Глава 21
Те вървяха мълчаливо към дървесната линия, прекосявайки гъстата гора. Вятърът шумолеше в листата на дърветата, създавайки впечатлението, че клоните танцуват на песен, която само те можеха да чуят. Един порив заобиколи Емери, бръкна в косата ѝ и освободи още от розовите ѝ кичури.
Емери се засмя, докато се въртеше под ласките на вятъра.
– Вятър. – Лили се обърна и се усмихна, когато вятърът погали кожата на краката на Емери, предизвиквайки тръпка в нея – Интересно. Не бях сигурна, че ще имаш втора концентрация, но изглежда, че си пълна с изненади.
– Аз съм елементал? – Емери смръщи вежди и се усмихна.
– Подозирам, че може би си. – Лили се обърна с гръб към Емери и продължи да върви.
Елементал.
Вълнението я прониза. Често завиждаше на вещиците в комплекса, които можеха да манипулират света около себе си. Това беше изключително полезно по време на късните пролетни бури. Докато тя щеше да бъде измокрена от главата до петите, елементалите успяваха да разделят дъжда или поне можеха да изсушат дрехите си с вятър, преди да влязат в комплекса.
Лили спря, когато стигнаха до малка поляна. Тя взе одеялото от Емери и го разстла на мъхестата земя.
– Седни.
Емери седна с кръстосани крака и веднага съжали за избора си да седне на земята. Беше стигнала до момента, в който ставането ѝ беше направо неприятно. Лили се присъедини към нея, седнала както подобава на една истинска дама – с кръстосани крака и свити встрани колене. Беше странно колко си приличаха. Дори с розовото в косата ѝ нямаше съмнение, че са роднини. Но колкото повече време Емери прекарваше с Лили, толкова повече беше сигурна, че приликите свършват дотук. Лили излъчваше старовремска простота и изглеждаше, че винаги си е подредила нещата, докато Емери беше класически пример за модерна гореща бъркотия, изразяваща се в разхвърляно облекло и разхвърлян кок.
Лили затвори очи и постави ръцете си, с длан нагоре, в скута си.
– Изправи ръцете си и извикай магията си в дланите.
Емери направи каквото тя каза. Тя се изненада, когато се появи само плътна златна светлина. Накърнените ивици, на които беше станала свидетел предишната вечер, вече не се преплитаха. Тя все още усещаше къде се задържа мракът, но той не даваше да се разбере за присъствието му, сякаш знаеше, че Лили няма да одобри това.
Емери пожела да се освободи, искаше да тренира и с тъмнината и със светлината, но магията ѝ се съпротивляваше.
Мислех, че оттук нататък ще слушаш?
Магията ѝ така и не реагира, което само раздразни Емери още повече.
Докато тя спореше с магията си, Лили беше призовала своята. Емери се опита да остави настрана собственото си разочарование и се съсредоточи върху наблюдението на Лили. Магията на Емери беше златна, а тази на Лили – меко зелена с тъмни сребърни петънца.
– Каква магия имаш ти? – попита Емери, без да е сигурна дали е неприлично да пита. Никога не беше питала никого в комплекса и никой не ѝ беше предлагал информация. Научаваше се предимно като наблюдаваше какво правят другите вещици и си водеше умствен каталог на талантите им.
– Всички вещици имат достъп до всяка концентрация. Но за повечето вещици има определени видове магии, които се постигат по-лесно. – Лили прехвърли магията си, като я остави да се събере в едната ръка и с леко движение я прехвърли между ръцете си като топка.
– Аз съм специализирана в илюзиите и заклинанията.
Емери се съсредоточи върху собствената си магия и я накара да се движи по същия начин. В ръцете ѝ тя се усещаше лепкава, като глупав пластелин, оставен на слънце. И въпреки че се движеше, както беше поискала, не течеше без усилие, както магията на Лили.
– Ето как си успяла да скриеш самоличността си толкова дълго време в замъка.
– Вярно. – Лили затвори ръката си, угасяйки светлозеленото сияние. Тя се наведе напред и постави по една ръка от двете страни на Емери – Отпусни се. Магията ти иска да отговори, но колебанието ти е очевидно. Когато извикаш магията си в най-основната ѝ форма в ръцете си, свържи се с нея, позволи ѝ да стане твое продължение.
