Глава 22
– Съжалявам – отвърнах безизразно. – Какво трябва да направя?
– Трябва да се пренасочиш към реалността – повтори тя с верен тон.
Погледнах към белезниците, заключени около китките ни.
– Дори и да знаех как да променям реалността по команда, а ти знаеш, че не знам, това са белезници за отричане.
– Отклонението действа, като блокира определени магически способности. – Тя помръдна китката си, разклащайки верижката на белезниците. – Белезниците на полицията са проектирани да блокират всички познати видове магии.
Не помръднах.
– А моето изкривяване на реалността…?
– Напълно неизвестно е. Не съм открила нито един запис за него. Възможно е дори да не е истинска Психика.
Онзи мехур от надежда се опита отново да се разшири, но аз поклатих глава напред-назад с нарастваща интензивност.
– Тази логика звучи неубедително дори за мен и не променя факта, че не знам как.
– Вече си го правил два пъти – каза тя яростно. – И двата пъти си ми спасил живота. Можеш да го направиш отново.
Кръвта ми бушуваше във вените – не че някога е спирала – и трябваше да контролирам дишането си, преди да отслабна още повече и без това уморените си мускули. Не беше като да не бях опитвал изкривяване на реалността извън двата успешни случая. Бях се опитвал да го направя в няколко крайно отчаяни сценария, само за да се проваля грандиозно.
Извън това обаче не бях изследвал способността по една проста причина: изкривяването на реалността изсушаваше магията ми като вода в Сахара. След последния път, когато замених куката за хващане с котва за лодка в пълен размер, бях останал без магия в продължение на четиридесет и осем часа.
Но загубата на магията ми нямаше да има значение, ако бях мъртъв. Нямах причина да се въздържам.
– Добре. – Държейки здраво Лиена, обърнах другата си ръка, за да обвия пръсти около веригата на белезниците. – Ще се опитам.
Изпускайки струя въздух, затворих очи и си представих как металните белезници се превръщат в пластмасови. Евтина, крехка пластмаса като белезниците от онези комплекти играчки „Полицаи и разбойници“ от магазина за долари. Матово сиво. Тъпи, остри ръбове там, където двете половини на калъпа се срещат. Крехки верижни звена с пролуки.
Мястото в главата ми, където обикновено усещах магията си, беше приглушено и тъмно, а магията на абджюрацията в белезниците определено блокираше обичайните ми способности за психическа деформация. Може би Лиена беше права и магията ми за изкривяване на реалността не беше засегната. Не знаех какво е усещането. Може би все още работи.
Изпълних съзнанието си с всеки детайл от тези пластмасови белезници-играчки, докато исках металните да се трансформират – но студената стомана под пръстите ми не се промени. И защо да се промени? Изкривяването на реалността беше магия в режим „Бог“. Митиците можеха да правят истински щуротии, но не познавах никой друг, който да може да трансформира предмет на молекулярно ниво само със силата на волята.
Но ако можех да превърна пръчка в змия и грайферна кука в котва, би трябвало да мога да направя и това. Със или без белезниците за отричане. Изкривяването на реалността вече нарушаваше законите на Вселената. Защо да не може да наруши и законите на магията?
Отхвърлих съмненията си настрана и се съсредоточих толкова силно, колкото никога досега не бях се съсредоточавал върху изкривяването. Подхранвах отчаянието си с мисли за онзи куфар с лъскави, кървави инструменти, за кошмарната усмивка на Кейд, за коварния му глас. Натъпках мозъка си с чувство на ужас и безпомощност, като си представях, че все още съм в капан, когато Кейд се върне, като си представях какво ще направи първо…
– Кит – прошепна Лиена.
Мускулите ми бяха сковани от напрежение, дъхът ми се процеждаше между стиснатите зъби. Металните връзки на белезниците се впиха болезнено в дланта ми и пръстите ми се свиха, сякаш можех да ги смачкам с гола ръка.
– Не работи. – Думите се изтръгнаха набързо и аз провиснах напред, като почти изпуснах Лиена. Тя притисна ръката си и двата си крака около мен, като се държеше, докато аз отчасти куцах. – Не мога да го направя.
– Можеш. – Тя постави лицето си точно в моето, кафявите ѝ очи горяха от убеденост. – Ти можеш да го направиш, Кит. Винаги подценяваш себе си и силата си, но ти си толкова силен. Ти си най-силният митичен, когото познавам.
Направих гримаса.
– Но…
– Опитай отново. – Тя ме пусна, отдръпвайки се. Със свободната си ръка хвана веригата на белезниците, а тежестта ѝ издърпа маншета ми към тръбата. Тя увисна там, с напрегнати от усилието ръце. – Продължавай да опитваш, Кит!
