Марина Суржевская – Бездушно Кралство Книга 1 ЧАСТ 30

Глава 30

Сутринта отворих очи както обикновено. Протегнах се и с изненада усетих до мен нечие тежко тяло, което ме притискаше към леглото. И тогава си спомних безсрамните ласки, откровените целувки, шепота и стенанията в сребристата светлина на луната. Нежно повдигнах ръката на Вандерфилд, с която той собственически ме притискаше към себе си. Аш измърмори насън и стисна ръката ми, без да я пуска. Аз продължих да лежа до него, чудейки се какво да правя. Тогава опитах да се изплъзна странично, опитвайки се да не събудя сладко спящия млад мъж. Но той изсумтя недоволно и отново ме придърпа към себе си, като на практика ме смачка с тялото си. Едва при третия си опит успях да избягам.
С въздишка на облекчение внимателно спуснах краката си на пода. Все още усещах някакво дърпане в натъртения глезен, но поне вече нямаше болка. Клатушкайки се, отидох до банята и измих лицето си. После бавно облякох роклята си и се усмихнах, защото изглеждаше все едно пак бягам от него. Но Вандерфилд не бе свикнал да се събужда рано призори, а аз трябваше да стигна навреме за закуска и също нямаше да ми навреди да прегледам учебниците преди часовете. Защото вчера всичко ми излезе от главата! Затова сплетох набързо косата си с досада и погледнах отново към вратата на спалнята. Но там беше тихо.
Обичайно за това време коридорите на ВСА ме посрещнаха с тишина и полумрак. Горните лампи бяха изключени за през нощта, оставяйки само стенните аплици, от които бледи петна плуваха по дългите коридорите. А в един от тях се натъкнах на белият звяр. Замръзнах с повдигнат крак, гледайки го право в очите. Изглежда, че това непонятно създание отново бе пораснало. Леко, но все пак. По тясната му муцуна се бяха образували няколко издатини, които преминаваха в равен ред върху тънката дълга шия и стигаха до гърба му. Страничните му израстъци се бяха увеличили и сега приличат на две мръсни сбръчкани парчета хартия, залепени за ребрата му. Кривите лапи на съществото също се бяха удължили, а тясната опашка на плъх бе станала по-широка. Гръдният му кош изглеждаше подут, с ясно изразени ребра. Може би това неразбираемо създание гладува? Най-вероятно… май съжалението е неуместно. Бях объркана, не знаех какво да правя.
И докато си мислех, белезникавото влечуго сведе муцуната си към пода и странично започна да се приближава към мен. Някак едва доловимо ми напомня на… хищник на лов! Веднага щом разбрах това, звярът ухапа здравия ми крак, изсъска и побягвайки с абсурдно кривите си лапи, изчезна зад ъгъла.
– Ахх ти… гадина мръсна! – Ядосах се, търкайки ухапаното място. – Ще те намеря, изрод! И ще видиш ти!
Нямаше смисъл да ругая в празнотата, затова закуцуках към своето крилото, накуцвайки вече и с двата крака. Тихо се промъкна в стаята и посегна към нещата си. Шели се обърна в леглото си, а Брин отвори очи.
– Тина? Събудила си се вече?
– Ъъъ… да… – промърморих неразбираемо.
– В колко часа се върна вчера?
– Вие вече бяхте заспала… – излъгах, без да знам какво друго да отговоря. – Не ставай, още е рано… спи. – Брин ме погледна и се обърна към стената. Преоблякох се в униформата си, сресах се и прибрах косата си. И с чанта на рамо отново излязох в коридора. Преди закуска успях да реша аритметични задачи и да разгледам някои нови думи от чароит. Но когато влезе в аудиторията, на вратата ме загледа високо момиче в строга рокля.
– Тина Адърли… вика те ректора на Академията. – Обяви тя високо. – Последвай ме!
Смразявайки се пред изненаданите погледи на моите състуденти, аз се затътрих след пратеничката и дори се опитах да разбера защо съм нужна на госпожа Велвет. Но тя само стисна устни и не отговори. Отведе ме в един кабинет на първия етаж, който видях, когато за първи път прекрачих прага на академията.
