ГЛАВА 11
О, Боже, болката.
Черепът ми се усещаше като пуйката на Ебенезер Скрудж в коледната сутрин: Боб Крачит режеше в нея с тъп нож, докато жена му я печеше на открит огън. Но някак си гърдите ме боляха по-силно. Пулсираща точка на агония в средата на гръдната ми кост се излъчваше навън при всеки дъх.
Отворих клепачите си. Флуоресцентни лампи пронизаха зениците ми и изтръгнаха стон от устните ми. Не бях имал такъв махмурлук от последното новогодишно парти в ККК. Някой гений във фирмата беше сметнал, че наемането на алхимик за барман е брилянтен ход. Оказа се, че алкохолният празничен пунш, осигурен от миксолог от „Аркана“, е приблизително равен на домашния самогон на братовчед ви Ранди.
Почакайте още малко.
Защо имах махмурлук? Какво направих снощи? И къде, в този смисъл, бях?
Когато очите ми се приспособиха към горящите бели светлини, се изправих на един лакът. Гръдната ми кост се разцепи на две от движението – или поне такова беше усещането. Бавно две фигури се фокусираха: Лиена, която винаги е била за гледане, и Блайт, която със сигурност не беше. Капитанът лежеше на пода, а кръвта бе обляла блузата ѝ по цялата горна част на гърдите, като тъмният цвят ярко контрастираше с болезнено бледия оттенък на кожата ѝ.
Лиена се беше навела над Блайт и проверяваше окървавената марля, която държеше на рамото на капитана.
Спомените се върнаха в турцизирания ми мозък като сос от втечнен ужас. Бях пробол Блайт.
Спомнях си всичко, кристално ясно, сякаш беше вградено с особена грижа в психиката ми. Спомних си усмивката на Ксанте, когато я забелязах от другата страна на вратата. Да се откажа от невидимостта си, за да говоря с Тим, беше толкова глупаво. Защо бях предположил, че Ксанте е другаде?
И – по дяволите. Спомних си и как ударих Тим в челюстта, завлякох зашеметеното му тяло в кабинета на Блайт и го завързах със захранващ кабел. Ксанте стоеше точно там и ме гледаше как върша мръсната работа със самодоволна усмивка. След като залепих устата на Тим с тиксо и го заключих в кабинета, Ксанте ми подаде кинжал.
Бях тръгнал на лов за Блайт, напълно в съзнание, но някак си без да знам, че съм контролиран.
Гаденето пулсираше в мен, пронизано от вените на яростта, които с всяка секунда ставаха все по-горещи.
– Той е буден.
Ниският, дрезгав глас на Блайт ме извади от изпълнената ми с ярост фантазия как извивам врата на Ксанте. Изтласках се в седнало положение, игнорирайки болката в гърдите си и задушавайки се от чувство за вина.
– Капитане – промълвих аз. – Много съжалявам. Аз…
– Ние знаем. – Облегнала се на пода с крака, повдигната върху кутия с папки с документи, тя ми се усмихна. – Считай се за късметлия, агент Морис. От години не съм се била добре, така че нямах практика.
Преглътнах още едно извинение. Не можех дори да погледна Лиена.
Ръката ѝ докосна рамото ми. Стисна го нежно и аз неохотно вдигнах очи към нейните.
– Добре ли си, Кит?
– Добре съм. – Изпуснах тежък дъх. – Е, с изключение на това, че се чувствам така, сякаш се опитвам да победя Леголас в състезание по пиене.
Нямаше да се оплача от болезнената рана от това, че Блайт ме простреля в главата – не и когато буквално бях пробил дупка в нея.
– Това е сънотворното. Ще отмине след няколко минути. – Тя се наведе, доближавайки лицето си до моето. – Няма защо да се чувстваш виновен. Ксанте нападна капитана, не ти.
Не беше лесно да приема тази идея. Логически имаше смисъл. Аз бях безразсъдно оръжие, което Ксанте беше използвала. Но не можех да забравя какво беше усещането да забия острието в рамото на Блайт. Бях се прицелил в сърцето ѝ. Сигурно е използвала телекинезата си, за да пренасочи ножа далеч от жизнените ѝ функции.
