Глава 14
Разговорите с непознати бяха изтощителни. Никога не бях изпитвала по-силно желание да живея в средата на гората, на хиляди километри от друго човешко същество.
Облечена в якето си и жълт слънчев шал, последвах Езра по тротоара. Сутринта бяхме прекарали, представяйки се за частни детективи в кафенето, където Яна Денева работеше, преди да изчезне преди седмица. Питахме колегите ѝ и почти всеки клиент, който влизаше, кога са я видели за последен път и дали са забелязали мъж албинос.
Резултати: нищо. Никой не беше виждал мъжа албинос. Сигурно е станал по-добър в издирването на жертвите си – или не е ходил на работното ѝ място.
Поех си дъх и удължих крачката си, за да не изоставам от Езра, докато се изкачвахме по стъпалата на стара четириетажна сграда с много прозорци. Надписът над входа гласеше: „Vancouver Community College“.
– Тори ходи на курсове тук – отбеляза Езра, докато отваряше вратата. – Може би е добре, че я няма.
– Все пак ще е в безопасност. – Потупах предната част на якето си, като разсеяно проверих за инфернуса си. – Тя не е от магьосниците.
– Не, но в момента, в който научи, че един митик отвлича и убива млади жени от нейния колеж, няма да заспи, докато лично не го изрита по лице в земята.
Можех да си представя това.
– Говорил ли си с нея, откакто тръгна?
– Не. – Той погледна настрани, говорейки толкова тихо, че не можеше да очаква да чуя следващите му думи. – Не искам да говоря с нея.
Група разговарящи колежани минаха покрай него, носейки големи чанти на раменете си. Езра оправи черната си шапка, изпод края ѝ стърчаха небрежни къдрици, и провери информационния ни лист за жертвата.
– Яна е била студентка по театър. – Той се огледа. – Мисля, че по този път.
Няколко минути по-късно се озовахме в задната част на театрална зала с черна кутия и стъпаловидни места за сто души. Шепа студенти седяха на първия ред, а възрастна жена с коса на небрежен рус кок – инструкторката, както предположих – стоеше пред сцената. Млад мъж крачеше напред-назад, говорейки страстно в ямбичен пентаметър на своята колежка.
– Ромео и Жулиета – разбрах аз.
– Не са в костюми – отбеляза Езра – но вероятно трябва да изчакаме репетицията им да приключи.
Успокоена, че не смята да нахлува на представлението, седнах на най-близкият ред и се пуснах на втората седалка. Езра зае тази до мен. Въздъхнах с облекчение, че съм седнала, и изпънах краката си.
Той наблюдаваше сцената, а изражението му пазеше мислите му. Въпреки че бях прекарала по-голямата част от деня в компанията му, не можех да го разбера. Нямах представа какъв човек е – но бях зърнала още няколко пъти змийския му поглед и всеки път той ме изнервяше повече от предишния.
Насочих вниманието си към представлението. Яна трябваше да е тук с останалите ученици. Каква беше нейната роля? Неефективната лейди Капулети? Сестрата, довереницата на Жулиета? Крехката лейди Монтегю? Или е играла наивната, трагична Жулиета?
– Мислиш ли, че Яна е мъртва? – Попитах тихо.
– Не знаем какво прави магьосникът с жертвите си – каза тежко Езра – но е минало почти седмица. Не мисля, че шансовете ѝ са големи.
Раменете ми се свиха.
– Ще го намерим – обеща той. – Ако ние с теб не успеем, ще помолим останалите да помогнат, щом се върнат.
– Кога ще се върнат?
– Не знам.
Сбърчих вежди и без да се замислям изригнах:
– Не сте ли всички най-добри приятели?
Той ме погледна с онзи студен поглед, без да каже нищо. Лицето ми почервеня и набързо се съсредоточих върху сцената – грешка, защото Ромео току-що беше приближил Жулиета.
– Тогава не мърдай – въздъхна той – докато се възползвам от действието на молитвата си.
Той наведе глава и устните им се срещнаха в целувка, някак целомъдрена и същевременно изгаряща от страст. Той вдигна устата си и се загледа обсебен в лицето на Жулиета.
– Така от моите устни, чрез твоите, грехът ми се изчиства.
Жулиета се наведе към него, а брадичката ѝ се повдигна.
– Тогава устните ми да имат греха, който са взели.
– Грехът от твоите устни? О, прегрешение, сладко призовано! – Възкликна с усмивка Ромео. – Дай ми отново моя грях.
