Глава 29
Нямам идея как се съгласих на това! Въпреки че просто нямах избор. Със сигурност нямаше да мога сама да мина през няколко коридора и стълбища, а Вандерфилд демонстративно игнорира молбата ми да се обадя за помощ на Томас. А и едва ли един хърбавичък първокурсник би ми помогнал чак толкова. С негова помощ най-много бих могла да докуцукам до стаята си, но разбира се кракът ми нямаше хич да е доволен от това и само щеше да се подуе още повече.
Точно за това и се озовах на дивана на Вандерфилд! Той ми даде възглавници и още едно одеяло, кимна сухо и влезе в спалнята си. През полуотворената врата го видях да седи на един стол с книга в ръка. Исках да попитам какво чете с такъв интерес, но си замълчах. Вандерфилд се бъзикаше с мен цялата вечер, предположих, че не му е до това сега. Прецених от намръщената му физиономия. Освен това, навън зад прозорците отдавна вече беше нощ. Затова се свих под одеялото. В съседната стая се чуха стъпки, един превключвател щракна. Завивките на леглото му изшумолиха тихо, поемайки тялото на Аш в обятията си и всичко утихна.
Аз затворих очи. Отлитането на Абстраликсите, както винаги, се оказа сигурен знак, защото в кралството веднага стана по-студено. Вече типично по зимно, леденият вятър облизваше зидарията на ВСА, и виеше в тръби, прозорци и комините. За една нощ дърветата изхвърлиха остатъците от сухите си листа, а в парковете единствено вековните ели радваха окото със зеленината си. Зимата вече беше на прага и гледаше в прозорците. Потръпнах, слушайки звуците зад прозореца. И не разбирах какво нередно има тук.
У дома, в Котловината, никога не е толкова тихо. Или капе някой кран, или нещо на покривът шумоли, или бучат тръбите или отоплителя. Зад тънките стени можеш да чуеш гласовете на съседите, мяукането на котка, скърцането на подовите дъски. Стенанията на леля ми в съня си, хъркането на чичо. Всички тези звуци, които ме приспиват още от детството ми. Дори в нашата стая в синьото крило също има достатъчно нощни шумове, подсмърчането на Шели и Брин, нечии стъпки зад стената, водата в близката до стаята ни обща баня, дори тихите стъпки на нощните пазачи. Но в стаите на Вандерфилд беше доста по различно. Ее, все пак тук, става въпрос за онзи известен архитект, който е създал това крило за наследниците на известните фамилии на кралството. Тук нищо не трябва да нарушава съня на богатите момченца и момиченца. Дори вятърът зад прозореца сякаш шумолеше едва доловимо, дори плахо. Сякаш и той се страхуваше да не безпокои онези, които след няколко години щяха да застанат начело на Тритория.
Претърколих се, и отпуснах неловко болния си крак върху възглавницата. Ослушах се, зад вратата на спалнята цареше тишина. Аш заспал ли е? Подпрях се на лакти, загледана в тъмнината. Бледата лунна светлина сякаш галеше мебелите в стаята, омекотявайки ъглите и разреждайки сенките. Опитвайки се да не вдигам шум, седнах, после се изправих, повдигайки крака си. Оцених с поглед разстоянието до банята и въздъхнах.
– Нищо, ще докуцам. Важното е да го направя тихо… още една стъпчица, и още една…
Изведнъж светлината проблесна и Вандерфилд се появи отваряйки вратата. Очите му бяха ясни, сякаш и не е мислил да спи!
– Ти… ще се успокоиш ли най после? – Попита той раздразнено, а аз се намръщих. – Пречиш на съня ми! Не мога да заспя от теб…
– Аз изобщо не исках да нощувам у вас, нали помниш!?
– Да, но вече нощуваш! Може ли просто да поспя до сутринта? В тишина!