Погледът на Лиена се впи в моя и трябваше да отвърна поглед. Тя беше достигнала до ниво на приемане на това, което ми убягваше, но пък имаше колкото и време да бях в безсъзнание, за да прецени ситуацията.
Отдръпнах се назад, докато не можах да подпра гърба си на един шкаф.
– Колко време бях в безсъзнание? Какво пропуснах?
– Не много. Намерих те минута-две след като капитан Блайт те свали. Не знаех къде е Ксанте, затова ви довлякох и двамата тук и започнах да оказвам първа помощ на капитана.
Погледнах виновно към Блайт. Тя беше затворила очи и сякаш се беше концентрирала върху дишането.
– Колко време мина? – Попитах отново. Към пулсирането в гръдната ми кост се присъедини и убождане от страх.
Устните на Лиена се свиха в тънка линия.
– Повече от три часа.
– Какво? – Задъхах се. – Но „Врана и чук“…
– Вероятно вече са атакувани – потвърди Блайт, а очите ѝ все още бяха затворени. – Или скоро ще бъдат. Докато говорим, Сьозе събира всички агенти тук, в залата. Вероятно ги инструктира как да се справят с последиците от Damnatio Memoriae.
– Откъде знаеш това?
Тя вдигна здравата си ръка, за да размаха телефона си.
– Допълнителните ми очи.
Означаваше ли това, че има съюзник освен нас някъде в участъка, който да следи Сьозе и да ѝ докладва чрез съобщения? Боже, това беше като Сидни Бристоу.
Хареса ми.
– Нищо не можехме да направим, докато те нямаше – каза Лиена, като разбъркваше принадлежностите си за първа помощ, които носеше в чантата си. Похвалете д-р Куин, че винаги беше прекалено подготвена. – Не можех да ви оставя сами тук.
– Точно така, но вече съм буден и трябва да направим нещо. Измислихте ли план през допълнителните три часа, в които не сте спали?
Лиена сключи ръце, а пръстите ѝ се впиха в кокалчетата.
– Ксанте е крайната точка. Ако я неутрализираме, Сьозе ще се освободи от контрола ѝ и ще може да отзове Damnatio Memoriae.
Блайт подръпна брадичка и кимна.
– Избиването на една гилдия няма да се приеме добре от висшестоящите. Като оставим настрана етиката и съвестта, Сьозе няма да рискува кариерата си.
Надигнах се на крака.
– Тогава трябва да свалим Ксанте, и то бързо.
Лиена също се изправи на крака.
– Можеш ли да включиш капитан Блайт в невидимата си деформация?
Да се направя невидим беше достатъчно лесна задача, откакто бях тийнейджър, но да включа други хора в тази деформация беше нещо, което успях едва наскоро. Трябваше да имам дълбоко и цялостно разбиране за даден човек, преди да мога да го видя. Освен ледените вибрации на шефа, които капитанът разпръскваше всеки ден, аз почти нищо не знаех за нея.
– Това не е в моята сфера на действие. – Погледнах надолу към Блайт. – Ти трябва да останеш тук и…
– Идвам – прекъсна ме тя, като се избута в седнало положение. – Добре съм.
– Да, изглеждаш супер добре – ако пренебрегнем зеещата рана и общия ти полумъртъв вид. – Махнах неопределено към пода, посочвайки главното ниво на участъка. – Да се разхождаш в тази зала е твърде опасно. Не знаем кой е попаднал под чара на гнилата медуза на Сьозе или колко души може да контролира Ксанте едновременно.
– Ще трябва да влезем предпазливо – каза Лиена.
Поклатих глава.
– „Врана и чук“ може вече да са изгорели до основи. Нямаме време за предпазливост.
Капитан Блайт се люшна на колене и използва шкафа за документи, за да се изправи на крака. Пое си успокояващ дъх и впери поглед в мен.
– Какво предлагате, агент Морис, което ще ни спести време?
– Хаос – казах просто. – Нищо не осуетява перфектния план така, както хаосът.
Назад към част 11 Напред към част 13
