Глава 27
Този ден заспах щастлива и сита. Празничната вечеря се оказа просто великолепна, готвачите бяха дали всичко от себе си. Масите бяха отрупани с месни и рибни ястия, закуски и сладкиши. Дори придирчивите недосегаеми благоволиха да ни уважат с присъствието си и заеха маси до прозорците. Аз седях между Ари и Лейла, момичетата разпалено обсъждаха танците около Кладите. Аз погледнах чинията си и в този момент усетих нечий поглед, който сякаш изгаряше тила ми. Но въпреки това не се обърнах. Ако някой от черния сектор е решил да ми пробие черепа с очите си, аз просто няма да му направя удоволствието да реагирам на това!
Избягах от столовата, още преди повечето студенти да са се нахранили. Посетих тоалетната и след това пропълзях под завивките. Огньовете догаряха, а утре ще започнат отново занятията в училище, и трябва да набера сили, докато има възможност. Но, уви!
Посред нощ синьото крило потръпна от пронизителен писък. Аз скочих от леглото си, а Шели тотално се строполи на пода.
– Какво стана? Пожар? Нападение? Кой вика? – Разрошени, сънени и уплашени изхвърчахме в коридора, където вече се блъскаха момичетата от съседните стаи.
– Ако тази пищящата все още не са я убили, тогава аз собственоръчно ще я довърша, за да не пречи на съня ни!
– Какво става? – Попита със сочна прозявка едно от момичетата в ярко розова пижама. Ние свихме рамене и тръгнахме към звука. Виковете идваха от ъгловата стая, там живееха две второкурснички.
– Чудовище! – Изхлипа едната, завивайки се в одеялото си. – Точно на леглото ми! Чудовище!
– Ако е бил Ник… онзи четвъртокурсника, тогава трябва хубавичката да го пребием… а не да плаши цялото крило, глупака. – Каза розовата пижама, а останалите прихнаха да се кикотят.
– Видях чудовище и не лъжа! – Жертвата се ядоса. – Беше някакъв ужасен… гущер! Или не… змия мисля! Но с уши, опашка и с някаква гадост отстрани! И дори ми изсъска!
– Дияна, случайно да си пробвала от хмела, който момчетата предлагаха на момичетата на Кладите? – Попита я Брин с разбиране. – Нали знаете, какви боклуци и гадости забъркват тези идиоти… след техните помий, какви ли не неща могат да ти се присънят!
– Не… аз не спях! – Скочи Даяна на крака. – Аз наистина видях това същество! Беше бяло! Зловещо! Качи се на леглото ми и ме подуши! И тогава отвори ужасната си уста и изсъска! Да… почти си загубих ума от страх!
– Мъничко? Ааа… това същество… – внезапно се притесних аз. – С размерът на смачкан лист хартия ли беше?
– Та какъв ти лист! С размерът на цяло куче си беше! Ааа ти какво… и ти ли го видя?
– Не… – отвърнах честно. – Не съм виждала с размера на куче!
– Даяна, добре… а къде може да се е дянало това ужасно създание? – Изкиска се прагматичната Лияна. – Знаеш много добре, че академията е омагьосана. И никакво животно от улицата не може да влезе тук, охранителите няма да го пропуснат.
– Беше тук! Бяло и гадно!
– И къде се е дянало? Вратата си беше затворена, нали? – Цялата тълпа започна да се оглеждаше плахо, очаквайки нападение иззад някой килер или легло.
– Трябва да видим какво ще стане, ако… – какво ще стане, не довърших мисълта си, но докато момичетата се бяха скупчили до стените, погледнах във всички ъгли и дори под скрина. Лиана се присъедини към мен, следвана от Брин и уплашената съседка на Даяна. – Тук няма никой. – Издадох присъдата аз. – Дори погледнах в чантите. Макар че ако чудовището е с размерите на куче и дори бяло, вече щяхме да сме го намерили!
– Но… то беше тук!
– Даяна, същества като описаните от теб просто не съществуват. – Провлачи Лиана. – Аз съм специализирана в изучаването на фауната и никога не съм чувала за подобно нещо. А аз пиша дипломна работа за редките създания на кралството! Просто ти се е присънило. Потанцувала си около Кладата, гледала си прекалено в огъня и така се е получило! – Даяна замълча, замислена. На лицето ѝ се изписа объркване.
– Какво се случва тук? – Пазачът на нашето крилото нахлу с трясък в стаята. – Защо нарушаваме правилата? Далавера… разврат… побой може би?
