Глава 2
Съобщението на телефона ми засвети весело.
Розовата луна е утре. Ритуалът започва по обяд. Не закъснявай!
Препрочетох го, знаейки, че е по-добре да не тълкувам тона му като весел. Лейни никога не е била весела с мен. Често беше „презрителна“. „Подозрителна“ – редовно. „Откровено враждебна“ – поне веднъж месечно. Но весела? Никога.
Честно казано, чувствах се по-комфортно с презрението, отколкото с веселието.
Облегнах се назад на стола си и пуснах телефона си на плота до микроскопа. Снежнобялата котка, която се излежаваше от другата страна на микроскопа, отвори едно синьо око, погледна ме и отново го затвори. Стиснах носа си, докато ме заболя, и оставих болката да разсее мъглата в главата ми.
Розовата луна. Никой друг не смяташе розовата луна в началото на лятото за лош късмет, но тя ме преследваше през целия ми живот. Бях се родила на Розова луна и майка ми дори ме беше кръстила на нея – Сейбър (Розова луна, сабя), за да ме преследва завинаги.
Носът ми се дразнеше от цитрусов дим с листа, който изтичаше от разбитите ми спомени за една отдавнашна Розова луна. Примижах, очите ми загубиха фокус, докато преследвах неясните проблясъци на тъмна уличка, студен дъжд и безлика фигура в яке с качулка. Когато накъсаните ми спомени се разпаднаха в празно нищо, на тяхно място се надигна задушаваща вълна от горчиво, бушуващо отчаяние, която запуши гърлото ми, докато едва можех да дишам.
Умът ми може и да не беше в състояние да си спомни този период от живота ми, но сърцето ми знаеше какво ме е сломило.
През повечето дни се радвах, че не мога да си спомням.
Изтласках всички мисли за миналото, поставих лицето си пред окуляра на микроскопа и завъртях копчето за фино фокусиране.
– Сейбър!
Вратата до мен се отвори и едва не вкарах микроскопа в очната си ямка.
– Какво? – Изръмжах.
Кейтлин висеше на вратата, зеленият ѝ скраб беше изцапан с нещо мокро, а устата ѝ беше отпусната от агресивния ми отговор.
– Съжалявам. – Гласът ми се повиши с половин октава, докато се усмихвах. – Изплаши ме. Какво става?
Тя примигна и си възвърна разсъдъка.
– О, всъщност, аз просто – при последната среща на д-р Лойд пикаеше навсякъде и почистването отне цяла вечност, а аз имам нещо планирано за тази вечер. Не съм имала време да нахраня котките, но не искам да закъснявам, така че се надявах… ако е възможно…?
Тя замълча, чакайки ме да се включа доброволно. Бялата котка до мен я гледаше немигащо, но тя не реагира на животното в лабораторната стая – не коментира и неземните му очи, бледосини и кристални, без видими зеници. Тя изобщо не го виждаше.
– Разбира се, ще се радвам да помогна! – Отговорих жизнерадостно.
Котаракът махна с опашка в знак на досада.
Излъчвайки светлина, Кейтлин се провикна:
– Благодаря. Дължа ти го. Кафе утре?
– Утре тръгвам.
– Ами тогава за следващата ти смяна?
– Звучи добре!
Тя отскочи навън, затваряйки вратата, а усмивката ми спадна.
Напълно автентична. Спиращо дъха изпълнение.
Хвърлих към котката раздразнен поглед, преди да се върна към микроскопа. Разгледах остърганата кожа под обектива, като идентифицирах пураобразните тела на демодексните акари, и направих бележка върху заявката до мен. Трябваше да проверя още две проби – изследване на урината и брой бели кръвни клетки, но се отдръпнах от масата. Първо щях да нахраня животните, а след това да завърша лабораторната си работа.
Снежнобелият котарак, проснат на плота, ме гледаше как тръгвам с десет пъти по-голямо осъдително презрение от всяка смъртна котка.
Пресякох голямата стая за лечение, заобиколих една маса за преглед, а проникващата миризма на дезинфектант пареше синусите ми. През вратата отпред се разнесе постоянното мяукане на копнееща за дом котка.
– Кейтлин, да вървим!
С тромави стъпки Кейтлин излетя от коридора към стаята за персонала и се стрелна покрай мен, без да ме забележи. Тя изчезна зад шкафа за лекарства, който ми закриваше гледката към задния изход.
– Аз съм тук – изпъшка тя. – Дай ми само секунда да си вържа обувките.
Нетърпеливият ѝ спътник изпъшка.
– Нахрани ли котките?
– Не, помолих Сейбър да го направи.
