Глава 3
КАЛ
Дневникът издрънча, когато го затворих.
– Майната му. – Хвърлих го на леглото до себе си и прокарах ръка по лицето си.
Бях прочел този дневник от корица до корица. Два пъти.
Около половината от записите на Нели бяха за училището, за притесненията около резултатите от тестовете и за домашните. Ако бях положила поне малка част от нейните усилия, може би щях да изкарам повече изпити. Но училището беше нейната мания, а футболът – моята. А моят среден успех от двойка плюс беше достатъчно добър.
Докато не прочетох дневника ѝ, не бях осъзнал колко голям е бил натискът, с който Нели се е сблъсквала в гимназията. Независимо дали си го беше наложила, или не, перфектният успех от 6,0 беше единственият ѝ фокус. Сутрин, обед и вечер е посвещавала на ученето. Всичко, за да не бъде застрашена стипендията ѝ. А тази книга беше само за първи курс. С напредването на възрастта класовете ставаха все по-трудни.
Бентън беше най-търсената частна гимназия в Денвър. Приемът ми беше гарантиран. Както и завършването ми. Можех да се проваля във всеки курс и пак щяха да ми връчат шапка и роба, просто защото бях син на Колтър Старк.
Трупането на пари беше любимият спорт на Бентън.
Те балансираха елитарната си репутация, като предлагаха стипендии на пет деца от всеки клас. Нели беше една от петте в нашия клас. Момичета като Фийби, чиито родители пишеха чекове за обучението, се стараеха да напомнят на Нели, че нейните родители не могат.
В дневника се преплитаха още няколко разказа за неприятни сблъсъци с мажоретките. Но иначе останалата част от тази проклета книга беше за мен.
Тя ме мразеше.
По дяволите, след като прочетох този дневник, аз също се намразих.
Дънките и тениската, с които бях облечен по-рано, бяха на купчина на пода. Мотелската ми стая миришеше на застояло кафе. Трябваше да си взема още един душ, защото кожата ми беше лепкава от подсладено мляко.
И през милион години не бих очаквал, че Нели ще хвърли кафето си върху мен. Тя предпочиташе да обижда, а не да наранява. Като се има предвид, че дънките ми определено бяха претърпели физическо нараняване, това беше нова тактика.
Всичко, което исках тази сутрин, беше бърза закуска. Мислех си, че ако успея да стигна до Първа, преди парадът да започне в десет, ще имам шанс да хапна спокойно в „Белия дъб“. Бях на една пресечка от кафенето, когато група деца ме разпознаха. Хората се появиха изневиделица, заобикаляйки ме за селфита и автографи. Нямах къде да бягам и къде да се скрия.
В момента Land Rover-ът ми беше на път от Нашвил за Монтана и не можеше да стигне достатъчно бързо. Поне с кола нямаше да се ограничавам до ресторанти на пешеходно разстояние от мотела.
Стомахът ми изръмжа. Благодарение на спектакъла на Нели по-рано, единственото, което ми се беше наложило да ям, беше мюсли от автомата в мотела.
Веднъж ти хвърли вода върху мен. Помниш ли?
О, спомних си. Дори и да не бях прочел току-що записа в дневника ѝ, щях да си спомня.
Онзи гадняр Джон Фликърман се беше похвалил в съблекалнята след часовете по физкултура, че той ще бъде човекът, който ще спечели девствеността на Нели. В „Бентън“ тя държеше на себе си, особено когато ставаше дума за момчета, но явно се беше влюбила в него.
Знаех, че Джон ще се изсмее, ако я залея с вода. Знаех, че ако се засмее, тя никога повече няма да разговаря с този двойкаджия. Затова я залях.
Не исках да ѝ причинявам проклетия комплекс на зърната.
Тя имаше перфектни зърна.
