Глава 3
Молци пърхаха около флуоресцентните лампи на конюшнята, докато аз гуках на голямото сиво животно, което сега се казваше Уикър. Погалих го по рамото, плъзнах ръка надолу по предния му крак до свирката му, стиснах леко и издърпах крака му нагоре. Яркосиня кал бе оцветила долната страна на копитата му, натъпкана в пукнатините на жабката и копитото, където инфекцията от млечница бе изгнила в твърдата тъкан. Продължаваше да се усеща неприятната миризма на разлагане.
Бях прекарала вечерта в остъргване, изрязване и изпиляване на всяко копито, цялото пропито с инфекция. Бях ги почистила с антисептичен препарат, след което смесих синята паста от меден сулфат.
Щеше да отнеме седмици лечение, за да се излекуват пораженията, които елементарната грижа можеше да предотврати.
Проверих другите му копита, като се уверих, че пастата все още покрива щедро копитата му, след това взех мека четка за тяло и я прекарах по шията и гърба му. Той вече беше чист – Доминик и Грета бяха поглезили и двата коня по-рано, но грижата беше успокояваща. Докато пеех тихо и четках страната му, той наклони уши назад, с полузатворени очи.
След няколко минути се преместих от неговия бокс в съседния, зает от кафявия четвърт кон. Новото му име беше Уини, а зъбите му бяха толкова зле, че не се хранеше добре от месеци. Проверих дали е довършил топлата каша, която Грета му беше приготвила, почистих го за няколко минути, след което се измъкнах от бокса му.
Подпрях се на вратата на бокса и гледах как Уини бърка с нос в празната хранилка. Първото хранене, което беше ял без особена болка от кой знае колко време. Той искаше още.
Острите ръбове в гърдите ми се местеха неспокойно, стържейки белите ми дробове.
Беше време за последствията на фермера Уитби.
Плъзнах ръка в левия си джоб, проверявайки за малкия платнен калъф, който бях извадила по-рано, след това посегнах към другия джоб и свих пръсти около успокояващата алуминиева дръжка. Тъмната ми коса беше напъхана под шапка с топка, а преди да проверя Уикър и Уини, се бях преоблякла в черно яке, черни панталони и ботуши със стоманени бомбета.
Измъкнах се навън и заключих вратата на конюшнята. Във фермата цареше тишина. Беше след полунощ, а в другия край на двора прозорците на къщите бяха тъмни. Ниско на хоризонта пълната луна хвърляше розовото си сияние върху пасищата.
Направих крачка, после спрях. На няколко метра от мен, на стълба на оградата, беше кацнал бухал, а перата му бяха толкова чисти и неестествени, че имаха слабия син оттенък на пресен сняг. Той ме наблюдаваше с големи, безплътни лазурни очи, поставени в неясно сърдитото лице на голям рогат бухал.
– Ако искаш да си инкогнито – казах му – не си успял да се справиш, и то грандиозно.
„Аз не съм инкогнито, гълъбче.“ – Бухала разпери криле до пълния им размах. – „Аз съм величествен. Това е подходящ вид за нощта с такава впечатляваща луна.“
– Идваш ли с мен?
„Ще пропусна ли такъв доблестен поход?“
Подтичвайки, прекосих двора към навеса за оборудване, който бях оставила отключен. Няколко минути по-късно бутах четириколка по дългия чакълест път. Бухала водеше пътя, плъзгайки се на безшумни криле.
Едва след като прехвърлих четириколката през оградата за добитък и излязох на обществения път, се качих и запалих двигателя. Той се раздвижи.
Бухала кацна на стълба на оградата. Заля го слаб отблясък на синя светлина, а когато той избледня, една хрътка, също толкова зловещо бяла като бухала, закрачи надолу по гората. Тя прескочи пътя, скочи на коляното ми и се покатери по ръкава ми, за да се притисне до врата ми.
Запалих двигателя и четириколката се спусна по пътя. Вятърът ме блъскаше в лицето и се опитваше да открадне шапката ми.
„Утре ли шабашът прави ритуал?“ – Въпросът звучеше в главата ми, а ясният мъжки тенор не се влияеше от шума на пътя и вятъра.
„Да“ – отговорих тихо, като насочих мисълта си към хрътката на рамото ми.