– Сейбър? – Недоволното повторение на името ми дойде от трети глас. – Уф.
– Какво „уф“? – Попита Кейтлин.
– Защо я питаш? – Макар да беше снишила гласа си, все още разпознавах високите тонове на Николет, друг ветеринарен техник. – Не усещаш ли странни вибрации от нея?
– Какво имаш предвид? Тя е много мила.
– Да – включи се третата жена. – Наистина е много мила! Остави я малко настрана, Николета.
Задната врата се затвори с трясък. Застанах пред стаята с котките, а отражението ми в малкото прозорче на вратата ме гледаше обратно. Правата ми черна коса висеше до лактите ми, гъстият бретон беше подстриган в строга линия над веждите ми. Тенът затопляше светлата ми кожа достатъчно, за да не приличам на труп, а носът ми беше покрит със слаб прах от лунички. Скулите ми се открояваха рязко, а устните ми бяха леко присвити в ъгълчетата. Класическо лице на почиваща кучка.
Синьо-сивите ми очи се взираха, интензивни и страшно пронизващи дори за мен. Хиляда ярда поглед на войник.
Отворих вратата. Котешкото бърборене избухна при пристигането ми и аз прегледах инструкциите за хранене на първата котка, дългокосместа хималайка.
Хората обичат, когато другите правят нещо вместо тях. Не те уважават за това, но те харесват, а аз имах нужда от това. Бях мила. Хубавото момиче. Нищо повече, нищо по-малко.
Бях се научила да бъда мило момиче, докато учех за ветеринарен техник, и го бях усъвършенствала през четирите си години работа в тази клиника. Тежкият урок, че да се харесваш е по-важно от това да си честен, истински или уважаван, дойде много по-рано в живота ми.
Да се харесваш беше техника за оцеляване и затова продължавах да правя услуги на колегите си, дори когато предпочитах да им кажа да се махат.
Не можех да позволя на никого да разбере, че изобщо не съм приятно момиче.
***
Вечерното слънце хвърляше красива златиста светлина върху тесния път, докато карах пикапа си на изток от Кокитлам. Бях оставила предградията зад гърба си и гъсти, възрастни дървета се накланяха над лявата страна на пътя, като отрязваха гледката ми към ширналите се планински склонове отвъд тях. Вдясно от мен се простираха земеделски земи към невидимите брегове на река Пит.
Завладя ме тихо спокойствие. Върхът на север беше част от провинциален парк, а отвъд него се простираше безкрайната шир на Крайбрежните планини. Гъстият метрополис Ванкувър беше на по-малко от час път на запад, достатъчно далеч, за да не нарушава забързаната му суета моята родна територия.
Пътят завиваше на североизток и когато пикапа ми зави зад завоя, голяма табела ме подкани:
„Сърца & копита за спасяване на животни“
Завих наляво по черния път. Гумите на пикапа ми прегазиха метална ограда за добитък и аз отново ускорих, преминавайки покрай дълго, оградено пасище, покрито с тревен килим. Смесица от копита – коне, понита, магарета, кози, овце, алпаки и шепа крави – вдигнаха глави, за да видят как минава автомобилът ми, след което се върнаха към ленивата си паша.
Напред гъста гора от дървета скриваше фермата. Когато преминах покрай заслона и през отворената порта, вляво от мен се появи малка къща. Всички постройки на фермата – конюшня, навес за машини, склад, заграждения за дребни животни, оранжерия, градина и други – бяха обърнати към широкия двор с чакъл. Отвъд оранжерията имаше смесена овощна градина с подредени редици от дървета.
Паркирах пред къщата до ръждясващ Форд Рейнджър от първо поколение с бледосиня боя, отворих вратата и излязох. Когато се обърнах да затворя вратата, бялата котка изскочи след мен. Погледна ме с нечетливите си сини очи, след което се отдалечи с вдигната опашка.
Затворих вратата, погледът ми се унесе към осветените от слънцето гори, покриващи планината северно от фермата, но един брутален поздрав прекъсна полуоформената ми мисъл да отида на поход.
– Сейбър! – Доминик се появи в голямата отворена врата на обширната конюшня и се затича през покрития с чакъл двор към мен. Няколко сантиметра по-нисък и доста по-извит от моите метър и седемдесет, тя не приличаше на човек, който редовно вдига петдесеткилограмови бали сено. Плътно накъдрените ѝ черни кичури бяха късо подстригани, а дръзките ѝ червени очила се открояваха на фона на златистоумберовата ѝ кожа.