Миризмата на кафе вече се изчерпваше, затова взех изцапаните дрехи от пода, взех портфейла и ключа за стаята, след което излязох през вратата. Дънките бяха захвърлени в най-близкия контейнер за боклук – щеше да се наложи да решавам въпроса с прането по-късно. Тениската вероятно можеше да се спаси, имаше кафе само по подгъва ѝ, но имах резервна, така че и тя беше изхвърлена. След това обиколих мотела, докато чаках да пристигне моят посредник.
Кошници с цветя висяха от външната пътека на втория етаж. До всяка стая бяха засадени саксии, а цветовете им представляваха цветна феерия на фона на боядисаните в червено врати. Паркингът беше пълен, както през целия уикенд, но беше тихо. Повечето от гостите вероятно бяха в центъра на града за парада.
До вратата на офиса имаше старо колело от каруца с бял шаблон ЛОБИ на една спица. Тъмният дървен екстериор на мотела попиваше топлината от сутрешното слънце. Докато вървях, рамото, което беше най-близо до стената, поглъщаше излъчваната топлина.
Дали в тези стаи имаше климатик? С напредването на лятото щеше да стане горещо. Макар че предполагам, че това нямаше значение. Престоят ми в мотела щеше да е кратък.
На паркинга се появи черен джип „Тойота“. Жената зад волана ми махна с ръка, а след това спря, когато се приближих.
– Здравейте, господин Старк – поздрави тя, когато се плъзнах на пътническата седалка. – Аз съм Джеса Никълс.
– Кал – поправих я, както и когато тя ме нарече г-н Старк по телефона миналата седмица. Баща ми беше г-н Старк.
– Приятно ми е да се запознаем официално. – Тя посегна да ми стисне ръката. – Искате ли да изпием по едно кафе, преди да тръгнем? Да поговорим малко?
– Не. – Категорично не. Не ме интересуваше нито кафето, нито светските разговори.
В Каламити нямаше много брокери на недвижими имоти, а когато бях помолил Кериган за препоръка, тя ми беше дала името на Джеса. Също така ме предупреди, че Джеса не винаги е олицетворение на дискретността. Но от ограничените ми възможности очевидно Джеса беше най-добрата, така че преди да си уговоря тази среща, адвокатът ми ѝ беше изпратил споразумение за неразкриване на информация и строг имейл, в който подсилваше нуждата ми от поверителност.
– Добре, тогава предполагам, че можем просто да излезем. – Тя ми подаде папка, пълна с листове със спецификации на имотите. – Ще започнем отгоре и ще продължим надолу.
– Добре. – Кимнах към изхода. – Хайде да вървим.
– Ще отидем на няколко места, които в момента са заети. С парада се получи добре, че собствениците ги няма за час-два.
– Добре. – Обърнах папката и сканирах първия лист с имота, докато Джеса шофираше.
Може би беше грубо да поискам Джеса да се срещне с мен днес, но не ме интересуваше, че е празничен уикенд. Колкото по-скоро имам къща, толкова по-добре. Имах нужда от временно място за живеене, докато изградя постоянен дом. И също така се нуждаех от земя за този постоянен дом.
Бях оставил почти всичко в Нешвил. Когато дойдеше време, щях да опаковам къщата си и да изпратя вещите си. Но засега бях наел компания за управление на имоти, която да се погрижи мястото да не изгори.
Следващите четири часа прекарах в обикаляне на Каламити.
Всяка къща, която ми показваше, не пасваше. Или беше прекалено близо до съсед, или беше прекалено близо до училището. Загледах се в ранчото, което току-що бяхме разгледали, и се почесах по носа. Тази беше твърде близо до пасище с крави.
– Няма да се събуждам с тази миризма всеки ден.
– Добре. – Джеса си наложи стегната усмивка. – Е, това беше последният оглед. За съжаление в Каламити няма много инвентар.
Кериган и Пиърс ме бяха предупредили, че случаят е такъв. Отидох до джипа ѝ, качих се вътре и затръшнах вратата зад себе си.