Емери издиша покрай разочарованието, което сякаш винаги се образуваше, когато някой ѝ кажеше просто да „пусне“. Ако беше толкова лесно, тя вече щеше да го е направила. Все пак тя опита още веднъж и с не една разочарована въздишка прекара следващите пет минути в мълчание, опитвайки се да се свърже с магията, която едва познаваше. Затвори очи и направи каквото Лили каза, но магията ѝ все още не течеше лесно.
– Ти не се отпускаш.
Гняв заля Емери и тя изпищя, когато златната ѝ магия избухна в пламъци.
Лили изхърка, поклащайки глава, докато Емери размахваше ръце.
– Да си вземем почивка.
Емери разгледа ръцете си. Те не бяха изгорели, както очакваше, но пламъците бяха осигурили определена топлина, която тя усещаше до сърцевината си.
– Какво, по дяволите, беше това?
– Ти си елементал. Въпреки че можеш да използваш магията си в най-основната ѝ форма, истинското ти оръжие ще бъде овладяването на стихиите. Трудна концентрация, но една от най-жизненоважните в битката. – Лили доби далечен вид, сякаш си спомняше нещо, но точно когато Емери се канеше да попита, тя поклати глава и продължи. – Точно както магията ти в основата си се подхранва от емоциите ти, всеки елемент също се подхранва от специфичен аспект на същността ти. Огънят се подхранва от яростта, която ти демонстрираше, когато загуби контрол.
– А другите елементи? – попита тя, съжалявайки, че не е отделила време да научи повече за магията по време на престоя си в комплекса.
Устата на Лили се разтвори и веждите ѝ се вдигнаха.
– Нищо ли не те научиха в Завета?
– Чакаха да разберат към каква концентрация ме влече, а в свободното си време бях твърде заета да изследвам бременността на вампирите и вещиците, за да се интересувам от магията, която нямах. Ако трябва да бъда честна… не мислех, че има начин да изкарам магията си.
– Разбирам. – кимна Лили – Предполагам, че тогава ще започнем отначало всички уроци по магия. Вятърът се подхранва от страстта.
Топлина изпълни бузите на Емери, спомняйки си за случаите, когато вятърът се беше появявал неочаквано. Това обясняваше защо той често се появяваше по време на престоя ѝ с Огъст.
– Водата се подхранва от сънищата ти.
– Моите сънища? – те бяха изпълнени с война и смърт или с мръсни мисли за Огъстин, но нито едно от двете не изглеждаше подходящо за водата.
Лили кимна.
– Не сънищата, които имаме, докато спим. Мисли за нея като за нещо, което винаги се променя. Точно както твоите мечти и цели еволюират, така и водата се променя между различните си състояния. Така че би могла да черпиш от емоциите, свързани с тези мечти.
– Знаеш, че в това няма никакъв смисъл, нали? Как една мечта може да подхранва магията ми?
– Ще трябва да попиташ друг елементал. – сви рамене Лили и посегна към парче шоколад, като подхвърли и на Емери – Аз просто те уча на това, което знам, че е вярно. Това не е моята област на компетентност. Вишна беше елементалът на нашето семейство.
Разбира се, че беше.
– А земята? – Емери разопакова бонбона и го притисна до устните си, като се наслаждаваше на шоколада и на начина, по който устата ѝ мигновено се напълни със слюнка.
– Земята се захранва от сърцето ти. Тя е най-трудна за овладяване, защото, за да схванеш магията ѝ, трябва да си честна със себе си за това какво най-много иска сърцето ти и да използваш това, за да го подхранваш.
– Чудесно – измърмори Емери, а от гласа ѝ капеше сарказъм. Изглеждаше, че тя и Земята няма да се запознаят скоро. Сърцето ѝ в момента беше касетъчен лабиринт и това едва ли щеше да се промени.
– Нека засега не се тревожим за това. – Емери не пропусна да забележи подтекста в гласа на Лили, който създаваше впечатлението, че би трябвало много да се тревожи за овладяването на земната магия. Ръцете ѝ се завъртяха в скута ѝ и тя отвърна поглед от Емери. – Ще направя всичко по силите си да ти помогна да разбереш магията си, но не знам всичко, а и отдавна не съм обучавала младеж. За начало обаче е време да ти разкажа историята за това как се стигна до обвързването на нашия род.