Вдишвайки въздух, посегнах да хвана маншета около китката си, а другата ми ръка се сви в юмрук. Този път не затворих очи. Държах погледа си върху Лиена, върху упоритата ѝ челюст, върху решителния блясък в очите ѝ. Страхът ѝ беше отстъпил място на вярата ѝ в мен. Вярата ѝ, че мога да се справя. Че ще ни спася.
Че ще я спася.
Потресаващата нужда да я защитя се надигна в гърдите ми и изгоря в основата на черепа ми. След като я бяха простреляли, Лиена ми беше казала, че не мога да я спася от всичко. Но точно сега можех да я спася. Нямаше да вися безпомощно на една тръба в полуразрушена ледена пързалка, докато някакъв плешив маниак и окървавената му кутия с ножове я разрязват. Нямаше да позволя на Кейд да я нарани.
Нямаше да я оставя да умре.
Отново се съсредоточих върху белезниците. Представих си как се превръщат от метал в сива пластмасова играчка, представих си го с изчерпателни, нелепи подробности, прилагайки всяка странна, обсебваща клетка в мозъка си към задачата.
Топлина опари ръката и китката ми.
Щрак.
Лиена падна, приземявайки се тежко на дупето си. Залитнах, загубих равновесие и докато се улавях, тя вдигна ръката си. Маншетът висеше на китката ѝ, а от него висяха две звена от скъсаната верига. С учудено изражение тя натисна малкото освобождаващо лостче на играчката-маншет и тя се отвори. Той падна на пода с тъп звук на пластмаса.
Очите ѝ се вдигнаха към моите, а изумлението ѝ се задълбочи.
С груб дъх разкопчах маншета около китката си и го хвърлих на пода до нейния. Вдишах. Издишах. Облекчението се бореше с нов привкус на ужас, докато мислено опипвах в главата си мястото, където преди живееха светлината и топлината. Макар че сега белезниците за отричане не бяха нищо повече от копие на играчка, това място в мозъка ми все още беше тъмно и празно, като мозъчна ампутация.
– Магията ми е изчезнала – казах тихо.
Изразът на учудване се помрачи и тя се изкатери на крака, а загрижеността притисна очите ѝ. Ръката ѝ се сключи около моята, стискайки я за утеха.
– Ще се върне. – Тя ме дръпна в движение. – Върна се миналия път, нали? Важното е, че ще избягаме.
Да. Да избягаме. Приоритет номер едно.
Профучахме през охладителната инсталация и стигнахме до товарната рампа. Всичко изглеждаше точно така, както го бяхме оставили – с изключение на куфара с газовите маски, който беше празен. Стелажът от тежки черни куфари също беше намалял, и то не само защото Кейд беше оставил инструментариума си, за да му се полюбуваме. Повече от един куфар беше изчезнал.
– Трябва да предупредим Дариус – казах спешно, като сканирах стаята. – Може би вече е твърде късно, но…
– Тук!
Лиена се беше върнала в ъгъла до бялата дъска. Кейд беше хвърлил чантата ѝ на пода в сенките. Тя я издърпа на рамото си и се обърна към мен. Телефоните ни бяха в ръцете ѝ – и двата разбити.
– По дяволите – изръмжах аз. – Има ли още един телефон тук някъде?
Огледахме се наоколо. Стигайки до заключението, че няма телефони, едновременно се изправихме един срещу друг. Разбирането премина между нас с един поглед и ние започнахме да спринтираме към вратата на товарната рампа.
Ако не можехме да се обадим на Дариус, за да го предупредим, щеше да се наложи да го направим лично.
Взетият ни назаем Mercedes-Benz чакаше на мястото, където го бяхме паркирали, и Лиена извади ключовете от чантата си. За секунди бяхме вътре, закопчахме коланите и потеглихме. Тъмните пътища минаваха покрай нас, а блясъкът на уличните лампи беше малко повече от размазано петно. Беше късно, улиците бяха почти пусти, а студеният вятър се бе усилил и разхвърляше листа и боклуци по паважа.
Пътуването беше някак едновременно твърде дълго и твърде кратко. Твърде дълго, защото Кейд можеше да направи засада на Дариус точно сега, ако вече не го е направил, и твърде кратко, защото не можех да измисля начин да го спра.
Ако тръгнем към гилдията, Кейд и неговият екип от сакати магарета може да ни забележат и да започнат атаката си незабавно – и евентуално да убият мен и Лиена като жестока черешка на тортата на убийството. Но ако не се приближим до гилдията, няма да можем да предупредим Дариус.