Джеса се втурна да ме настигне.
– Мога да се обадя. Да видя дали някой, който е бил на косъм, може да обмисли продажба.
– Разбира се – промълвих аз. Нямаше да си поема дъх, че ще намери нещо привлекателно. – Какво ще кажеш за свободна земя?
Утре имах среща с един изпълнител, същият, който беше построил жилището на Пиърс и Кериган. Той беше приятел на Кериган от района и беше силно препоръчан. Може би щях да мога да му платя непосилна сума и да съкратя срока на строителството. Това беше, ако намерех някакъв имот.
Джеса се протегна към задната седалка и извади още една папка, тази зелена. Тя я стисна, като се колебаеше дали да я подаде.
– В района има само един имот за продан, който е с площта, която търсиш.
Протегнах ръка за папката.
– Тогава да се надяваме, че ще ми хареса.
***
Беше почти шест, когато се върнах в хотелската си стая. Джеса си беше заслужила комисионната днес.
Бяхме заминали за един имот в подножието на планината и още щом кракът ми стъпи на земята, разбрах, че е мой.
Имаше много масивни вечнозелени дървета, които да скрият къща. Щеше да има място за порти и охрана. Не беше на главен път, така че не трябваше да се притеснявам за трафика. Най-хубавото от всичко? Най-близкият ми съсед щеше да е на три мили.
Извадих телефона от джоба си, като натиснах името на Пиърс.
Той отговори с прозявка на уста.
– Здравей.
– Как върви?
– Добре. Уморен.
– Как са Кериган и Констанс?
– Добре. – В гласа му се долавяше мекота. Вероятно на лицето му се бе появила мечтателна усмивка, същата, която имаше вчера, когато ме заведе в болницата, за да се запозная с дъщеря му. – Радвам се, че се качихме в хижата. Тук е по-лесно да се отпуснеш.
– Колко време ще останете?
– Вероятно ще се върнем утре. Може би на следващия ден. Предстои ни контролен преглед при лекаря на Констанс.
– Елиас добре ли е?
Пиърс се ухили.
– Той е доста влюбен в малката си сестричка.
– Както и трябва да бъде. Имаш ли нужда от нещо?
– Не, но благодаря. Нели се е погрижила за нас.
Разбира се, че се е погрижила. Нели винаги ме изпреварваше в спасяването.
– Какво става с теб? – Попита Пиърс.
– Току-що направих оферта за едно ранчо. – По вените ми премина тръпка. Предлагах пари в брой и настоявах за краткотрайно приключване. Исках това място да е на мое име до един месец.
– Това онзи имот от триста акра на около петнайсет минути от града ли е?
– Да. Откъде знаеш?
– С Кериган се бяхме обзаложили, дали ще го купиш.
Усмихнах се.
– Кой спечели?
– Тя спечели. Мислех, че ще избереш нещо, което не е толкова важно за поддръжката.
– Да, ще се наложи да се потрудя. – Сам щях да направя това, което исках, а останалото щях да наема. – Но какво друго, по дяволите, трябва да правя?
– Можеш да приемеш тази работа в ESPN. Това ще те държи свързан с играта.
Въздъхнах.
– Не знам. Но не искам да говорим за мен. Сигурен ли си, че всичко е наред?
– Чудесно е. – Отново се появи онази мечтателна усмивка. – Благодаря, че се отзова.
– Обади се, когато се върнеш. Или ако имаш нужда от нещо. – Веднага щом колата ми се появи, Нели нямаше да е единствената, която щеше да помага.
– Ще звънна. Довиждане.
Завърших разговора и прибрах телефона, когато ме връхлетя глад.
Днес Джеса беше спряла в едно заведение за сандвичи и си взе няколко сублима, за да хапне между представянията. Но това беше станало преди часове, а аз бях огладнял. Щеше да се наложи отново да се престраша да вечерям в центъра. Само че преди да успея да се нахраня, трябваше да направя още една спирка.