Емери замълча и я погледна за дълъг миг, преди да кимне с глава. Това беше моментът. Историята, която оформи живота ѝ и я поведе по пътя на Съревнованието. Тя вдиша, за да успокои нервите си.
Лили пъхна парче шоколад в устата си и бавно издиша.
– Това беше много отдавна. Много преди Огъстин да се роди. Тогава, когато нещата бяха едновременно по-прости и безкрайно сложни. Бях млада и амбициозна. Мислех, че знам всичко, което трябва да се знае, и бях готова да превзема света. Като наследник на завета от мен се очакваше да поема кормилото и аз го очаквах с нетърпение. Работата ми беше да защитавам тайните на вещиците и да ги напътствам в пътищата на нашите предци. Като наследник щях да бъда натоварена с най-строго пазената тайна на нашия завет: истината за вампирите. Истинските ни половинки.
Очите на Емери се разшириха.
– Ти си знаела?
– Да, тайната ми беше поверена точно преди смъртта на баба ми. Майка ми стана жрица и като следваща по ред бях в положение, в което трябваше да знам, в случай че нещо се случи с нея.
– Мислех, че кралската линия на вещиците е безсмъртна.
– Безсмъртна – да, но това не означава, че не можем да бъдем убити. Казаха ни, че е била отровена, вероятно от вампирите, макар че винаги съм имала подозрения, че това е бил опит за убийство от друг. Това не беше първият опит за покушение срещу нея. На смъртния си одър баба ми каза, че наскоро се е замислила за ролята си в създаването на вампирите. В разделянето на партньорите. Тя съжалявала за раздялата си с дядо ми. Но не е можела да направи нищо, а майка ми не е чувствала същото. Когато баба ми почина, всичко си остана по старому, но аз никога не забравих начина, по който говореше, нито как пророчеството можеше да се изпълни от половинките, които се опитвахме да скрием.
– Още тогава си знаела! – прошепна Емери, а тежестта на признанието на Лили увисна между тях – Калъм не е бил единственият, който е имал надежда за мирно бъдеще, нали?
– Не, не беше. – слаба усмивка накриви устните ѝ, намек за мнението на Лили за нейния коментар – По онова време вярвах със същата вяра, с каквато сега вярва Калъм. Наистина мислех, че мога да бъда наследник на светлината.
– Има ли наследник на мрака? – въпросът се изплъзна от устата на Емери, без да се замисли. Той имаше смисъл само за нея. Светлината се противопоставяше на тъмнината, а балансът сякаш беше нишка в звездите, но тя никога не беше чувала за наследник на тъмнината.
– Да, така е. Преди много време близначката на баба ми беше кралица на мрака. Тя избра да практикува тъмна магия и заради това животът ѝ беше загубен. Винаги е възможно една вещица да стане тъмна, но сега почти всички практикуват на светло. Пътищата на тъмнината са забравени.
– О. – червата ѝ потънаха и Емери се опита да не покаже разочарованието си, че няма повече информация. Ако Лили забеляза това, тя не каза нищо. Все пак Емери не можеше да не се придържа към идеята, че трябва да има наследник на мрака. Всичко се нуждае от баланс, дори и светлината.
Споменаването на тъмната магия накара накърнените части от нейната собствена да оживеят. Тъмнината в нея зашумя и вместо да се задържи в периферията на магията ѝ, тя обхвана гръбначния ѝ стълб, предизвиквайки тръпка у Емери. Тя захапа вътрешната страна на бузата си, вдиша разтреперано и се опита да се съсредоточи върху думите на Лили.
– Имаше две възможности за наследника на нощта – една с вълците и една с вампирите. Но като видях, че наследникът на вълците по онова време беше бебе и не можеше да бъде мой истински партньор, не мислех, че той и аз скоро ще решаваме заедно проблемите на света. Затова се насочих към вампирите.
– По това време майка ми беше поела управлението. Тя мразеше вампирите почти толкова, колкото и Вишна сега. Вярваше, че те са отговорни за смъртта на баба ми. Така че, когато отидох при нея с плана да проникна в „Съревнованието на Киптън“, като използвам таланта си за илюзии, за да заблудя вампирите, тя се възползва от шанса.