– Трябва да отида до тоалетната! – Изръмжах, без да разбирам защо е ядосан. Та аз съм толкова тиха! Защо не затвориш вратата на спалнята и не идеш да спиш… голяма работа! Не можел той… отново стъпих-подскочих и едва не рухна. Кракът ми незабавно ме възнагради с болезнен изстрел. Аш ядосано спомена бездните демони и ме сграбчи, предотвратявайки да падна на пода. А аз се вкопчих в одеялото, с което упорито се завивах.
– Пусни този парцал! – Нареди ми той, но като видя, че продължавам да го държа, изтръгна завивката от ръцете ми и я захвърли. След това въздъхна тежко. – Адърли, защо ме дразниш толкова много?
– Защото си сноб и не можеш да понасяш просяците от Котловината… като мен? – Предпложих аз, като го хванах за рамото. Ръката на момчето се уви около кръста ми, а след това се разнесе смеха му.
– Защото от теб идват само неприятности! Вдигни крака си… не този! Ето така… – и продължавайки да ругае, той просто ме вдигна и ме завлече в банята. Обвих ръце около врата му и усетих как мускулите на гърба му се стегнаха. – Когато приключиш, обади се… – измърмори Вандерфилд недоволно, затръшвайки вратата след като излезе.
Изплезих език след него и после погледнах почти разрушената стена. Какво толкова се е… сигурна съм, че щетите ще бъдат отстранени още утре, все пак това е крилото на богатите… За щастие аристократът разполагаше с още един кран, зад стъклените врати на банята. След като си свърших работата в банята и се освежих, подскочих няколко пъти към вратата. А тя се отвори, като почти ме удари по челото.
– Казах да ме извикаш! Какво неясно има? Ти чуваш ли какво ти говоря…
– Спри да ми крещиш! Не съм виновна, че този кран се развали и ми нарани крака! А ти можеше просто да ми помогнеш да стигна до стаята си!
– За да се възпали глезена ти още повече до сутринта ли? Там имате тоалетна чак в края на коридора, ако си забравила.
Прехапах си езика. Да, ами ако трябваше посред нощ да ида по работа, какво от това? Да събудя момичетата, за да ми помогнат да докуцукам до банята ли? А кракът ми не бива да се натоварва поне седем часа.
– Вразуми ли се? – Подсмихна се негодникът. – Ще заспиш ли най-накрая? – Кимнах несигурно, а Аш отново ме обгърна с ръце, повдигайки ме. Смутих се и прехапах устни. Той си пое въздух и ме отнесе в спалнята.
– Аш! – Възмутих се аз.
– Да… в бездната! – Отвърна той с дрезгав глас и ме целуна, грубо и някак си агресивно. Сякаш искаше да ме накаже, или може би себе си. Матракът под нас увисна, поемайки двете ни тела, но Вандерфилд не се отделяше от устата ми. Опитах се да се отскубна, но той само ме притисна още по-здраво. Ръцете му ме погалиха и аз усетих сладко блаженство да се разлива по тялото ми. – Няма да ходиш никъде… – прошепна той яростно, свивайки косата ми в юмрук. – Разбра ли?
Не можах дори да отговоря, защото устата ми отново беше запечатана с целувка. От дивите ласки гърдите ми изгаряха и въздухът не ми достигаше. Но не исках да спира. И едва когато Аш разбра, че не се съпротивлявам, и че отговарям на целувките му и вече сама изследвам устата му, той леко се отпусна и агресията беше заменена от изнемогваща жажда. Отдръпвайки се от устните ми, Аш наведе глава, прокарвайки мокри целувки по цялото ми тяло. Той разтвори подгъва на ризата ми и стисна бедрата ми, целувайки сладко корема ми. Потръпвах нервно при всяко докосване на езика му, с мъка сдържайки стоновете, изтръгващи се от гърлото ми. Господи, колко е хубаво! Дори не забелязах как докато ме целуваше, Аш успя да съблече бельото ми и да се освободи от панталона си. Притиснах се към горещото, възбудено тяло, а главата ми направо забуча. Плаващото ми съзнание тъкмо издаде разумна мисъл, че е необходимо да спра, да го отблъсна, но тя веднага беше отмита от нова вълна на удоволствие.