Излязох от стаята си и отидох във фоайето на мотела, като намерих Марси вътре.
– Здравейте, г-н Старк. – Стресна се тя, когато влязох през вратата, сякаш очакваше да се оплача. Или това беше типично за мотела – че гостите идват на рецепцията само когато се настаняват, напускат или псуват – или Марси знаеше за репутацията ми. Може би тя и съпругът ѝ бяха футболни фенове.
Не се обидих. Поддържането на репутацията ми на задник държеше някои хора настрана. Не много, но някои.
– Можеш да ме наричаш Кал. И бих искал стая.
Тя примигна.
– Друга стая? О, хм… нещо не е наред с твоята? Тя е най-голямата, която имаме и…
– Всичко е наред. – Вдигнах ръка. – Искам стая, тази стая, докато имам нужда от нея.
– А? Съжалявам, г-н Старк. Не разбирам.
– Кал – поправих я аз. – Бих искал да остана тук, да живея тук, докато се строи къщата ми.
– В хотела?
Прокарах пръсти по плота. Търпението никога не е било силната ми страна, особено когато бях гладен.
– Да.
– О. – Тя поклати глава. – Съжалявам. Ние не правим дългосрочни престои.
– Направете изключение. Това е гарантиран доход през лятото и есента. – Може би дори и през зимата, ако не успея да се справя със строителството.
– Но ние сме напълно резервирани. Сигурна съм, че Кериган ти е казала това. Успях да ти осигуря тази стая само заради отмяна на резервация в последния момент. Лятото в Каламити е най-натовареното ни време от годината.
Е, дявол знае какво. От гърлото ми се изтръгна ръмжене.
Предполагам, че бих могъл да се задоволя с някой от имотите, които бях разгледал днес. Или пък да живея в Бозман. Там имаше повече предложения за недвижими имоти и много ново строителство. Но това беше на два часа път, а Нели щеше да се зарадва, нали? Щеше да излее едно ледено лате в панталоните ми и да си помисли, че ме е прогонила от Каламити.
Не. Не исках да ѝ дам това удовлетворение.
– Марси, работи с мен тук. – Този мотел ми харесваше. Беше чист. Сравнително тих. Леглото беше удобно. След толкова много години на пътуване, хотелите се бяха превърнали в редовна част от живота ми.
– Съжалявам. Единственото място, което бих могла да ти предложа, е… – Тя се запъна, после вдигна пръст. – Дай ми минута.
Изчезна в задната стая, същата, в която беше взела четката ми за зъби. Шумът на гласа ѝ се носеше във фоайето, но не успях да разбера думите.
Пръстите ми продължиха да барабанят по плота, а приглушените почуквания ставаха все по-силни с течение на минутите, докато най-накрая Марси се върна и мина покрай мен към вратата.
– Имам идея – каза тя. – Трябва да си отворен.
– Добре – изрекох аз и я последвах навън. Хората ти казват да си отворен, само когато знаят, че няма да ти хареса това, което имат да ти кажат.
Тя заобиколи ъгъла на Г-образната сграда и тръгна по чакълената пътека. Зад мотела имаше бяла тухлена едноетажна къща с врата в градински цвят. До малкия ограден двор, на място, покрито с чакъл, беше паркиран блестящ сребристо-черен кемпер „Уиннебаго“.
– Това е къщата на майка ми – каза тя. – Позволява ни да паркираме кемпера си тук.
Да, съзнанието ми не беше достатъчно отворено за това.
– Ходим на къмпинг през есента и ранната пролет, преди туристическият сезон да се разрази. – Марси спря до кемпера, извади ключ от джоба си и го пъхна в ключалката. – Но сме толкова заети, че не можем да се измъкнем през лятото.
Вратата се отвори и тя ми позволи да се кача първи по металните стълби.