Докато Лиена профучаваше на червена светлина в празното кръстовище на един квартал от „Врана и чук“, отворих уста да споделя съмненията си какво трябва да направим – но тя заговори първа.
– Разкопчай колана и бъди готов да изскочиш – каза тя, сваляйки предпазния си колан.
Е, тогава. Аз нямах план, но агент Шен имаше.
Коланът ми се прибра, когато го избутах настрани, и почти си пожелах безопасното му, плътно придържане, докато Лиена с безразсъдна лекота ускоряваше право към триетажната сграда на „Врана и чук“. Гилдията изглеждаше тиха и спокойна, всичките ѝ прозорци бяха тъмни, с изключение на един-единствен светещ на третия етаж. Нямаше и следа от Кейд и екипа му, но ако бяха достатъчно небрежни, за да бъдат забелязани, нямаше да са извършили вече две убийства на ГМ.
Лиена натисна спирачките и дръпна волана. Хванах се за таблото, когато колата се завъртя в завой на сто и осемдесет градуса и спря с люлееща се задна броня на два метра от вратата на „Врана и чук“, а носът стърчеше навътре в кръстовището.
Докато се олюлявах от тази маневра, подобна на тази в „Транспортер“, тя отвори широко вратата си. Набързо последвах примера ѝ. Изскочихме навън, прикривайки се ниско, така че отворените врати на колата да ни предпазят, и когато никой не се нахвърли върху нас с магически дъжд, спринтирахме към вдлъбнатия вход на гилдията.
Вратата не оказа съпротива и ние се изсипахме в слабо осветената кръчма. Бърз визуален преглед потвърди, че тя е празна както от членове на гилдията, така и от главорези. Нищо чудно, тъй като фалшивата награда беше отвлякла бойните им митици, а всички останали вероятно си бяха вкъщи и се готвеха за лягане.
– На горния етаж – казах кратко.
Лиена се запъти към стълбището и се изстреля нагоре по него. Докато тичах след нея, мозъкът ми бързо каталогизираше най-вероятните изходи: първо, Кейд вече е ударил и ще намерим тялото на Дариус в кабинета му; второ, Кейд ни е видял да пристигаме и ще удари Дариус, преди да успеем да го предупредим; или трето, Кейд знае, че ще се намесим, и ще отмени нападението за тази нощ.
Номер три не се връзваше с психопата убиец, който с нетърпение очакваше да отпразнува убийството на портала тази вечер с по-ужасните, изпълнени с мъчения убийства на мен и партньора ми, което означаваше, че разглеждаме варианти едно или две.
Излетяхме по стълбите към третото ниво, светкавично се спуснахме по късия коридор и без никаква предпазливост нахлухме през отворената врата в края му.
В големия кабинет имаше четири претрупани бюра за служителите на гилдията, по едно във всеки ъгъл, като в средата оставаше свободно пространство, достатъчно голямо, за да направиш едно-две колелета. Три от бюрата бяха празни, а четвъртото беше заето.
Младо момче с руса коса вдигна поглед от купчина документи, а сините му очи се разшириха от изненада. Аарон Синклер – подаде ми паметта. Един от най-добрите бойни митици на гилдията. Бях го срещнал наскоро, докато измъквах задника му от затвора.
– Морис? – Отвърна той с празен поглед. – Какво…
– Къде е Дариус? – Прекъснах го, гласът ми беше силен и спешен. Без да чакам отговор, се запътих към затворената врата срещу мен – кабинета на Дариус. – Той тук ли е?
– Дариус? Той е…
Дръжката се завъртя и вратата на кабинета му се отвори. За секунда се уплаших, че Кейд ще се появи на прага с окървавено оръжие в ръка и с онази хитра, садистична усмивка на лицето си.
Но това беше Дариус, жив и здрав, тъмните му вежди се вдигнаха над острите сиви очи, докато излизаше от кабинета си.
– Агент Морис? – Попита той тихо, напрегнато.
Обхвана ме облекчение, но само за секунда.
– Дариус, трябва да се махнеш оттук, преди…
Ушите ми изпукаха, когато налягането в стаята се промени – и със звук на накъсана хартия вихрен овал от космическа зелена светлина разкъса купчина папки на бюрото срещу това на Аарон. Порталът се отвори, а парчета хартия полетяха нагоре.
От зейналата пропаст излезе не човек, а малко кълбо. Изхвърлено от експлозивната сила на изходния портал, кълбото бе изхвърлено право нагоре към тавана. Стъклото се счупи и от него се издигна отровен жълт газ, който се разнесе из стаята.
Назад към част 22 Напред към част 24