– Още ли искаш да си тръгваш? – Измърка Аш и захапа нежно ухото ми. – Или вече искаш да останеш? Кажи ми… кажи! – Явно по някаква причина отговорът беше важен за него.
– Да… остана… – едва успях да промълвя. Усещах дъха му, сякаш Аш ме галеше дори с него. И двамата треперехме. Желанието да го докосвам, да го вкарам, да го усетя ме подлудяваше. Извих гръб си, докато усещах галенето между краката си, мълчаливо молейки за още.
– Добре… защото така или иначе нямаше да те пусна…
Дрезгавият му и накъсан шепот беше поредната изискана милувка, едва доловимо дразнещ оголените ми емоции. Докосванията му ставаха все по-откровени и доставят все по-голямо удоволствие. Вкопчих се в силните му рамене, после по надолу по гръбнака до кръста и задните части. Тогава го обгърнах с бедрата си и с дълбоко удоволствие усетих как Аш потръпва. Тогава цялото му тяло се придвижи към мен. Той стисна зъби, без да си позволи да изстене, а аз толкова исках да чуя този драскащ душата звук. И може би затова захапах рамото му, бавно го облизах отгоре. А след това прокарах нокти по горещата му кожа и стиснах яките му задни части, долавяйки с удоволствие дрезгавите му истерични въздишки. Тогава, Аш почти веднага взе инициативата и бавно прокара езика си по врата, гърдите и стомаха ми, слизаше все по-надолу и ме измъчваше със порочните си ласки.
Луната удивено погледна през прозореца, който беше без спуснати завеси и наводни стаята със меката си светлина. Озари косите, ръцете и телата ни. Само очите на Аш изглеждаха напълно тъмни в този сребрист мрак, без капка цвят, дълбоки и всепоглъщащи…
– Тина…
Мисля, че извиква името ми само когато се самозабрави от страст. Когато желанието му за притежание стане по-силно от разума му. Но веднага щом тази емоция отшуми, слугинята ще се върне отново. И би било по-правилно да поискам да ме занесе на проклетият му диван! Но просто… не мога да спра. И двамата не можем. Нуждата да се имаме един друг беше по-силна от разума ни…
Отначало предпазливо, а после по-смело прокарах ръката си, изучавайки тяло му. Попивах топлината му, вкуса му и толкова познатата опияняваща миризма. Харесваше ми да докосвам Аш. Поглаждайки горещата му кожа, плъзгайки длани по гърба и релефния му корем, стискайки бедрата му. Да хапя изпъкналите му мускули и дори да го дера с ноктите си. Любувах се на това колко сме различни. И Аш явно също го харесваше. Видях колко беше възбуден, колко накъсано бе дишането му, как се опитваше да се овладее. И как се издаваше сам, с език и пръсти в с кичурите ми и по устните ми, по мократа и нагорещена кожа. Тествахме се един друг, опитвайки нови и нови докосвания. Неговите напрегнати, каменисти мускули и моята гъвкава мекота. Треперехме от вълнение, самоконтролът отдавна се бе сбогувал с нас. Плъзгането на устните му по горещото му тяло, езикът ми по врата му, езикът му по моите гърди. Аш знаеше точно какво да направи, за да събуди моята чувственост, а аз бях забравила, за стеснението си. Близостта ни направо очароваше, сякаш и тя беше магия. Пулсът му биеше там, където аз го докосвах, а моят под пръстите и устните му. И исках още. По-силно, по-ярко и по-близо!
– Да! – Въздъхна Аш, когато усети ръцете ми върху корема си. И той дишаше тежко и дрезгаво, когато го докоснах там отдолу. Нежно погалих тази част от тялото му, която ме караше да загубя разума си. С удивление прокарах пръсти по кадифената нежна кожа, изследвах я и се усмихнах, когато Аш покри ръката ми със своята и почти изпъшка.