– Просто лош сън… – съобщи Лияна. – Последица от прекалено мазната и богата вечеря. Преяждането при малки и големи животни се характеризира с безпокойство, неразумно хвърляне и пристъпи на агресия или страх. Възможно е повръщане или неконтролирано изхождане. – Всички мълчахме и бяхме като зашеметени, усвоявайки ценната нова информация. А Даяна беше особено замислена, вероятно се опитваше да разбере дали спадаме към големите животни или към малките.
– Вървете си по стаите… веднага! – Изкомандва пазачът. – Иначе ще глобя всички ви! И въобще не ме интересува дали са били Кладите днес или не!
Бързо се върнахме в стаята си, Шели и Брин, мърморейки, отново бързо заспаха. А аз не успях и да мигна. Чудовището на Даяна подозрително ми напомняше на създанието, което бях видяла в работилницата на Тензия. Но онова не беше повече от длан, а уплашено момиче говореше за същество с много по-големи размери! Може би страхът има големи очи? Но дори и да е така, къде е отишъл звярът? Защо толкова се съмнявам в него? Ами ако по някакъв неразбираем начин наистина съм успяла да го материализирам аз самата?
– Не, глупости! –Та нали все пак съм учила основите на материализацията. За да се въплъти живо същество с размерите на плъх, имаш нужда от червено ниво. А и такова същество живее не повече от половин час, след което се връща в първоначалното си състояние. Дори и най-мощните заклинатели могат да проявят звяра само за ограничен период от време. Е, от само себе си се разбира, че едно материализирано същество не е в състояние да расте и да се развива. Просто е невъзможно! – Ами в такъв случаи защо продължавам да се съмнявам и да се чувствам… виновна? – Сънят ми изчезна, сякаш никога не се бе появявал. Трябва да го разбера какво се случва! И като за начало да се опитам да намеря този звяр. Скочих от леглото и седнах на ъгъла му, опипвайки дрехите си в тъмното. Набързо си облякох униформата и се измъкна от стаята.
Зад вратата отново настъпи тишина, приглушените нощни светлини осветяваха празните коридори на академията. Пропълзях нагоре по стълбите, взирайки се зорко в мастилените сенки. През нощта ВСА се чувстваше напълно различно. Нямаше шумни студенти, нямаше светлина през прозорците, нямаше смях и тропот. Дори указателните табели спяха и не отговаряха на въпросите ми. Лутах се безцелно по коридорите, гледах под стълбите, напразно се надявах да открия белезникавото същество.
Ако то наистина е мое дело, тогава трябва да го открия преди някой от учителите или пазачите! Да.. трябва да го намеря и унищожа, спешно!
– Хей, къде си? Пис… пис, пис! – Шепнех, надничайки зад ъглите.
И вече тъкмо бях решила да се откажа и да се върна в леглото, когато съзрях бяла опашка да проблясва в мрака. Проследих я бързо, изтичах през отворената галерия потрепвайки от студ, шмугнах се в един тъмен коридор и замръзнах. Същество наистина имаше и то беше точно същото, като онова от работилницата. Само че в пъти по-голямо! Ако по-рано звярът щеше да се побере в дланта ми, сега муцуната му стигаше чак до коляното ми! Но никога няма да забравя онзи сиво-бял цвят на кожата му, тясната муцуна, криви лапи и дългата опашка. И също странните навити тръбести израстъци отстрани също си бяха на мястото. Само очите му се бяха променили. От мътни и покрити с бледи ципи, те бяха станаха ясни и с ярък зелен цвят!
– Русото копеле… – прошепнах с ужас като си спомних. Мисля, че това казах, преди да хвърля хартията в кошчето! – Ето те и теб… копеле! Русо… но как бих могъл да го създам… та това? Как е възможно? Та, на мен не са ми достатъчни нито потенциала, нито уменията! – Но ето че е било достатъчно. Защото, гледайки бялото същество, съвсем ясно осъзнавах, че това е мое дело. Или по-скоро дело на моите прелестни мисли. Което означаваше, че трябва да бъде унищожено и то веднага!
Сякаш усещайки приближаващата беда, звярът тупна с опашка и бързо се втурна през отворената врата. Последвах го, мъчейки се да си спомня заклинанието за унищожение. Но в същият момент се сковах като вкоренена на място, чувайки нечий гласове. Явно не само аз бях будна в този час на нощта.
– …почти съм сигурна, Аделия… – мекият глас почти ме накара да изстена.
Аодхен! И ректорът на ВСА! Добре се насадих! Сега само това ми липсваше… да ме хванат! Иди им обясни какво правя посред нощ в учебната част на сградата! -Тъкмо вече се канех тихичко да се оттегля, когато думите на професора по разрушение ме накараха да изчакам.