Меката козина докосваше врата ми, последвана от бодването на малките нокти, когато тя се сгуши под яката на якето ми.
„Мога ли този път да погълна познатия на Дина?“
„Не, Рикр, не можеш.“
„Нейният огромен смок ме нарече плъх албинос без нокти. Ще ѝ покажа ноктите си – и вътрешността на стомаха си.“
Щях да се забавлявам, ако той не говореше сериозно. Ако моя познат изяде познат на друга вещица, ще бъда изхвърлена от завета.
„Срамно би било това, гълъбче. Знам, че високо цениш тези свещени маргаритки.“
Завих по черен път, от двете страни на който граничеше черното пространство на земеделските земи.
„Знаеш защо не мога да си тръгна.“
Спрях до една ограда от бодлива тел и изключих двигателя. Използвайки един стълб за лост, прескочих бодливата тел и се приземих в полето с наскоро окосени растения. Ако само фермерът Уитби още не беше приключил с първата си реколта, можех да съсипя годината му по още по-голям начин.
Рикр се качи на рамото ми, докато вървях по неравната земя към фермата, приближавайки се откъм гърба. Придвижвайки се на лунна светлина, прескочих поредната ограда и се промъкнах между две стопански постройки. Масивни постройки обграждаха обширен двор, а чакълът беше разрошен от преминаването на големи машини. Устата ми се сви при вида на елегантната дървена ферма, чиито няколко прозореца светеха въпреки късния час.
Заобиколих зад сградите до навеса за машини – макар че „навес“ беше подвеждащо. Той приличаше повече на склад. Придържайки се към сенките, намерих вратата и опитах дръжката. Заключена.
Светлините на фермата се сториха горещи на гърба ми, когато извадих малкото калъфче от джоба си и го отворих. Избрах малък шперц и го пъхнах в ключалката.
Зад гърба ми топлото сияние се усили. Погледнах през рамо. Друг прозорец беше станал луминисцентен.
– Гледай къщата, Рикр – прошепнах, когато наклоних шперца и усетих как един щифт се движи.
„Гледам“ – отвърна той бързо.
Десет секунди. Петнадесет. Още щифтове се преместиха.
Вратата се отваря!
Завъртях шперца и бравата изщрака. Докато светлината заливаше двора, аз бутнах вратата на навеса, вмъкнах се вътре и я затворих. Бързо завъртване на бравата и вратата отново беше заключена.
Черната като смола вътрешност миришеше на масло, дизелово гориво и мъртви растения. Стоях мълчаливо и се ослушвах. Нищо.
– Малко светлина, Рикр? – Промърморих, прибирайки шперца си в джоба.
Бялата хрътка скочи върху шапката ми и от нея се излъчи мека синя светлина, която освети вътрешността на навеса.
Погледът ми се плъзна по покрития от мръсотията багер и масивен трактор, преди да се приземи върху най-голямата машина – зелено чудовище с каросерийно тяло, стъклена кабина на шест фута над земята и широк роторен хедер с шипове, прикрепен отпред.
Сравнително нов фуражоприбиращ комбайн на стойност над половин милион долара.
Хъмкайки си, аз се разходих покрай комбайна до стената, където беше навит маркуч. Хванах края му и го дръпнах по пода, докато не застанах до предната гума на комбайна, висока колкото мен и с дебели протектори.
До гумата беше дебелата синя капачка на резервоара за гориво. Протегнах ръка нагоре. С няколко завъртания тя се освободи.
– Още една дума за сигналния знак – изпях, докато вкарвах маркуча в резервоара, а дизеловите изпарения се издигаха навън. – Изсвири маршовата мелодия.
Върнах се до чучура в стената и завъртях крана. Маркучът се стегна от налягането на водата и от резервоара за гориво се разнесе ехото на пръски.
– С щука на рамо – пристъпих към работната маса и избрах ножовка от разнообразните инструменти – при изгрева на луната.
В предната част на комбайна дебел сноп хидравлични линии се виеше от хедера към каросерията. Докато тихият ми глас се носеше с ирландската народна мелодия, поставих ножовката срещу първата линия.