– Ти-ина…
Тогава той ме приближи рязко до себе си и най-накрая ни даде това, което толкова искахме и двамата. Въздъхнах и отметнах глава назад. Струваше ми се, че той ме изпълни изцяло, че вече ги няма Тина и Аш, че сме едно цяло, като някакво странно митично създание, умиращо да изпитва удоволствие и щастие. Вкопчих се в раменете му, обвих го с крака, а той стисна бедрата ми с ръце. Аш замръзна за момент и ме целуна, сякаш искаше да ме усети с устните си. Желаеше да ме усеща с всичките си сетива. И когато той започна да се движи отново със силни, равномерни тласъци, чух сподавения му стон. Приглушен и задушен.
– По дяволите… колко ми е хубаво…
* * *
Слугинята заспа за един момент. Просто се гърчеше под мен, вкопчваше се, стенеше, шепнеше името ми, взривяваше ума ми и ме разкъсваше на парчета с диво, безумно наслаждение. Толкова е крехка и… страстна. Изглежда, че момичето ме е надрала, имам следи от ноктите ѝ по гърба си. Странно е, че я оставих да го направи… но като си помисля, когато слугинята беше под мен, разумът ми не работеше въобще, забравих всичко… напълно изключих! Адърли стене толкова сладко, докато спазмите на удоволствието я отнесоха, а контролът ми също излетя към звездите. И тогава тя се облегна на рамото ми, въздъхна тихо. И след минута заспа!
– Как ѝ се отдава този трик… нямам идея! Обикновено момичетата чакат след секс за прегръдки, целувки, мили думи. А тази се обърна на една страна и легна да спи! – Засмях се, изненадан.
Отместих момичето встрани и се отпуснах до нея на леглото, присвивайки доволно очи. Не исках да се движа, ехото на най-яркия екстаз, който бях изпитвал все още кънтеше вътре в тялото ми. Да се отпусна и да заспя… или да събудя слугинята за втория рунд. Не знам кое искам по-силно. Но си наложих да не мисля за случилото се, да не си спомням порочно извития гръб под мен или разтворените подпухнали устни. Затова станах, отидох в стаята, извадих дневника си и чаронометър. Стрелката за миг се поколеба, но бързо пропълзя до марката от 87 единици.
– Никак не е зле. – Усмихвайки се доволно, записах датата, часа и резултата. След като помислих, добави кратко описание на вечерта и нощта. Щракнах ключалката на корицата, затваряйки дневника, и влязох в банята.
Все още не разбирам какво се е случило тук. И ако може да се вярва на пазача, спукването на тръбата, е просто невъзможно. Колко невъзможен е динамичният ми потенциал. Или огънят на Колелото на безстрашието. Намръщих се, както си мислех. Оказа се, че всички нишки водят към слугинята. Точно тя съсипа омагьосаната ми риза. Заедно с нея пламнала кабинката… гръмнаха тръбите пак около нея. Или просто това са поредица от инциденти и аз напразно придавам значение на маловажното? Но са ме учили да забелязвам и анализирам всяко малко нещо. Аз в близост до Тина нещата, подобрени с магия, вече са се проваляли няколко пъти. Случват се повреди, които не могат да се случат. Но три пъти… това вече е закономерност. Разроших замислено косата си и се протегна.
Трябва да се опитам да открия информация за такива невъзможни повреди в архивите. Ако всеки уважаващ себе си магьосник мълчи за динамичния потенциал като риба, тогава инцидентите, свързани с повреди и аварии, не могат да бъдат скрити. Една седмица писаха за Колелото на безстрашието, но не откриха причината за пожара в кабината. И най-смешното е заключението на анкетната комисия. Пожарът не би могъл да възникне, защото би бил в противоречие с всички направени заклинания и въведените магически мерки за сигурност. Но си спомням много добре как почти се задуших в дима на височината на птичи полет в онази кабина!