Трябваше да приклекна през вратата, но вътре успях да се изправя. Неочаквано, като се има предвид фигурата ми от метър и осемдесет и четири. Краката ми стърчаха от края на леглото, но това се отнасяше за повечето места, където спях.
Марси ме последва вътре, като вдигна сенника, за да пусне повече светлина.
– Няма пералня и сушилня, но можеш да ползваш тези на мотела, безплатно, разбира се. Ще разполагаш със собствена кухня. И няма да делиш една стена с други гости на хотела.
Това е направо за убиване. Може би знаеше, че искам да се храня на тихо място и нямам желание да чувам шумове от този, който е отседнал в стаята до моята.
Разходих се по дължината на кемпера, разглеждайки сивосините дивани и гълъбовосивите стени. Кухнята не беше голяма, но щеше да е достатъчна, за да си приготвям храна. Храненето навън вече ми омръзваше.
Наистина ли обмислях това? Може би трябваше просто да си купя къща днес. Или пък можех да си купя собствено Уиннебаго. Но къде щях да го паркирам?
– Колко? – Попитах.
– Хм… на същата цена като за стая? – Тя се засмя. – Честно казано, не мислех, че дори ще те вкарам през вратата.
– Може би ще ми трябва през есента. И зимата. Ако се почувствам добре тук, не искам да ме изгониш, за да можеш да пътуваш до мястото, където лагеруваш.
– Няма проблем. – Тя вдигна ръце. – Тази година можем да направим различни планове за пътуване.
– Трябва да чистиш, точно както би направила, ако бях отседнал в мотела.
– Договорено.
Протегнах ръка.
– Договорено.
– Ще приготвя всичко. – Очите ѝ блестяха, докато стискаше ръката ми. – Можеш да се преместиш утре.
Без да кажа нито дума повече, я оставих в кемпера и излязох навън. Спрях до стаята си, за да взема шапка и чифт слънчеви очила. След това се отправих към центъра за храна.
През последните две вечери бях ял в пивоварната на Пиърс и Кериган. Колкото и да ми се искаше да подкрепям приятелите си, бях готов за промяна. Когато чух музиката от „Бара на Джейн“, претичах през улицата и влязох в тъмния бар.
Пътуванията ми до Монтана преминаваха предимно в хижата на Пиърс, така че не бях посещавал много места в града, включително и „Джейн“. Но когато свалих слънчевите си очила и се огледах, беше точно както очаквах. Не беше съвсем гмуркане, но силно клонеше към тази част на спектъра.
Под приглушената светлина масите изпълваха центъра на помещението. Сепарета се издигаха до горско зелените стени. Поне изглеждаха зелени. Трудно беше да се разбере под изобилието от ламаринени и алуминиеви табели за бира. А това бивол ли беше? Да, със сигурност беше. Таксидермичният бюст висеше до сцената.
Самият бар се простираше на далечната стена. Зад него имаше огледални рафтове, пълни с бутилки алкохол. Взех една празна табуретка, облегнах се на лъскавата повърхност и кимнах на бармана.
Тя вдигна пръст, после извади кутия бира от хладилника. Горната част се отвори със съскане.
Този звук, съчетан с миризмата на хамбургери и пържени картофи, накара устата ми да засъска. Двойка на една от масите ядеше кошница с лучени колелца. Забелязах пръчици моцарела и препълнена чиния с начос.
Щеше да се наложи да удължа тренировката си утре, но бях достатъчно гладен, за да си поръчам всичко от проклетото меню.
От вратата, която водеше към кухнята, се зададе сервитьорка с поднос, подреден с лодки горещи крилца. Слюноотделях над крилцата, когато една бяла руса коса привлече вниманието ми.
Погледът на Нели се втренчи в моя и за най-кратък миг останалата част от бара изчезна, докато тя ме гледаше през ръба на чаша с мартини.
Дали щеше да хвърли и това питие върху мен? Надявах се да не е така. Мразех водка и маслини. Тя имаше три от последните, набучени на клечка за зъби.