Ножовката се провлачи по линията. Течността се разля надолу, като се разпиля върху бетонния под. Все още пеейки, прерязах следващата линия, като си проправях път през снопа, докато всички линии бяха прекъснати. Забелязах няколко по-малки маркуча и отрязах и тях.
С шумно бълбукане резервоарът за гориво преля, а замърсеното с вода дизелово гориво се разля отстрани на комбайна.
– Смърт за всеки враг и предател! Засвирете маршовата мелодия. – Пресегнах се към кранчето и спрях водата. – И ура, момчета, за свободата…
Светлината заля вътрешността на сградата.
Паднах на колене до масичката за инструменти, с ножовка в ръка и Рикр, който се придържаше към шапката ми, а слабото му сияние беше угаснало. Мъжките гласове отекнаха от стените.
– Това е нелепо, Харви – оплака се един груб глас, когато вратата се удари в стената. – Ако нещастният звяр е избягал, просто го пусни.
– И да накараш някой услужлив турист да го забележи? – Изстреля в отговор груб, гневен глас.
В пещерната сграда бяха влезли двама по-възрастни мъже, единият набит с бяла брада, а другият – висок и плешив. Докато те крачеха по пода, аз се плъзнах безшумно по пейката, докато не успях да се примъкна зад комбайна. Маркучът за вода все още висеше от резервоара за гориво на комбайна, но тракторът закриваше гледката на мъжете.
– Бил трябваше да го изхвърли на търг в Албърта – изръмжа по-ниският мъж – Уитби, докато се насочваше към един метален шкаф в ъгъла. – Сега проклетото нещо е свободно и аз трябва да се справя с него.
– Защо просто не го продаде заедно с другите две?
– И да позволя на всички да го видят на търга? Онази упорита кучка от спасителната ферма вече ме преследваше от месеци. – Ключодържателят изтрака, последван от металния звук на ключалката. – Не е моя вината, че звярът се разболя така. Жени като нея трябва да си гледат работата.
Дишах беззвучно през носа си, а хватката ми върху ножовката беше твърде здрава. Леката тежест на Рикр върху шапката ми се премести.
– Бил ми изпрати съобщение преди десет минути – продължи Уитби. – Забелязал го е северно от Кариерен път. Там всичко е диво.
В навеса се разнесе тропот. Приклекнах и надникнах под комбайна. Уитби беше отворил шкафа, разкривайки малка колекция от дългоцевни огнестрелни оръжия. Шкаф за оръжие.
Уитби подаде на спътника си една пушка, след което провери колко е часът на ръчния му часовник – златната каишка блестеше.
– Часът е един сутринта. Никой няма да е навън. Можем да заведем звяра в гората, далеч от пътеките, и да се отървем от него веднъж завинаги. Ще минат месеци, преди някой да се натъкне на трупа.
По-високият мъж се намръщи на оръжието си.
– Добре.
Уитби затръшна шкафчето, а в ръцете му се появи втори пистолет. Двамата мъже се запътиха към вратата, като на излизане изгасиха осветлението и заключиха бравата.
– И ура, момчета, за свободата – изръмжах под носа си, довършвайки текста, който бяха прекъснали. – Това е изгревът на луната.
Запътих се към изхода, отключих ключалката и отворих вратата точно в момента, в който един автомобил изръмжа. Пикапа излезе от двора и разпръсна чакъл след себе си. Уитби се грижеше повече за репутацията си, отколкото за живота на коня – и планираше да унищожи доказателствата за неговата небрежност, преди да са му създали още проблеми.
Нямаше да позволя това да се случи.
Когато задните светлини на пикапа се отдалечиха, аз започнах да спринтирам, като се придържах към сенките. На север – беше казал той. Куори беше следващият и последен път на север. Отвъд него се намираше планината Бърк, същият този обширен връх, който се извисяваше над спасителната служба „Сърца и копита“. Имаше вероятност конят да не е толкова далеч оттук.
Връщането за четириколката щеше да отнеме твърде много време, така че трябваше да разчитам на собствените си два крака, ако исках да имам някакъв шанс да спра Уитби, преди да намери коня. Надявах се, че няма да ми се наложи да бягам десет мили.
– Рикр – извиках тихо.