Върнах се в леглото и взех чаронометъра. Слугинята се бе увила в одеяло, само носът ѝ стърчеше навън и няколко светли къдрици, разпръснати по възглавницата. Студено ѝ е на момичето, или какво? Реших да проверя друго мое предположение, затова развих пашкула от одеялото в което бе увита тя и я придърпах към себе си, прегърнах я. Притиснах устни към темето ѝ. Адърли прошепна нещо в съня си, зарови лице във врата ми и потрепери. След това утихна. Аз лежах, броейки минутите наум. Около двадесет минути след това внимателно се отдръпнах, сложих измервателния уред на ръката си и видях стрелката да достига 93 единици! От някакви си обикновените прегръдки потенциалът ми нарасна! По дяволите… усмихнах се насмешливо. Но какво пък толкова странно… както всички момичета, слугинята също се вълнува от нежност и грижи. Еее, изглежда, че намерих начин да попълня резерва си от магически потенциал. Но как да го запазя? Как да накарам чаронометъра отново да показва 99 единици… и то независимо от слугинята? Завинаги! В крайна сметка тази връзка не може да продължи вечно! Въпреки че не споря, че желанието за това надхвърля всички допустими граници. Искам да я държа до себе си постоянно. Да я настаня в тези стаи и да я дръжа под око. Да не я оставям дори за минута. И да забивам тялото ѝ в матрака по няколко пъти на ден. И не само в матрака, в стаите ми има много подходящи и не толкова повърхности!
От порочните образи в главата ми, се разгорещих отново. И хвърлих бърз поглед към спящото момиче. Може би така и ще направя? Ще я държа до мен… да, да, разбира се. Що за безсмислица? Намръщих се и потърках уморените си очи и се прозях.
Засега ще продължа да експериментирам и да наблюдавам. Ще помоля в архива за цялата информация за унищожените омагьосани вещи. Ще държа слугинята под око и понякога ще ѝ угаждам. Предстоящите изпити не ме притесняват, отдавна съм изпреварил програмата на академията. Единствено… обучението с Тварите от Хребетите. Молбата ми да се обучавам с Аспида отново бяха отхвърлени от учебния съвет! Скърцах със зъби, когато усетих как настроението ми се променя и гневът ми се завръща. Пак ми отказаха, мотивирайки се с идиотските си правила! Сякаш не съм способен да държа аспидът с осакатената си дясна ръка! Ръката ми е добре, белезите не ми пречат на нищо! Стиснах облечената си в ръкавица ръка в юмрук и по някаква причина си спомних как слугинята я издърпа и я свали. Но този път не ѝ го позволих. Сякаш докосването на белезите ми докосва нещо дълбоко… нещо, което случайната ми любовница не трябва да докосва. А близостта ми с нея не означава нищо… нищо!
Ако вляза на арената без Аспид, ще ми се смеят. Първият Вандерфилд, обучил някакъв си вид обикновена Виверна или Дъбогриз? Срам… още на сутринта ще пусна нова заявка. Съветът трябва да ми разреши! Няма да посмеят да… на арената ще водя Черният Хребетест Аспид! Семейството ще се гордее с мен. Няма да позволя да се поругае нашият герб… нашата династия и фамилия. Няма да се оставя да бъда засрамен.
Слугинята се премести отстрани и нежно прокарах устните си по рамото ѝ. И в същия момент и аспидите, и съветите, и задълженията към семейството изчезнаха от главата ми, остана само усещането за деликатна кожа под моята кожа, леко тяло и фината миризма на слугинята. Все още дори не можех да разбера на какво ми напомня този аромат. Но в мен този аромат събуждаше забраненото. Невъзможното.
– Достатъчно за днес. – Бих преместил слугинята на дивана, но това ще разстрои момичето и нивото ми ще падне отново. Ще я оставя тук. На сутринта ще запиша наблюденията и изводите…
Оказва се, че слугинята в съня си подсмърча. Пречи на съня ми… как да спя сега?
Назад към част 28 Напред към част 30