Устните му се срещнаха с нейните за втори път и целувката им се задълбочи – страстта надделя над целомъдрената резервираност. Целувка между забранени любовници. Грехът на тяхната страст, споделен и от двамата.
Спуснах поглед към скута си, сърцето ми биеше странно бързо, а тялото ми се зачерви от топлина. Какво не беше наред с мен?
Инструкторът нареди да спрат и когато погледнах нагоре, жената се изкачваше по стълбите към нас. Езра се изправи на крака и аз го последвах към пътеката.
– С какво мога да ви помогна? – Попита инструкторът.
– Езра Роу – каза той с професионален тон. – И моят партньор, Робин Пейдж. Ние сме частни детективи, които разследват изчезването на Яна Денева. Бихте ли…
– Изчезване? – Челюстта на жената потрепери. – Да не би да имате предвид убийство?
– Извинете?
– Нейното убийство! Тялото ѝ беше намерено тази сутрин. Кои следователи не биха знаели това вече?
Нейното тяло? Цялата изстинах.
– Знаем – излъга гладко Езра. – Въпреки това не искахме да бъдем безчувствени, в случай че не знаете.
– О. – Тя подсмръкна влажно. – Факултетът знае – казаха ни, за да не разберем във вечерните новини тази вечер. Яна беше такава личност – идеална за сцената. Тя… – Още едно подсмърчане. – Какво ви трябва?
Измъкнах снимката на магьосника от джоба си.
– Виждали ли сте някога този човек?
Инструкторката се вторачи в нея.
– Той има ли албинизъм? На последното ни представление на „Стъклената менажерия“, предната сряда, имаше един блед рус мъж. Той седеше на първия ред.
– Това същият човек ли е?
Тя прегледа снимката още веднъж.
– Може и да е така, но мислех, че е по-възрастен… Съжалявам. Не мога да бъда сигурна.
Двамата с Езра ѝ зададохме още няколко въпроса, но тя нямаше какво друго да сподели. Като ѝ благодарихме за отделеното време, напуснахме театралната зала и побързахме да излезем от училището.
Отново на тротоара пъхнах ръце в джобовете си, за да скрия лекото им треперене.
– Яна е мъртва.
Езра измъкна телефона си от джоба.
– Ще помоля Феликс да получи информация за мястото, където е намерено тялото ѝ, но днес няма да можем да се доближим до него. Ще трябва да изчакаме полицията да приключи с местопрестъплението.
– Ще ми изпратиш ли местонахождението веднага щом го получиш?
Погледът му се стрелна към моя, колебанието му беше толкова леко, че може би си го бях въобразила.
– Разбира се. А дотогава…
Дотогава нямаше какво да направим. Нямахме никакви следи, освен възможността магьосникът да е присъствал на пиеса в колежа.
– Дръж ме в течение – казах аз.
– Ще го направя. – Той махна с ръка и си тръгна.
Гледах го как си тръгва, а кожата ми настръхна от необясним страх.
– Три – казах аз – две, едно. Лус!
– Лус – каза Зилас заедно с мен.
Кантрата, нарисувана в светещата му червена магия, не реагира. Дланите ни бяха притиснати една към друга, пръстите ни бяха свързани, но при едновременните заклинания нищо не се случи.
Пуснах ръката в скута си. Слабото пурпурно сияние, облякло китката му, избледня и кантрата изчезна.
– Защо не работи? – Изпъшках. – Вече два пъти сме споделяли магия.
Той сви рамене.
– Времето на битката е различно.
– Но не успяхме да го направим преди няколко дни и то в битка. – Прибрах косата си зад ушите. – Трябва да опитаме отново.
– Защо? Опитвали сме много пъти. – Той ме погледна строго. – Или мислиш, че магията ми не е достатъчна?
– Твоята магия е изключително силна и ти го знаеш. Но съчетаването на нашите магии… това може да бъде по-мощно. Така победихме Василий, а можем да я използваме и срещу Називер.
Той измърмори.
Изучих демона, който седеше с кръстосани крака от другата страна на масичката за кафе. Чорапче беше приседнала до поставката за телевизор и наблюдаваше как бодливият край на опашката му потрепва с наострени уши.
Вчерашният инцидент с шоколада се спотайваше в задната част на мислите ми, отказвайки да бъде забравен. Да го нахраня означаваше нещо – нещо повече от просто споделяне на храна, но не бях сигурна какво. Реакцията му …
Преглътнах. Реакцията му беше мигновена. Начинът, по който се беше протегнал към мен, начинът, по който беше доближил пръстите ми до устата си – бузите ми почервеняха от спомена, но също така беше несигурен, търсеше нещо от мен. Не можех да си представя какво. Мислите му, мистериозното действие на ума му, бяха като зов на сирена, на който не можех да устоя. Трябваше да знам, но…
Само че не можех дори да си представя, че ще задавам подобни въпроси, камо ли да го повдигам отново. Особено след като това може да доведе до… може да предизвика… той може да си помисли…
Сърцето ми започна да бие отново, точно както когато той за първи път прокара върховете на пръстите ми между устните си.
Тръснах рязко глава и се съсредоточих отново.
– Споделянето на магията ни не работи, защото не мога да чуя мислите ти. Нуждаем се от тази връзка, за да работим, сигурна съм в това.
Той смръщи нос.
– Толкова ли е важно да ме пуснеш в главата си? Ти можеш да чуеш много мои мисли.
– Но не всичко. Скриваш повече, отколкото споделяш.
Наведох се през масата.
– Не искаш ли да отключиш тази сила? Използването на моите заклинания с твоята магия може да се окаже предимството, от което се нуждаем, за да победим Називер.
Гримасата му се задълбочи.
– Ще опиташ ли, Зилас? Моля?
Мърморейки, той се подпря с лакти на масата.
– Ще опитам.
Вълнението ме обзе, подхранвано не само от желанието ми да възвърна силата на общата ни магия. Исках да усетя мистериозния му ум и да чуя пъргавите му мисли. Един кратък поглед не ми беше достатъчен. Исках да вляза в мозъка му и да разбера какво го кара да чувства.
Войнствеността охлади очите му, когато протегна ръка през масата. С нетърпение хванах топлата му длан, а пръстите му се свиха около моите.
– Какво трябва да направя? – Попитах.
Опашката му се удари върху пода.
– Слушай.
Намръщих се.
– Какво мислиш, че се опитвам да направя от две седмици?
– Опитай отново.
Настанявайки се по-удобно на пода, се вгледах в очите му, напрягайки се да чуя вътрешния му глас. Секундите се проточиха в цяла минута.
– Нищо не чувам.
– Ти не умееш да слушаш.
– Ти не ми казваш какво да правя! – Изръмжах. – Трябват ми по-добри инструкции. Как да те чувам?
– Лесно е. Мислите ти са там, сякаш говориш на ухото ми.
– Мислиш ли за мен в момента?
Очите му се свиха. Взираше се в мен мълчаливо.
Аз изпъшках.
– Какво правя погрешно? Преди казваше, че винаги мога да чуя мислите ти.
– Така си мислех, защото ти не се опитваше да слушаш.
– Сега слушам, но не се получава.
Челюстта му се стегна, той обгърна двете ми ръце и отново се вгледа в очите ми. На практика виждах как крещи мислите си към мен, но чувах само тишина.
Раменете ми се свлякоха.
– Защо не работи? Защо съм толкова зле в това?
Той пусна ръката ми и се изправи на крака.
– Забрави за това, Ваянин. Магията ми е добра. Ще намеря dh’ērrenith.
Отпуснах се още повече от разочарованието, което прозвуча в гласа му. Беше ми ядосан, че не съм успяла.
– Съжалявам.
Той прекоси стаята с разтреперена опашка, а аз се свих в себе си и в мен се натрупа познатото чувство на неадекватност. Трябваше това да се получи, нуждаехме се от всяко предимство, което можехме да получим, а аз го провалях.
– Ще продължа да опитвам – казах на плота. – Има ли нещо друго, което мога да направя…
Почти безшумни стъпки се запътиха в моята посока. Зилас спря и ме загледа, сякаш току-що го бях обидила, после падна на колене и ме хвана за главата.
Натисна лицето си отстрани на врата ми.
Замръзнах, а пулсът ми заби бясно. Една малка част от мен изпадна в паника, искайки да се освободи от ръцете му. Останалата част от мен беше твърде съсредоточена върху силата на ръцете му, горещия му дъх, който дразнеше гърлото ми, и аромата му на цикори в носа ми. Тази част от мен изобщо не искаше да мърда – и не искаше и той да мърда.
– Ваянин.
Гласът му беше шепнещ тътен. Усетих как устните му се движат по кожата ми и сърцето ми се нагря.
– Защо – попита той с този тих тон – кожата ти променя цвета си?
За секунда не разбрах въпросът му.
– Какво? – Избухнах, мигновено ядосана. Опитах се да се отдръпна от него. – Отново това? Защо продължаваш да…
Хватката му върху главата ми се затегна, лицето му се скри срещу врата ми.
– Кажи ми.
– Защо си толкова обсебен от това? Това е важно, Зилас. Ние сме повече от зле подготвени, за да се борим с демон като Називер, и…
– Трябва да знам това, ваянине.
– Не, не трябва. То няма нищо общо с Називер, Клод, магията или каквото и да било друго.
Дълъг момент на мълчание, дъхът му затопляше пулсиращото място на пулса в гърлото ми.
– Но има нещо общо с мен.
Напрежението скова гърба ми.
– Това не е важно, Зилас.
Отново замълча в продължение на няколко бавни издишвания.
– Това не е лъжа, но не е и истина.
Той разтвори ръце. Отдръпвайки се, той се обърна с гръб към мен и седна на пода, мълчейки.
Аз се мъчех да събера себе си и мислите си.
– Зилас… това свързано ли е с това, че не чувам мислите ти?
– Чувам това, което искаш да чуя. Не чувам това, което се страхуваш да ми покажеш.
По кожата ми пробягаха тръпки, докато се взирах в тила му, където през заплетената му черна коса се подаваха малки рогчета. Разкъсващ звук привлече вниманието ми надолу. Беше забил нокти в килима.
– Ето защо мислите ми са безмълвни към теб.
Веждите ми се смръщиха.
– Не разбирам.
– Опитах се. Не мога.
– Какво не можеш?
– Да ме чуеш.
Отне ми миг, за да го разбера. Рязко, невярващо вдишване заседна в гърлото ми.
– Ти… не мога да те чуя, защото не ми позволяваш?
Задната част на главата му се раздвижи в кимване.
Устата ми увисна отворена. Поне не беше по моя вина, но…
– Зилас, трябва това да се получи.
– Знам – изръмжа той. – Опитах се.
– Е, тогава се постарай повече!
– Постарах се! – Той се завъртя, приклекна на крака и оголи зъби. – Опитах, но нуждата не прави всичко възможно.
– Ако си опитал и не се е получило, тогава защо не се е получило?
– Реши ли да криеш мислите си от мен?
– Не. Не осъзнавах, че го правя, докато не ми каза. – Отместих бретона си от очите, без да разбирам защо нравът му е толкова режещ. – Знаеш ли защо ме блокираш?
Горната му устна се сви.
– Защо лицето ти променя цвета си?
– Зилас! – Изкрещях яростно. – Това е сериозно!
– Сериозен съм.
– Казах ти, че това не е важно…
– Прекалено много се криеш. – Той се изправи, извисявайки се над мен. Студените му червени очи гледаха надолу. – Когато мислиш за мен, умът ти мълчи. Когато те попитам, отказваш да говориш. Казваш, че това не е важно, но в смисъла ти се прокрадва неистина. Всички дълбоки, важни мисли за мен са скрити в ума ти.
Устата ми се отвори, но не знаех какво да кажа.
– Доверявам ти се в много неща. – Гласът му се сниши, по-хрипкав – и по-опасен. – Не ти се доверявам за всичко. Не ти се доверявам за ума и мислите си и за всичко, което чувствам, знам и се чудя. Не и на теб, която криеш толкова много от мен.
– Но… но това не е…
Не е важно. Само че неговата предвечна способност да открива лъжи му подсказваше, че не съм съвсем честна.
– Преди работеше – прошепнах аз. – Веднъж ми се довери.
Той се вгледа в мен, после се обърна.
– Ще намеря друг начин да победя Називер.
Никакви аргументи не ми хрумнаха, докато той изчезваше в спалнята ми. Нямаше прости решения, докато седях сама на пода в хола и чаках да се върне.
Той не ми се доверяваше. Не можеше да отвори съзнанието си пред мен.
Настойчивите му въпроси за промяната на цвета на лицето ми изглеждаха толкова несериозни – просто още един начин да ме дразни и смущава. Никога не съм се замисляла, че това е важно за него. Че той трябва да разбере. Че е търсил прозрение, макар и малко и незначително, за това какво мисля за него.
Но аз бях затворила всички тези мисли, а той, като демон, който цял живот е упражнявал насилие, не вярваше на никого и не можеше да се примири с тайните ми. Щеше да се отвори за мен само ако първо аз се отворех за него – всичките ми тайни, лични мисли, оголени за неговото изследване.
А това… това никога нямаше да се случи.
Назад към част 14 Напред към част 16