Госпожа ректор се настани на широката тъмна маса, а за моя изненада Аодхен се оказа прав пред прозореца гледайки някъде навън. Изглежда, че бях права в предположенията си, че този човек беше истинският ръководител на ВСА и мисля, че той взимаше много от решенията. Въпреки че професорът по унищожение беше с гръб и дори не се обърна, когато влязох и седнах на ръба на стола. Изглеждаше, че тъмнеещите на хоризонта върхове на Хребетите го интересуваха повече от някой небрежен ученик.
Стиснах нервно ръце, чудейки се какво съм направил грешно. Дали учителите не са разбрали за моят променлив потенциал? Или са разбрали за странния бял звяр? Какво е?
– Тина, как върви обучението ти? – Жената-врана свали кръглите очила от носа си. Тя наведе глава и ми заприлича още повече на черно-клюната птица. Едва сега разбрах, че външният ѝ вид е само една илюзия. И че Аделия Велвет е истинска красавица. Но не си заслужава да разкривам това. Освен това днес не видях истинския вид на ректора.
Да не би потенциалът ми отново да е намалял? Странно…
– Добре съм, благодаря… – отвърнах аз, като ставах все по-нервна. В този момент Аодхен се откъсна от съзерцаването на гледките през прозореца и се обърна към мен.
Щеше да е по-добре той да бе продължил да се взира в Хребетите.
– Нещо се е случило ли? – Не можах да устоя и попитах. Двамата учители се спогледаха.
– Тина, разкажете ни какво се случи вчера.
– Вчера ли? – Мисля, че се изчервих и пламнах цялата. – Какво точно ви интересува, госпожице Велвет?
– Повредата на крана в стаята на Аш Вандерфилд… кажи ми, Тина, произнасяла ли си заклинания, докато беше в стаята му?
– Какво? – Бях толкова изненадан, че дори загубих думата. Привикаха ме за да ме питат за счупения кран?
– Разбираш ли, Тина… въпросът е доста по-сериозен, отколкото изглежда. И така, изрекохте ли думите на Чароит?
– Не естествено! – Троснах се аз. – Не съм изричала нищо такова! Просто исках да налея вода, за да измия пода! Аз съм домашна помощница, просто исках да изчистя! И толкова! Вие мислите, че аз съм счупила кранчето? Но не го направих аз!
– Не се плашете толкова… – леко се усмихна ректорът. – Просто искаме да разберем точно какво се е случило. И не ви обвиняваме за тази повреда. – Тя сложи очилата си с въздишка, а очилата ми намигнаха весело.
– Да… а и е малко вероятно да имате толкова физическа сила, за да изтръгнете месинговия кран от стената. Или да счупите тръбите. Разбирате ли, Тина… вътре в тръбите се образувал балон от някакъв неизвестен източник на налягане. Който не само е повредил стаята на вашия работодател, но и е пропълзял по-нататък. Добре, че Аш е имал достатъчно съобразителност и сила, за да постави магическа тапа, която е удържала разрушителната сила. Но… не съвсем. Балонът е повредил водопроводната инсталация на няколко етажа от сградата. И ако не е била навременната намеса на Вандерфилд, тогава…
– Какво от това? – Замръзнах аз.
– Тогава можеше да се разбият не само тръбите, а и камъните, и дори сградата. Вероятно дори кулата не би оцеляла. – Усетих как парче лед се плъзна по гърба ми.
Значи, когато Аш и аз се отдадохме на съмнителните, но приятни занимания върху леглото му, покривът е можел да се срути върху нас? Какъв ужас!
– За щастие всичко се размина… ее, почти се размина… – каза г-жа Велвет. – Но не можем и не бива да подценяваме опасността. И най-важното сега, е да се разбере какво точно се е случило.
– Но вината не е моя! Аз нищо не съм направила! Аз не умея да правят всякакви там… балончета!
– Може да се е случило несъзнателно… – намеси се Аодхен, изваждайки чаронометър от джоба си. – Измерете потенциала си, Адърли.
– Нима не го виждате? – Измърморих тихо аз, професорът се усмихна едва с крайчеца на устните си.
– Да… но не с такава точност, с каквато си мислят студентите. – С известно опасение взех сребърния прибор. И в този момент вратата се отвори и Аш нахлу вътре. Беше злият Аш! Той погледна учителите, и мен с един злокобен поглед.