– Но ние поемаме голям риск.
– Преди всичко, рискува той… – меко и неразбиращо отговори г-жа Ректорат. И момичето също, разбира се. Но Вандерфилд… Знам отношението ти, Аодхен. И те разбирам… жал ми е за момчето! Не бих пожелал такава съдба дори и на враговете си! А той… господи! Не мога спокойно да мисля за това! Защо? Защо това се случва отново? За какво? И пак тук, в академията… Аодхен! Хайде кажи нещо… давай!
Наострих уши. Вандерфилд? За Аш ли говорят? Какво за него? Защо трябва да го съжаляват?
– Не знам какво да кажа, Аделия… – тъпо отговори събеседникът й. – И не чувствам съжаление, права си… то изчезна още онзи ден. И не е в нашата власт да отменим случилото се.
– Аз не вярвам в това. Грешим. Не може да бъде!
– Може би. Но аз също виждам динамиката на потенциалите им. И двамата знаем, че това е възможно само в един случай, нали така?. Просто други варианти няма.
– Ужасно е! Господи, колко несправедливо! Най-добрият студент на ВСА! Нашата гордост! Бедното момче… – стори ми се, че ректорът почти плачеше и бях изумена от това откритие.
Господи… какво се случва? Нещо с Аш ли? Явно става дума за него! Болен ли е… русокосата гад.
– Това „бедно момче“ е самонадеян егоист. Както между впрочем и целия черен сектор… – провлачи равнодушно Аодхен и въздъхна.
– Може и да грешим…
– Може би. – Тонът на Аодхен ясно показа, че той не вярва в грешка. – Нека ги наблюдаваме до Нощта на хилядата свещи. Ако нищо не се промени, то тогава…
– Алшър, както винаги веднага забеляза връзката им… – изхриптя г-жа Велвет, прочиствайки носа си. Но той не можа да обясни същността ѝ.
– Брат ти е талантлив заклинател. И грамотен разпределител. Ти, не си му казала… нали?
– Разбира се, че не! Какво можех да му кажа? Разбирам… – възмути се Аделия Велвет и направи пауза. – Все пак не го вярвам. Това не може да е lastfata! Само не пак!
– А ако е така, то тогава всички сме добре загазили… – мрачно каза Аодхен. – Знаеш какво ни заплашва. – Г-жа ректорът издаде сподавен звук.
– Но няма доказателства… Аодхен.
– А откъде са се взели тогава? Lastfata официално не съществува! Няма никакви свидетели, никакво описание… но ние с теб знаем, че тя е реална. Видяхме я. Не е ли така?
– Да за съжаление… – въздъхна ректорът.
– Нали помниш Камелия… също не вярваше в lastfata… – отговори разрушителят толкова тихо, че едва чух думите му. Зад вратата надвисна потискаща тишина и аз се напрегнах. Изглежда, че е време да ритаме кофата. Но любопитството надделя над страха да не бъде хванат.
– Помниш ли я? – попита Аделия със странна интонация. – нея самата…
– Не… – дойде равнодушният отговор.
– Да изчакаме до празника тогава… – каза твърдо Аделия. – Надявам се, че положението не е толкова лошо. Може би сме грешили тогава… Аодхен, бяхме толкова млади! Може би и сега грешим. Нека почакаме… между другото, Мариус Вандерфилд поиска съветът на академията да позволи на сина му да тренира аспиди. Беше много настойчив! Трябваше да се позова на устава.
– Трябвало е просто да го пратиш на майната си… – провлачи мрачно Аодхен, а аз почти избухнах в смях. Оказва се, че нашият строг учител знаел как да псува! – Мариус не се интересува от сина си. И не разбира, че Аш ще загине, ако отново се приближи до аспида. У момчето просто няма достатъчно сила да сдържа такъв звяр.
– Но момчето също поиска това разрешение. И се опасявам, че той ходи и тренира сам в развъдника. И също на онези състезания!
– Разрушителите трябва да изпускат пара от време на време, Аделия. Нека по-добре там, отколкото да разбият ВСА.
– Разбира се…освен това ни устройва, нали? Техните състезания могат да се считат, за още един урок и то много ефективен дори! Но това все пак е аспид, Аодхен… а Аш продължава да настоява. И не знам как да го удържам повече!
– Не можеш да удържиш Аш. Той е Вандерфилд… – каза Аодхен с неразбираема интонация.
– За съжаление отново си прав, приятелю… – въздъхна ректорът. Зад вратата отново се възцари тишина, нарушена от звъна на чаши. Аз направих предпазлива крачка встрани.
