ГЛАВА 10
Едва след като Лиена приключи разговора ни с Дариус, се замислих, че може би е трябвало да зададем още няколко въпроса. Например как действаха силите на Ксанте за контролиране на съзнанието? Какви бяха ограниченията, освен че изискваха пряка видимост? Колко души можеше да контролира? Как се освобождаваха умовете на жертвите ѝ?
Докато Лиена изпращаше тези спешни запитвания на Дариус, аз отворих вратата на гардероба и надникнах навън.
– Всичко е ясно.
Тя се присъедини към мен на вратата.
– Може и да греша, но не прозвуча Дариус да планира да се евакуира. Това означава, че от нас зависи да спрем това.
– Има ли още антипсихични артефакти, които можем да използваме?
– Имах един резервен в лабораторията си, но не помня дали го взех, когато прибрах онзи товар с портални неща.
– Всяка възможна защита срещу способностите на Ксанте ще ни помогне. Да проверим за артефакти, които могат да ни помогнат – и трябва да попълним и Блайт. – Наклоних глава към камерата в другия край на залата. – Сьозе вече знае, че сме в сградата, така че нека забравим за камерите и да продължим да се движим.
Тя кимна и заедно се запътихме обратно по коридора към стълбището. Когато вратата се затвори с трясък зад нас, погледнах нагоре-надолу по празното стълбище. Все още нямаше преследвачи. Втурнахме се надолу по стъпалата, но когато стигнахме до главния етаж, спрях.
– Ти продължавай – казах на Лиена. – Аз ще се уверя, че Сьозе и Ксанте все още са в залата.
– А какво ще кажеш за менталистките ѝ способности?
– Според хората от „Врана и чук“ тя трябва да може да ме вижда – пуснах невидима деформация над себе си, изчезвайки от погледа на Лиена – за да ме контролира.
Безплътният ми глас, към който добавих страховито ехо за всеки случай, предизвика полушеговито завъртане на очите от страна на партньора ми.
– Добре – каза тя. – Ще се обадя на Блайт по пътя. Да се срещнем в нейния офис – искам да кажа, конферентна зала, след петнайсет минути.
– Разбрано.
Тя продължи надолу по стъпалата, а тъмната ѝ конска опашка се развяваше зад нея. Съсредоточих се върху невидимата си бомба и се отправих към главния етаж. Бяха се появили още агенти, с кървясали очи от събуждането посред нощ, и трябваше да избягвам разбърканите им движения.
Откриването на Сьозе и Ксанте точно в този момент не беше строго необходимо, но трябваше да знаем къде са – и какво зло са замислили, за да планираме следващия си ход.
В бюрото обиколих предпазливо периметъра на лабиринта от кабини. Вини седеше на бюрото си, намръщен на скучния тапет на монитора си със зелено поле и синьо небе, а ръцете му не помръдваха клавиатурата и мишката. Дълбоки бръчки изписваха челото му под късата му коса. Ако не знаех по-добре, щях да си помисля, че старият ми колега от кабинета изглеждаше объркан.
Вини, объркан заради убийството на цяла гилдия, санкционирано от полицията? Не, просто си представях, само си го представях.
Завърших обиколката си, без да открия следа от Сьозе или от неговата психopaтична закачалка. Нещастната страна, ефект от това, че бях невидим, беше, че не можех да попитам никого къде е отишъл кретенът от ВР.
Спешността ме връхлетя. Часовникът тиктакаше за „Врана и чук“. Ако не успеем да освободим Сьозе от контрола на Ксанте, за да може той да отмени латинската заповед за клане, цялата гилдия щеше да умре.
Избягах от бюрото и навлязох с бърза крачка в коридора, водещ към офиса на Блайт – сега Сьозе, избягвайки един агент по пътя си. Бях толкова съсредоточен върху целта си, че не обърнах внимание на това кой агент подминавам.
– Кит?
Спрях и се завъртях. Ниският, жилав агент на средна възраст Тим се озърна в близост до мен. Е, дявол да го вземе. Тим беше телепат и твърде добре долавяше мислите ми – особено когато се бях съсредоточил върху деформация.
Кракът ми се плъзна назад, докато се чудех дали да бягам.
– Чакай! – Той протегна ръка, за да опипа въздуха пред гърдите ми. – Какво, по дяволите, се случва, Кит? Сьозе казва, че си помогнал на Дариус Кинг и демоничния маг да избягат от участъка.
Погледнах наоколо. Вратата на кабинета на Блайт беше затворена, а коридорът иначе беше празен. Ръката на Тим беше на път да влезе в контакт с гърдите ми, затова пуснах деформацията си и се приближих до него.
– Слушай, Тим – прошепнах аз. – Сьозе не е в съзнанието си. Онази жена от Ключовете на Соломон е менталистка и го контролира. Трябва да ги открия и да спра тази гадост, преди да бъде избита невинна гилдия.
Тим не си направи труда с нито едно от обичайните искания от рода на „защо да ти вярвам?“, които вървят ръка за ръка с подобни безумни твърдения; той чуваше мислите ми също толкова, колкото и гласа ми, и знаеше, че говоря напълно сериозно.
– Не знам къде е отишъл Сьозе – каза той с бърз шепот – но жената го чака в офиса на Блайт.
Офисът на Блайт?
Като в този, който е точно зад мен?
– Но Кит – казваше Тим – сигурен ли си, че Сьозе е…
Думите му ме заляха, но не ги възприех, тъй като се завъртях на пета, за да се изправя пред вратата на офиса и малкото ѝ прозорче. От другата страна на стъклото ме гледаше женско лице. Тъмните ѝ очи срещнаха моите.
Ксанте се усмихна.
Изкачих стълбите, стъпка след стъпка. На петия етаж отворих вратата. Огледах празното пространство. Никой не се виждаше. Дори и аз.
Отидох до стаята за документи, където капитан Блайт, Лиена и аз се бяхме събрали по-рано. Почуках два пъти. Отвътре се чу приглушено тропане. Тишина.
Почуках отново, като кокалчетата ми потропаха по дървото.
– Кой е? – Капитан Блайт се обади през вратата.
Създадох деформация на агент Сьозе. Проектирах го в съзнанието ѝ, разположен близо до вратата.
– Капитане, това е агент Сьозе – каза той. – Трябва да говоря с вас.
Тишина от вътрешността на стаята.
– Капитан Блайт – каза кдеформацията ми. – Намираме се в разгара на криза. Нямам време да ви чакам.
Лицето ѝ се появи в малкото прозорче. Тя се втренчи в моята деформация, а очите ѝ се свиха и присвиха.
– Какво мога да направя за вас, агент Сьозе?
Деформацията кръстоса нетърпеливо ръце.
– Отворете вратата, капитане. – Лицето ѝ изчезна от прозореца.
Стиснах ножа в дясната си ръка.
Вратата се отвори и се появи Блайт, която държеше чаша за кафе, а до нея имаше подвижен стол.
Тя хвърли кафето в широка дъга. Горещата течност прелетя през деформацията на Сьозе и се разплиска по рамото ми, като изцапа ризата ми. Миг по-късно столът полетя към мен. Той се блъсна в гърдите ми и аз паднах на пода по гръб, а ножът се завъртя далеч от мен.
Изхвърлих деформацията на Сьозе, включих петната от кафе в моята невидима бомба и отново изчезнах.
Блайт разкопча пистолета си и се прицели в мястото, където бях изчезнал.
Изтърколих се, когато една капсула се пръсна по пода, разпръсквайки жълта отвара. Изправяйки се на крака, грабнах ножа и се изправих.
Погледът ѝ се насочи към панела с ключове за осветление на стената.
Нахвърлих се върху нея. Тя използва телекинезата си, за да ги изключва и включва, изключва и включва. Светлините проблясваха в стаята, твърде бързо за моята невидимост. Изтеглих ножа назад, за да я пробода в гърдите.
Телекинетична хватка се затвори около гърлото ми и ме избута назад. Задуших се. Хванах се безсмислено за врата.
С една ръка, протегната към мен, Блайт вдигна другата, за да насочи пистолета си към лицето ми.
Създадох деформация на „Фънхаус“. Възприятието ѝ се превърна във въртящ се, оцветен в цветовете на дъгата калейдоскоп. Фантомната хватка върху гърлото ми изчезна. Отново се хвърлих напред. Хванах рамото ѝ с една ръка. С другата забих ножа в тялото ѝ.
От устните ѝ се изтръгна яростен вик.
Твърдата цев на пистолета ѝ се притисна към гръдната ми кост.
Тя натисна спусъка. В гърдите ми се появи болка. Хладка течност се просмука в ризата ми. Краката ми отслабнаха и тъмнината ме погълна, преди да падна на пода.
Назад към част 10 Напред към част 12
