеше да спре да се взира.
И тогава отражението отвори уста и Аурокс се чу да изрича думи, над които нямаше контрол.
– Ей, разбери. Ти само взе назаем моя избор и моята доброта. Той не е твой собствен.
Ужас изпълни Аурокс. Това момче – това тяло – говореше истината. В отражението Аурокс наблюдаваше как главата му се клати напред-назад, напред-назад, отричайки това, което му казваше сърцето.
– Не, аз избрах Светлината пред Мрака. Аз направих избора!
– Познай отново, пич. Аз направих избора, а ти просто се измъкна от него. Така че не можеш да си позволиш да се отпуснеш, особено ако ще спасяваш бабата на Зи.
– Зи.- Аурокс се намръщи.- Не трябва да я наричам така.
– Е, това е нормално, Шерлок. Това е, защото аз я наричах Зи. Както и да е, просто те предупреждавам. Не бъди толкова самоуверен. Просто няма да ти е толкова лесно. Правя всичко по силите си, но ще дойде момент, в който ще трябва да се справиш сам.
Тогава една риба хвана въдицата на Аурокс, развълнува водата, наруши огледалната ѝ повърхност и разкъса съня.
Очите на Аурокс се отвориха. Той изтръпна и седна прав. Дишаше тежко. Сърцето му биеше толкова силно, че усети как звярът в него се раздвижва. Аурокс се изправи на крака и се отдалечи от тревогата си.
Погледна към небето. Сребристият полумесец се беше преместил. Аурокс провери часовника, който Старк му беше дал назаем. Беше почти десет вечерта. Танатос щеше да се върне за него всеки момент. Трябваше да се съвземе и да слезе пред сградата на старото депо. Трябваше да намери отново увереността си и да се подготви да се изправи срещу Неферет и Мрака.
Аурокс се изкачи по ръждясалата метална стълба и след това се спусна от кулата на покрива на депото. Оттам той забърза към страничните стълби. Щеше да я чака, както го беше помолила Танатос. Тя разчиташе на него. Зоуи разчиташе на него. Всички те разчитаха на него.
Той щеше да докаже, че са били прави да му поверят живота на баба Редбърд.
– Това беше сън. Нищо повече – говореше Аурокс в празната нощ. Гласът му беше успокояващ, но сърцето му се сви, когато в него се промъкна призрачно съмнение.

Назад към част 33                                                          Напред към част 35

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *