Глава 18
Чувствах се много по-добре. Наистина фантастично. Цялото ми тяло беше изтръпнало и леко охладено, но, по дяволите, се наслаждавах на това. Да се изпикаеш на барбекю не беше забавно.
Седнала на ръба на клиничното легло в иначе хубавата спалня, махнах весело на гърба на лечителката, когато тя излезе през отворената врата. Изчаках около осем секунди, след което изскочих в коридора. Следвайки звука на ръмжащ мъжки глас, открих дневната – или по-скоро чакалнята. Къщите на лечителите бяха странни по този начин.
– Здравей – запях весело. – Как сте…
Аарон, Кай и Макико ме накараха да замълча. Почесах се по носа и изплезих език към тях.
Блейк се разхождаше в другия край на стаята с телефон до ухото си.
– Добре… оценявам помощта ви. Да, ще го направя. Погрижи се за мен.
Той приключи разговора, след което се обърна към триото на дивана.
– Същото нещо. Това са четирима членове на гилдията, които не са чували нищо за неприятности в Енрайт или за някакви екипи, изпратени в Портланд. Изглежда, че докладите ми така и не са стигнали до останалите членове на гилдията.
– На кого си докладвал? – Попита Кай.
– На петия офицер. Не го познавам добре. Лично сме се срещали само няколко пъти.
Сложих ръце на хълбоците си.
– Тогава офицерът трябва да е къртицата. Той е изпратил убиец след нас.
Наемен убиец, който, въпреки че имаше двама магове по петите си, беше изчезнал точно изпод носа им.
– ГМ може да е къртицата, доколкото знаем – възрази Аарон. Той ме погледна. – Как се чувстваш?
– Много добре, по дяволите. Карън ме снабди с хубави неща. – Завъртях се в един без грациозен пирует и го завърших с карате удар. – Готова съм. Хайде да сритаме задниците на някои предатели-култисти.
Всички се взираха в мен.
– Къде е Джъстин? – Попитах, като се отърсих от осъдителните им погледи. – Дали и той е получил отвара за щастие?
– Оказа се, че е имал сътресение на мозъка. Карън все още работи по него, но каза, че до час ще е готов за работа.
– Това е добре. – Присвих поглед в посока на Блейк. – И така, как ще идентифицираме къртицата на сектата в КС? Ако ги открием, ще можем да намерим претора.
Блейк прокара ръка по лицето си и в небрежната си изкуствена косица.
– Не мога да открия къртицата сам. Моят наставник, вторият офицер, е в гилдията от двайсет години. Той предшества сектата на Енрайт и освен това изпитва истинска омраза към демоните.
– Ти имаш ли му доверие? – Попита Кай.
– С живота си. – Блейк вдигна телефона си. – Да видим какво ще каже.
Докато терамага изваждаше на телефона си информация за контакт с офицера, аз паднах на дивана между Аарон и Кай – само че това беше диван за трима души, на който вече имаше трима души. Приземих се върху бедрата им, като полупотънах в празнината между тях.
– Бъди там – наредих аз.
Подсмърчайки, Аарон се притисна в подлакътника, а Кай се плъзна, докато двамата с Макико почти деляха една и съща възглавница. Облегнах се назад с доволна усмивка.
– Липсвахте ми, момчета – промърморих, като преметнах ръце през широките им рамене.
Аарон удари ребрата ми с лакътя си.
– Никъде не съм ходил.
– Да, но когато Кай не е наоколо, сякаш и част от теб изчезва. Приличаш на електрическа крушка, на която е изгоряла половината светеща жица.
Той поклати глава.
– Това беше почти поетично, но ти го развали.
– Мех, знаеш какво имам предвид. Мрачен си без Кай.
Телефонът на Блейк звънна на високоговорител.
– Ръсел на линия – отговори груб глас.
– Ръсел, това е Блейк. Намираш ли се на усамотено място?
Пауза.
– Мога да бъда. Един момент. – Приглушени звуци, последвани от затваряне на врата. – Заповядай.
– Известно ли ти е за неотдавнашния ми доклад за откриването на активна секта на култа „Енрайт“ в Портланд?
– Енрайт… – Смутено проклятие. – Не, не съм запознат. Кога докладва за това?
– Преди два дни. Говорих директно с Ананд, който каза, че веднага ще изпрати два екипа да разследват. Не мисля, че тези екипи някога са били изпратени. Освен това информацията, която съобщих за гилдията, която ръководеше разследването, изтече обратно към сектата.
– Откъде знаеш това?
– Един маг от култа се позова на подробности от моя доклад. Не виждам как би могъл да се сдобие с информацията от друг източник.
Рязко вдишване.
– В Портланд има магьосник демон? Точно сега?
– Да, сър. Все още няма документ за самоличност. Той не е в базата данни.
– Докладва ли за това на полицията?
– Все още не.
Свих се виновно. Имахме доста причини да не докладваме за демоничния маг – като се започне от това, че „Врана и чук“ нямаше лиценз за международна работа с награди, и се свърши с това, че криехме собствен демоничен маг – но не знаех основанията на Блейк. Може би политиката на „КС“ беше да докладва за престъпленията на Демонката едва след като гилдията получи шанс за „убийство“.
Ръсел дишаше в телефона си в продължение на няколко дълги секунди.
– Блейк, върни се в централата възможно най-бързо – и доведи другия екип на гилдията, който разследва, ако желае да дойде. Може да ми трябват техните показания.
– Ами демоничният маг? И другите членове на сектата…
– Те няма да отидат никъде. Първо трябва да се справим с изтичането на информация тук. Не мога да преместя най-добрите ни екипи в Портланд, за да унищожат един демоничен маг, без да рискувам култът да разбере. Говорил ли си с някой друг за това?
– Все още не.
– Нека да остане така. И – гласът му загрубя от притеснение – бъди внимателен, Блейк. В зависимост от това откъде идва изтичането на информация, това може да бъде много опасно.
– Разбрах. Бъди внимателен и ти, Ръсел.
– Ще внимавам. Ще се видим скоро.
С едно щракване линията замря. Терамагът изпусна дълъг дъх и всички разменихме мрачни погледи.
– Ще дойдеш ли? – Попита Блейк. – Ако Ръсел иска показанията ти, значи вероятно подозира петия офицер.
– Трябва да го обсъдим. – Хванах Аарон и Кай за китките. – Да отидем да проверим какво става с Джъстин.
Те не протестираха, докато ги изкарвах от дневната/чакалнята и по коридора, оставяйки Макико и Блейк зад себе си. Всъщност не знаех къде се намира Джъстин, затова заведох момчетата в стаята, където лечителят ме беше прегледал и ми беше поставил дозата.
Затворих вратата и се облегнах на нея.
– Това е лошо.
Те кимнаха единодушно.
Намалих гласа си до шепот.
– Искам да кажа, че е достатъчно лошо, че култът на Енрайт не само е все още активен, но по някакъв начин има къртица в самата гилдия, която почти ги е унищожила. Но наистина лошото е, че се нуждаем от гримоар за призоваване, а…
– …а намирането му сега ще стане наистина сложно – мрачно заключи Аарон.
Целият ми план се основаваше на разбирането, че култът е бил унищожен. Бях дошла тук, за да търся изоставен гримоар, а не ценна реликва, която култът активно защитава. Кай и Аарон – и Макико, предполагах – бяха талантливи и смъртоносни магове, но сами не биха могли спокойно да се справят с магьосник демон. Не и без Езра.
Може би щяхме да успеем да се справим с претора и малкия му кръг, но Даниел демоничният маг беше дошъл от друго място – и приемаше заповеди от някой друг.
Притиснах ръце към лицето си, а през мен премина трепет, докато леденото отчаяние изцеждаше силата от крайниците ми.
– Толкова сме прецакани. Какво ще правим? Езра няма да издържи още дълго, а с участието на Ключовете няма как да намерим гримоар. Ние… ние просто…
Една топла ръка се настани върху раменете ми и Аарон ме придърпа към себе си.
– Просто ще трябва да разберем кой дърпа конците на сектата, нали?
Бавно спуснах ръцете си и го погледнах с присвити очи.
– Но…
– Да намериш гримоара на мъртвия призоваващ е като да търсиш игла в купа сено. – В гласа на Кай прозвуча твърда, решителна нотка. – Но някъде има жив човек, който управлява това шоу. Ако го разобличим, ще намерим неговия гримоар.
– Просто трябва да сме сигурни, че ще се сдобием с него преди Ключовете – добави Аарон.
Загледах се между тях, все още притисната под ръката на Аарон.
– Но…
– Но какво, Тори? – Тъмните очи на Кай се втренчиха в мен. – Не мислишю, че ще те оставим да се откажеш сега, нали?
– Особено след като ни домъкна и двамата тук. – Усмихна ми се Аарон. – Вече имаме покана за вход в гилдията „Ключовете на Соломон“. Нека я използваме, за да стигнем до къртицата на гилдията – и чрез него ще намерим техния лидер.
– Можем да спасим Езра и да свалим един култ. – Ухили се Кай. – Това ми харесва.
Отговарящата ми усмивка се поколеба, сълзите прободоха очите ми. Това пътуване беше едно проклето влакче в увеселителен парк, изпълнено с противоречиви чувства, и се чувствах като топче за пинг-понг, което се блъска между противоположни емоционални състояния.
– Къде се намира щабът на „Ключовете“? – Попитах. – Пак ли ще трябва да караме цяла нощ?
– Доколкото си спомням, той е в Солт Лейк Сити. Юта – добави услужливо Кай. – На около ден път на югоизток.
Престорих се, че знам това, но когато ставаше въпрос за географията на САЩ, тривиалните ми умения бяха в най-добрия случай оскъдни. – Значи ще караме цяла нощ.
– Можем да… – Замисленият поглед на Кай се насочи към невидимата всекидневна. – Но защо да шофираме, когато можем да летим? Ще говоря с Макико.