– Радвам се, че се върна – каза тя, спирайки до мен. – Двата нови мецана са по-зле, отколкото очаквахме. Ветеринарят ще дойде утре, но можеш ли да погледнеш?
– Разбира се – казах бързо.
– Големият сив куца – каза ми тя, докато вървяхме към конюшнята. – Той има най-лошия случай на млечница, който съм виждала. По-малкият се движи добре, но е с поднормено тегло и беше изкъртил половината си сено. Подозирам сериозни проблеми със зъбите.
– Няма да мога да помогна с това. – С копитата мога да се справя, но не и със зъбите. – Това конете на Харви Уитби ли са?
– Да – изръмжа Доминик. – Никога не е трябвало да купува коне за разглезените си дъщери. Тези момичета никога през живота си не са чистили боксовете, така че, разбира се, няма да знаят или да се интересуват от това как да поддържат коня здрав. Но този малък козел по-скоро ще захвърли конете в полето и ще забрави за тях, отколкото да ми позволи да ги взема.
Да се откаже от животните – дори от тези, които никога не е искал – на спасителна организация би било равносилно на това да признае, че е допуснал грешка. А Харви Уитби не правеше грешки.
Стъпките ни се смениха с тропот на ботуши по бетона. Сърца и копита за спасяване на животни не беше съоръжение от най-висок клас – повечето сгради се нуждаеха от свеж слой боя от десетилетия, но Доминик вложи всичко, което имаше, в пълното обновяване на конюшнята преди осем години.
Вляво от нас до задната част на сградата се простираше редица просторни боксове, всеки от които се отваряше към два пъти по-голям външен двор. Отляво прозорците ограждаха огромния закрит манеж, изпълвайки вътрешността на конюшнята със слънчева светлина.
– Поне си успяла да ги вземеш на търга – промърморих аз.
– За два пъти повече, отколкото трябваше да платя. Изкупвачите на месо отново ми вдигнаха цената. – Тя се усмихна без чувство за хумор. – Върнах им услугата.
Ушите им бяха наострени от любопитство, а конете в конюшнята протягаха глави през V-образните отвори на вратите на боксовете си, за да ни гледат как минаваме.
Намръщих се.
– Каза два коня. Уитби нямаше ли три?
Раменете на Доминик се свиха гневно.
– Очаквах три на търга, но третият не беше там.
– Значи Уитби го е задържал?
– Сигурно е така, но не мога да си представя защо.
В далечния край на конюшнята два непознати коня стояха в отворените отпред боксове, кръстосани между два стълба.
Грета, съсобственичката на спасителната служба, погледна натам, когато се присъединихме към нея. По-висока от мен, слаба и с наситен тен от часовете, прекарани на слънце, тя се различаваше от Доминик по всичко, освен по безкомпромисната си отдаденост на животните, за които се грижеха.
Тя стоеше до един светлосив кон и му гукаше нежно, докато разтриваше челото му. С над мерър и седемдесе той беше по-едър за езда в свободното време и имаше поне малко от тежковоза – Першерон, както предположих, съдейки по цвета му, дебелото телосложение и здравите крака. По-малкият кафяв беше четвърт кон, а ушите му се въртяха нервно, докато наблюдаваше непознатата обстановка.
Прецених конете при приближаването си: скована стойка, костеливи рамене, изпъкнали ребра, тъпи очи. Докато застана пред тях, в гърдите ми се разнесе чувство на стягане. Не тревога, притеснение или гняв, а нещо студено и крехко. Нещо твърдо и остро. Нещо, оцветено в червено и пулсиращо като живо същество в мен.
Влязох в бокса за конете, измъкнах ковашкия си комплект изпод масата и завързах кожената престилка около кръста си, а дебелите ѝ панели покриха краката ми до подбедриците. Не бях ветеринар – бях техник, санитар на животни – и не бях и пълноправен ковач. Все още бях чирак, но знаех достатъчно, за да бъда полезна.
Заредих инструментите в джоба на престилката си и взех комплекта си. Лечението на конете, възстановяването на здравето им и намирането на нови любящи домове щеше да утеши Доминик и Грета. Но това не беше достатъчно за мен.
Пренебрежение. Насилие. Безсърдечно малтретиране. На Харви Уитби не му пукаше за страданието, което беше причинил. Никой нямаше да го накаже. Никой нямаше да понесе последствия, съизмерими с престъпленията му срещу невинни животни.
Червеникавите парченца в гърдите ми се забиха в белите ми дробове, когато оставих комплекта си и се приближих до голямото сиво животно с нежни ръце и тихо мърморене.
Никой друг освен мен.
Назад към част 2 Напред към част 4