Той отскочи от главата ми, а тялото му засия. Крилата му се разпериха, докато формата му се променяше. Под формата на бяла врана той се втурна напред, следвайки пикапа. Успокоих темпото си и контролирах дишането си, докато тичах по чакълената алея.
Когато стигнах до пътя, прасците ми горяха, но пренебрегнах това усещане. Работех с тялото си по цял ден, всеки ден. Работата ми във ветеринарната клиника не беше лесна, спасяването беше още по-взискателно, а ковачеството беше направо наказващо. През ограниченото си свободно време релаксирах, като се разхождах, карах планинско колело и яздех кон.
Мразех да седя неподвижно.
Дишах дълбоко и равномерно, оглеждайки върховете на дърветата за далечната форма на Рикр. Той щеше да се погрижи, ако фермерите открият коня, преди да го настигна, да нямат възможност да го застрелят. Може да беше малък, нахален и леко кръвожаден шейпшифтър с малко магия, но все пак беше фея. А дори малките феи могат да бъдат опасни.
Пътят ставаше все по-стръмен и когато дърветата задминаха полята, ниско висящата луна изчезна от погледа. Тъмнината се затвори, гората претъпка пътя, високите дървета се наклониха над канавките. Бягането ми се забави, дъхът ми се чуваше в ушите.
Тръгнах да спирам.
Белите ми дробове натежаха, докато се опитвах да дишам възможно най-тихо. Дърветата шумоляха нежно от хладния бриз. Никакъв друг звук – тогава го чух.
Далечното тропане на копита по асфалта.
Завъртях се и примижах по тъмния път. Дали това беше избягалият кон на Уитби? Кожата ми настръхна. Неочакваният страх премина през нервните ми окончания и ръката ми бръкна в джоба. Извадих ножчето си, поставих палеца си на спусъка и се заизкачвах встрани към канавката.
Клак-клак-клак. Бърз тръс. Все по-силно. Приближаваше се.
Плъзнах се в канавката и приклекнах в дългата трева. В червата ми се зароди страх, непознат и нежелан. Със стиснати челюсти огледах внимателно тъмния път и още по-тъмните дървета. Вятърът беше утихнал и навсякъде цареше тишина, с изключение на все по-силния тропот на копита.
Ръцете ми настръхнаха и не ми хареса истеричният ръб на паниката, който се прокрадна в мислите ми. Защо се страхувах? Реакцията ми нямаше никакъв смисъл.
Звукът от копитата вече беше ясен. Трябваше да мога да видя коня.
Освен ако не беше нормален кон.
Очите ми се разшириха при тази мисъл, а после се свиха. Оставих зрението си да се отпусне. Пътят се размаза и призрачна бяла мъгла обля сцената, докато се фокусирах върху ефирното царство вместо върху земния свят.
В бялата мъгла се появи облак от мрак.
Копитата се удряха в пътя като изстрели, докато един зверски кон трополеше към мен. Беше с размерите на впрегатен кон, но със слабо телосложение, а обсидиановата му грива плаваше зловещо, докато сенките се виеха около него. На гърба му един ездач се движеше като едно цяло с коня си, а черният плат покриваше фигурата му.
Почти чух как Смъртта извика името ми, докато ездачът се приближаваше.
Ужасът рикошира в мен и аз се свих в дългата трева като преследван гризач. Бях добре скрита, но след още десетина метра ездачът щеше да е достатъчно близо, за да ме забележи от високата си наблюдателна точка.
Конят закрачи по пътя, на десет метра от нас. Дръжката на ножа се впи в дланта ми, когато го стиснах. На пет метра.
Три.
Два.
Взрив!
Далечният изстрел отекна в нощта и ефирният кон вдигна глава, надигнал уши. Не страх, а съсредоточаване. Облакът от мрак около него се размърда.
Конят се стрелна по пътя – далеч от мен. Прескочи с лекота далечната канавка и аз изтръпнах, когато се приземи, очаквайки какофония от чупещи се клони при сблъсъка на огромната му тежест с гъстия подраст.
Той се втурна в тъмната гора, без да издаде нито звук, и изчезна от погледа.
Поех си дъх и разтворих пръстите си.
Каквито и да бяха по дяволите този кон и ездач, никога повече не исках да пресичам пътя си с тях.
Назад към част 3 Напред към част 5