Лили преглътна тежко и в очите ѝ се появиха сълзи. Устните ѝ трепереха и Емери искаше да ѝ каже, че не е нужно да продължава, но не го направи. Емери трябваше да знае какво се е случило. Тази история беше почти толкова важна, колкото и тази за това как баба ѝ е създала вампирите. Това беше историята на нейното магическо наследство. Решенията, взети тогава, бяха променили траекторията на това, което трябваше да бъде нейният живот.
Лили отвори уста, за да проговори, и в гърлото ѝ заседна ридание. Тя отново преглътна тежко.
– Никога не съм планирала да се влюбя, докато се опитвам да изпълня пророчеството. Да споделям живота си с някого, на когото е съдено да умре, не беше нещо, за което съм мислила. Не се нуждаех от разбитото сърце, а и не са много мъжете, които биха могли да се справят с напрежението да бъдат с някой по-могъщ от тях. Да не говорим, че съпругите на престолонаследника твърде често биват убивани.
Сърцето на Емери се късаше от всичко, което Лили е трябвало да преживее. Любовта не се съобразяваше с това, което е справедливо, и веднъж забила нокти, нямаше как да я отречеш. Дори човек да можеше да си тръгне, винаги щеше да остане зейналата дупка, в която се беше вкопчила. Но за Лили имаше надежда. Проклетите звезди ѝ бяха дали втори шанс.
– А сега? Има ли възможност за любов? Сега, когато знаеш, че Малкълм е твоята половинка? – тя знаеше колко безчувствена е. Лили обичаше Киптън, но Емери имаше слабост към най-възрастната кралска особа. Малкълм заслужаваше своята половинка и много повече след всички глупости, които беше изтърпял от ръцете на сестра ѝ. Както и Лили. – Това, което искам да кажа… е, че не е възможно все още да искаш да си сама. Ти вече не си наследник, а и Малкълм е безсмъртен. Дори и все още да си наследник, Малкълм знае какво е необходимо, за да бъдеш кралска особа.
Лили се намръщи.
– Аз винаги ще бъда наследникът. Не съм абдикирала, а съм била отлъчена.
Емери се протегна и плъзна ръката си в тази на Лили.
– Така че си върни законната титла.
– Не искаш ли да кажеш титлата ми?
– Аз не я искам. – никога не беше изричала тези думи на глас, но Емери ги имаше предвид – Може и да съм вещица, но единственият ми интерес към тяхната политика е как тя се отнася до дъщеря ми. Ако това означава, че трябва да бъда жрица, ще нося тази корона, но мисля, че има други, които са по-подходящи от мен. – тя погледна Лили с остър поглед.
Лили се задави от смях и потупа ръката на Емери, след което я пусна.
– Аз също не я искам. Киптън ме научи, че когато имаш титла, или се превръщаш в работа, или осъзнаваш, че работата не си заслужава титлата. Няма нещо средно. Той беше най-добрият от всички нас. Искаше мир за народа си и не се страхуваше да отстоява това, което е правилно.
– Какво стана с Киптън? – прошепна Емери, знаейки, че историята няма щастлив край.
– Когато майка ми разбра, че съм се влюбила в принца на вампирите, тя изпадна в ярост. Тя планира нападение срещу замъка. Използвала е схемите, които ѝ бях изпратила през първата ми седмица там. – една сълза се търкулна по лицето на Лили – Това беше клане по моя собствена вина. И двете страни изгубиха толкова много животи в този ден, но в крайна сметка аз изгубих шанса си за любов и провалих свръхестествения свят – всичко това в един ден.
– Много съжалявам, Лили. – нищо не можеше да каже, за да премахне болката в очите на Лили, но адски много ѝ се искаше да го направи.
– Киптън умря от ръката на майка ми. Последните му думи към мен бяха: „Не се предавай“. Но как можех да не се откажа? Как можех да се върна след загубата му? Когато намерих краля смъртно ранен, предложих да го спася, защото бях съкрушена и знаех, че той ще поиска възмездие за действията на майка ми. Исках той да я погуби. Да разруши завета, който открадна бъдещето ми от мен. Кралят ми каза, че ще плати каквато и да е цена, за да го спася. – Лили сведе поглед, а гласът ѝ спадна до едва доловим шепот – Не се гордея с това, което направих, Емери.