– Аделия, кога ще спреш да се криеш зад тази страховита дългоноса илюзия? И не ми покажеш сладкото си лице.
– Никога, приятелю. – Отвърна жената с тъжен смях. – Да си красива и млада магьосница в нашия свят е твърде опасно. Така че нека нещата останат така. Толерират ме като ректор на ВСА само докато играя врана, нали знаеш. Въпреки това отдавна съм готова да ти отстъпя този пост, Аодхен.
– Няма да мине… – засмя се мъжът весело. – Министерството никога няма да одобри моето ръководство. И ти също знаеш това, скъпа Аделия. – Мъжът се засмя тихо, сякаш имаше нещо смешно в това, което каза. А аз реших, че е време да бягам. Без да гледам назад, за да не ме разкрият. Сякаш усетил това, разрушителят попита.
– Скоро подновявала ли си заклинанието за непроницаемост? Стори ми се…
– Онзи ден. Но защо питаш… сам видиш, че си е на мястото.
– Да, разбира се. Виждам…
В това време аз тихо се отлепих от стената и почти без да дишам запълзях към стълбите. Чак след като се спуснах по нея, се замислих над чутото. Но какво чух току що? За какво си говореха тези двамата… и то през нощта? Какво заплашва Аш? За съжаление нямах отговори. Минавайки галерията, няколко завоя и слязох на долния етаж, издишах и седнах на едно стъпало и отново се замислих. Въпреки това… Изглежда, че професорът по разрушение стои като сянка зад рамото на жената-врана. И може би именно той взема основните решения в академията. Дочутият разговор остави вътре в мен чувство на неразбиране и страх. Какво крият тези двамата? Какво стана с Аш? И за какво момиче говореше ректорът? Първоначално си помислих, че ставаше въпрос за Алисия. Но споменаването на Алшър Велвет ме накара да се съмнявам. Казаха ли нещо… за мен? Не, глупости. Аз и Вандерфилд в едно изречение, смешно е. Но червеят на съмнението и безпокойството продължаваше да ме гризе. Все пак нещо се случва и с мен… нещо странно. Моят потенциал, откъде идва? Аодхен спомена динамичен потенциал, вижда ли го в мен? Но защо не казва нищо? Що за тайна е това? И какво по дяволите е тази мистериозна lastfata? Защо най-мощните заклинатели на ВСА говорят за това със страх? Подпрях брадичка на юмрук, ровейки се в паметта си и опитвайки да си припомня думи от мъртвия език. Last…fata… ако се раздели на компоненти и преведе… Ще се окаже – копие на съдбата! Или наказващо копие. Или възмездие. Или… начало и край. Унищожение и съзидание. Проблемът е, че много от думите в чароит имат множество значения. Какво точно имат предвид? И защо толкова не харесвам това, което чух? Господи! В какво ли се забърках?
Някакво шумолене под стълбите ме отклони от мислите ми. Плъх ли е? Но иззад парапета не се показа сива нагла гадина, а една дълга бяла муцуна! Замръзнах на мястото си, страхувайки се да не изплаша зеленоокото нещо. Съществото колебливо подуши въздуха и кихна. Изпълзя настрани иззад стъпалата, като ме гледаше предпазливо. Аз бавно протегнах ръката си към него.
– Ела при мен, не се страхувай…- измърморих аз, докато трескаво се опитвах да си припомня заклинанията за унищожение. Така… ударението върху първата сричка ли беше или върху втората? От всичките тези нощни разходки направо ще полудея! Звярът се придвижи плавно към гласа, а аз примигнах учудено, осъзнавайки, че белезникавото му тяло понякога става напълно прозрачно! Ето защо е толкова трудно да се намери! Той може да стане невидим!
– Ела тук, ела… – махнах аз предпазливо с ръка. Леко пристъпвайки, животното пропълзя нагоре, удряйки пода с опашката си. А аз извиках. – Interitum! – Но миг преди заклинанието, сякаш усетило опасност, белезникавата гад се втурна встрани и изчезна. И докато въртях глава наоколо търсейки го, то се появи точно до краката ми и ме захапах! А след това изчезна отново безследно.
– Ай! – Изревах и подскочих от доста осезаемата и реална болка. – Ето те копеле! – Потърках ухапания си глезен. – Изглежда отново се провалих! И къде сега да търся този хаплив звяр? Дано поне да не е заразен и да не се покрия с люспи… това ще е отвратително! – Оплаках се на глас. Някъде от мрака на ъглите се разнесе гневно съскане, а после всичко утихна. Вече бе започнало да се развиделява, затова аз закуцуках към стаята в моето крило.
Назад към част 26 Напред към част 28