Ларк Хейл седеше до нея. Не познавах добре сестрата на Кериган, но от намръщеното ѝ лице не беше нужно много, за да разбера, че Нели е споделяла истории. Другите две жени хвърляха подобни погледи през рамо.
Както и да е. Можеха да ме блъскат колкото си искат, стига да получа малко храна.
– Какво мога да ви донеса? – Барманът се появи и постави картонена подложка на плота на бара.
– Бира, каквато имате наливна. Чийзбургер. Лучени кръгчета. Пържени картофи.
– Ти си Кал Старк.
Не е въпрос.
– Да.
– Джейн Фулсън. Това е моят бар. – Тя кимна към телевизора, монтиран на стената до билярдната маса. – Този телевизор пуска само мачове на „Бронкос“.
– Добре. – Може ли човек просто да получи малко храна? – Харесвам футбола. Ще се радвам, ако имаш включен мач, точка.
Джейн вероятно беше на петдесет години, близо до възрастта на мама. Косата ѝ беше бяла. Кожата ѝ беше набръчкана и загоряла. Беше слаба и средна на ръст, но аз се извих малко, докато ме гледаше нагоре-надолу с тези проницателни, кафяви очи. Предполагах, че повечето хора не се заиграват с Джейн.
По този начин тя ми напомняше за Нели.
С един последен оглед Джейн се отдръпна от бара и напълни една пинтова чаша с кехлибар. Постави я върху подложката ми, след което ме остави на мира.
Изпих половината от бирата, усещайки очи върху гръбнака ми. Когато се осмелих да погледна към масата на Нели, се оказа, че всяка седяща жена е вперила поглед в мен.
Това бяха много гневни лица. Може би трябваше да поискам храната си за вкъщи.
Вратата се отвори и отвън блесна светкавица, когато влязоха две жени – блондинка и брюнетка. Обърнах се към бирата си, готов да я допия, но после направих втори поглед.
– Сигурно се шегуваш с мен. – Хвърлих поглед към високия дървен таван. Определено трябваше да отида в пивоварната.
Светът си беше малък. Който беше казал обратното, не беше бил в Каламити.
Преди години, в Нешвил, се бях срещал с брюнетката. Евърли Крисчън беше красива, но не след дълго разбрах, че между нас не е имало искра. Може би по онова време не съм бил най-приятният човек. Може би я бях изоставил. Или може би тя ме е изоставила? Независимо от това, бяхме тръгнали по различни пътища.
До уикенда, в който се появих, за да бъда шафер на Пиърс. Евърли не само живееше в Монтана, но беше женена за някакъв местен художник и беше близка с Кериган.
Блондинката беше Луси Рос, известна кънтри певица, която беше изпълнявала националния химн преди няколко мача. Очевидно тя беше омъжена за шерифа.
Евърли не ме харесваше. Нито пък Луси.
Без изненада те се присъединиха към масата на Нели.
Топлината от погледите им се засили, като пламъци, които облизваха кожата ми. Изпих бирата си, после изучих подложката си. Очи надолу. Шапка, свалена ниско.
Може би Каламити все пак е бил грешка. Може би трябваше да преброя броя на хората, които ме харесват, и да го сравня с броя на тези, които не ме харесват. Макар че не бях сигурен, че в Америка има град, в който крайният резултат да е в моя полза.
И какво от това, че цялото женско население в този окръг ме мразеше? Току-що бях купил ранчо. Бях наел Уиннебаго. Нямаше връщане назад. По някакъв начин всички трябваше да съжителстваме.
Рискувах да хвърля още един поглед. Другите жени се бяха обърнали, но зелените очи на Нели чакаха.
Тя изглеждаше зашеметяващо. Изглеждаше вбесена. Изглеждаше решителна.
Изглеждаше така, сякаш щях да пострадам.
Майната му на живота ми.
Назад към част 4 Напред към част 6