Той излезе от стаята, оставяйки ме да мигам объркано. Поклатих глава, облегнах се на Аарон и уморено затворих очи. Оживлението от отварата на лечителя бързо отслабваше, а аз наистина исках да подремна. Или още по-добре – пълноценен сън.
– Не можем да се откажем – прошепнах аз. – Трябва да продължим… но какво ще стане, ако се забавим твърде много? Ами ако закъснеем, а Езра… Ако отидем в Солт Лейк Сити, ще се отдалечим още повече от него. – Отворих очи и се поколебах. – Трябва ли да му кажем? Че култът на Енрайт е оцелял?
Аарон замълча за дълъг момент.
– Има граница между това да пазиш тайни, защото последиците от истината те плашат, и това да пазиш тайни, защото имаш нужда да си до някого, когато споделяш истината.
Издишах треперещо.
– Прав си. Това не е бомба, която можем да му хвърлим по телефона, особено когато е съвсем сам.
– Ще го информираме, щом се върнем – и ще се върнем с добри новини, нали? – Усмихна ми се окуражително. – Защо не си починеш за няколко минути?
– Да – промълвих аз.
Обля ме студ, когато Аарон се отдалечи, отнасяйки топлината на тялото си със себе си. Вратата се затвори тихо зад него, а аз се пресегнах към леглото и седнах. Собствените ми думи кръжаха в главата ми.
Какво ще стане, ако се забавим твърде много? Какво ще стане, ако закъснеем твърде много?
… той е съвсем сам.
Притиснах ръка към треперещите си устни. Преди по-малко от седмица Езра почти се беше поддал на лудостта. Знаеше, че животът му по същество е приключил, и в този най-болезнен, плашещ, уязвим момент не само го бях оставила, но и бях взела със себе си най-добрите му приятели.
Ако Езра изгуби контрол и се изплъзне, преди да сме се върнали …
Той трябваше да се задържи. Трябваше да оцелее, докато се върнем, в противен случай не можех да го понеса – не можех да понеса това, че го провалих, не можех да понеса това, че отнех приятелите му в последните му дни, не можех да понеса това, че така и не намерих подходящия момент да му кажа какво чувствам.
Гласът на Аарон се повтаряше в ушите ми. Има граница между това да пазиш тайни, защото последиците от истината те плашат …
Независимо дали искаше да накаже с тези думи, аз все пак усетих ужилването. Бях скрила толкова много, повтаряйки си отново и отново, че не е подходящият момент да разкрия истината – не е перфектният момент. И продължих да отлагам, да отлагам и да отлагам още.
И бях наранила Езра. Бях наранила Аарон. Вероятно бях наранила и Кай, макар че той криеше чувствата си по-добре.
Защо все още криех нещата от хората, които обичах? Нима се страхувах да се доверя? Нима нямах вяра в тях, както ми беше казал Аарон по пътя към Енрайт, когато разкрих чувствата си към Езра?
Преди месеци и месеци, по време на първото ми четене на таро, Сабрина ми беше казала, че ме чака промяна, но тя ще се формира от страха в сърцето ми – а преди седмица ми го беше напомнила още веднъж.
Миналото и страховете ви все още те държат назад. И когато отново беше извадила картата „Смърт“ от тестето си, тя прошепна предупреждение: Мисля, че трябва да му кажеш скоро.
Заля ме същият отвратителен страх, който бях изпитала тогава, и изрових телефона от джоба си. Когато го отключих, приложението ми за съобщения вече беше отворено и показваше поредицата от съобщения без отговор, които бях изпратила на Езра през последните два дни.
Докоснах, за да започна ново съобщение. Сърцето ми се блъскаше в ребрата, като барабан на хоро от панически откази в главата ми. Трябва да изчакам. Трябва да му кажа лично, лице в лице. Това беше изходът на страхливеца.
Но мъдростта на Аарон. Последствията от истината те плашат.
Но предупреждението на Сабрина. Трябва да му кажеш скоро.
Преглъщайки тръпнещото безпокойство, набрах три думи и натиснах „Изпрати“, преди да успея да се усъмня повече. Съобщението изскочи в историята на разговора, увековечено завинаги в дигитална форма. Бях го направила. Бях го казала… или, добре, написала.
Не знаех как да се чувствам. Ужасът нормална реакция ли беше на подобно нещо?
Държах телефона си в двете си ръце и чаках. В другата стая се чуха гласове. Една врата се отвори и затвори с трясък. Стъпки в коридора. Още по-целенасочени разговори, докато останалите планираха спешната ни екскурзия до Юта.
Държах телефона си в очакване.
В очакване.
В очакване.
Накрая Аарон почука на вратата. Отвори я. Каза ми, че ще излизаме след няколко минути. Готова ли бях? Трябваше веднага да се срещна с всички във всекидневната. Вратата отново се затвори.
Плъзнах пръстите си по екрана на телефона, като отместих приложението за текстови съобщения. След това изтрих студените следи от сълзи по бузите си, прибрах телефона в джоба си и се изправих на крака.
Последствията от истината… те боляха като кучка.
Назад към част 18 Напред към част 20