Тъмнината в нея набъбна и Емери нямаше нужда да пита каква е цената, но го направи, за да подтикне Лили към действие.
– Цената за този вид магия е друг източник на живот, а единственият човек, който беше близо до него, беше жена му. – Лили изхлипа, поднасяйки ръце към лицето си, и Емери трябваше да се обърне, за да скрие шока на лицето си.
Знаеше, че Лили е извършвала тъмна магия, но никога не бе предполагала, че е убийца. Това не се вписваше. Това беше жената, която се бе борила, за да я запази жива. Която беше спасила дъщеря ѝ. Не мислеше, че Лили би била способна на тъмнината, която би била необходима, за да извърши подобна магия.
И пак, яростта и загубата покваряват дори и най-светлите.
Аз съм идеалният пример.
Емери грабна парче шоколад и го предложи на Лили. Не бяха използвали магия, но понякога шоколадът просто правеше нещата малко по-лесни.
Лили го взе и Емери ѝ се усмихна.
– Ето как си разбрала за мрака, който те поглъща. Използвала си тъмна магия, за да спасиш краля.
– Да. Вече не ми пукаше. Дългът към живота е такъв, който не се изплаща лесно, а аз имах такъв към вампирския крал на Америка. Ето как дойдох да остана със семейството му. След като официално ме отхвърлиха, там, където отидоха те, отидох и аз. Неговата закрила се разпростираше и върху мен, стига да не се намесвах в кралството му.
– Беше прогонена не само заради любовта си към Киптън, но и заради спасяването на краля. – същото, което щеше да ѝ се случи, ако тя избереше Огъстин или той нея. Нямаше вариант за щастлив край.
– Майка ми изпрати сестра ми да ме прокълне, след като не се върнах у дома. Знаеше, че ще пусна близначката си наблизо, че няма да я заподозря, че е змията, която сега знам, че е. Вишна не беше достатъчно могъща, за да ме върже, но тя върза всяка вещица, родена от утробата ми. Съжалявам, че ти се наложи да платиш за моите прегрешения, мила.
– Не всичко е било лошо. – Емери се засмя, защото определено беше така, но не искаше да го натрапва на Лили. Тя разопакова и изяде още едно парче шоколад.
– Толкова е лудо да си мисля, че ти си моята пра, пра, пра, пра, пра….добави още няколко…. баба.
Лили се засмя и ѝ беше приятно да чуе, че след всичко все още може да се смее.
– Не е толкова лудо, когато си безсмъртен, но ти благодаря, че ме караш да се чувствам по-стара от мръсотията.
– Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, аз не те виждам по този начин. – Емери сви рамене, докато се опитваше да намери думи за това какво изпитва към Лили. От момента, в който се бяха озовали заедно в животите си, тя се чувстваше свързана с нея, но едва тук, в този момент, осъзна, че ги свързва толкова много от преживяното. – Ти си като по-голямата сестра, която винаги съм искала. Тази, която ме подкрепя, но и ме плаши до смърт.
Усмивката на Лили стана по-широка.
– Харесва ми тази представа. Отдавна не съм имала семейство, което наистина да харесвам.
– И аз. И така, какво се случи след това? Как Вишна стана жрица?
– Малко след като ме изгониха, Вишна уби майка ни и взе завета за себе си. – Лили сведе поглед – Обърни внимание на това. Опасявам се, че това е често срещана тема при безсмъртните. Не трябва да се доверяваш на никого.
– И така, след като беше изгонена и започна да следваш краля и семейството му… – Емери наклони глава и се усмихна с размърдване на веждите си – Как се появих аз?
– Не че това е твоя работа, но бях самотна. Бях далеч от завета и не е като кралят да ме посрещна с отворени обятия. През годините е имало много ухажори. Един от тях може би ми е оставил нещо повече от един уикенд с хубави спомени. Имах бебе, но го дадох за осиновяване. Не можех да я отгледам под носа на вампирите и смятах, че ще е в безопасност, тъй като няма да има никаква магия. Не знаех, че Вишна щеше да разбере и да проследи линията ѝ по-късно. Тя следеше отблизо всяка вещица, която можеше да застраши нейното управление.
– Затова ли жените от Монтгомъри не живеят дълго? – гневът на Емери кипна и дланите ѝ се нагорещиха. Още една шибана причина да мрази Вишна.
– Подозирам, че може да е така. – каза Лили с тъга в очите.
Гневът на Емери отслабна и тя се вгледа мълчаливо в жената пред себе си. Лили бе получавала гадно предложение след гадно предложение, а все още успяваше да излъчва благодат и надежда, на които Емери можеше само да пожелае да подражава някой ден. Тя потърка корема си и прошепна въпроса, който я изгаряше.
– Как се казваше тя?
– Колет.
Емери претегли името в съзнанието си, оставяйки го да се търкаля по езика ѝ.
– Това е красиво име.
– Благодаря ти.
– Благодаря ти. За това, че сподели историята си с мен. За това, че намери надежда, когато честно казано никой не би те обвинил, че си се отказала. Но не си отговорила на едно нещо.
Лили вдигна поглед от скута си и смръщи вежди.
– Какво е това, момиче?
– Какво следва?
Тя дъвчеше устните си – навик, който Емери започваше да смята за наследствен.
– Наистина не знам.
– Малкълм…?
– Не знам дали мога! – прекъсна я Лили, като нервно изви ръце пред себе си – Не че не искам. Просто… Киптън беше любовта на живота ми. Ако ме бяха попитали тогава, щях да кажа, че той е моята половинка. Нямаше как да знам какво всъщност е усещането от връзката между партньорите, но това, което имахме, беше истинско. Още по-лошото е, че тялото ми няма проблем да издаде това, което умът ми знае, че е изпитвал към Киптън. – Лили въздъхна и спря да гледа към небето – С Киптън беше постепенно и винаги вълнуващо. Никога не знаех дали ще ни хванат или дали ще успеем в търсенето си, но докато бяхме заедно, това нямаше значение. Но с Малкълм… с Малкълм ме удари като тон тухли. В момента, в който го видях, нямаше никой друг в стаята, той ме плени до самите ми кости. Но не мога да се примиря, че той не е единственият в сърцето ми.
Лили беше направо поетична в описанието на връзката между партньорите. Тя завладява живота на човека и с нея не може да се спори. Но в същността си тя беше и нещо красиво, или поне би трябвало да бъде. Емери въздъхна, искаше ѝ се да има прост отговор и знаеше, че тя е последният човек, който трябва да дава съвети за партньорските отношения.
– Знам, че обичаш Киптън. Винаги ще го обичаш. Но ако дадеш на Малкълм частица от себе си, това няма да направи любовта ти към Киптън по-малко значима. Ето защо не си го приела за свой другар, нали?
– Това, а и не мога да си представя, че ще съм толкова нещастна като теб.
Емери изохка.
– Моето положение не е като твоето. Ние с Огъст… не можем да си паснем. Поне засега не.
– Това няма значение. – Лили поклати глава и се загледа в шумящите дървета – Аз не мога да бъда на Малкълм, както ти не можеш да бъдеш на Огъст. Поне не и в сегашното състояние на света. Ние винаги сме били част от техния свят, от момента, в който нашите предци са създали вампирите. Отделни, но свързани. Винаги сме се борили. Ти си моята надежда за щастлив край. Може би някой ден той ще бъде в картите за мен и Малкълм. Но преди да има нас, трябва да има и теб. Ти и Огъст трябва да поправите това, което е било счупено.
– Не съм сигурна, че щастливо до края на дните ни е в картите. Възможно е да си права и да има твърде много призраци, които преследват миналото ни, за да можем някога да схванем това, което ни принадлежи по право. Но ти обещавам, че ще изпълним пророчеството. Ако това е последното нещо, което ще направя, ще се погрижа звездите да се подредят за моето малко момиче и да настъпи мир за нашия народ.
– Не се съмнявам, че ще го направиш. Ще бъда до теб на всяка крачка по пътя. – Лили подхвърли закачлив изблик на магия. Тя се издигна весело във въздуха, преди да падне обратно и да удари Емери в крака – Добре, стига толкова мрънкане. Изправи се и нека да те запознаем с елементите.
Емери изстена закачливо, но истината беше, че разговорът с Лили ѝ беше върнал малко надежда. И ѝ напомни, че Лили е яка вещица, с която не бива да се гаврят. По-добре да прави каквото ѝ се каже.
Назад към част 21 Напред към част 23