– Не са ли те учили да чукаш, Вандерфилд? – Повдигна вежди Аодхен. – Какво правиш ти тук? Излез веднага…
– Моля за извинение, че се натрапвам по този начин. Но разбрах, че моята… домашна помощница е била извикана при ректора.
– И какво от това? Извикахме нея, а не вас, Вандерфилд.
– Съгласно наредба 270/8 на Магистериума относно наетите асистенти, работодателят има право да присъства на всички производства, включващи същите тези асистенти… – каза Аш. Аделия Велвет се засмя и отново свали очилата си, Аодхен остана невъзмутим, само очите му бяха потъмнели и не вещаеха нищо добро.
– Имаш страхотна памет, Аш… – отсъди, или го похвали ректорът. – Добре тогава… в такъв случай седнете.
– Благодаря ви… – Вандерфилд леко се поклони с глава, а аз го изгледах учудено. Разбира се, аз знаех, че той знае как да говори учтиво, но не бях имала случай да се уверя в това. И се оказва дори забавно.
– Тъй като сте проучили толкова добре законите ни, моля, кажете ни какво е наказанието за недипломиран заклинател, който създаде опасност за другите хора? – Провлачи Аодхен с лека насмешка. Аз се вцепених от страх. Аш дори не ме погледна, той се взря без да мигне в тъмните очи на професора по разрушение.
– Мисля че на първо място трябва да се докаже вината на обвиняемия. В какво точно е обвинена моята помощница?
– Ние не обвиняваме никого… – каза госпожица Велвет с раздразнение и махна с ръка, сякаш прерязваше невидима връв, която се простираше от Аш до Аодхен. – А сега се успокой ако обичаш. Просто искаме да разберем какво се е случило. Вчера е бил създаден магически балон, който е спукал водопроводните тръби и почти е срутил цялото крило. И аз искам да знам как се е случило!
– Но аз не съм могла да направя подобно нещо! – Плахо изписуках аз. – Аз не умея! Освен това… моят потенциал е… вижте!
– Шест… – каза госпожица Велвет. – А постъпихте тук с три. Добро повишение, Тина.
– Благодаря ви… – казах тихо, без да откъсвам очи от треперещата стрелка на чаронометъра. Не разбрах така ли ми се стори или трепереше? Изведнъж трепна и започна да се движи! Пред очите ми! Аз бързо дръпнах измервателя от ръката си и свалих ръкава си. Не погледнах Аодхен, но усетих внимателния му поглед. Какво ли вижда професорът по разрушение? В крайна сметка той знае със сигурност, че моето ниво е било по-високо! Но защо мълчи тогава? Или са в заговор с враната и само ме изпитват? Прехапах устни нервно. Може би трябва да бъдеш честна? Или пък не? Скоковете в потенциала не са нормални. Какво ли ще ми направят ако кажа? Изгонен от академията като негодна? Вдигнах глава и срещнах очите на Вандерфилд. Погледът му беше тежък и мрачен, и ме накара да преглътна, и да замълча. Няма да кажа нищо Академията ми е нужна като въздух, а с потенциалът ми ще се справя сама. Щом Аодхен си мълчи, значи и аз ще си затворя устата! Може би… може би този проклет потенциал ще се успокои и ще спре да подскача!
– Така след като се уверихте, че помощницата ми не може да е създала онзи балон, способен да причини видими разрушения… – каза Аш със задоволство. – Можем ли да тръгваме? – Аз се шокирах от невижданата му наглост, но ректорката махна с ръка.
– Отивайте… Тина, ти сигурна ли си, че не си правила магии?
– Не! – Едва не пропищях аз.
– Свободни сте… – каза Аодхен през зъби.
Скочих на крака и излетях от офиса, Аш бавно ме последва. Огледа се и ме завлече в някаква ниша, скрита от коридора със старинен гоблен. Притисна ме към грубата стена не позволявайки да се движа.
– Не може човек да откъсне очи от теб, Адърли… – прошепна Вандерфилд, докосвайки слепоочието ми с устни. – Тъкмо се обърна и отново си се забъркала в нещо. – Опитах се да се отдръпна от ръцете и устните му.
– Не съм се забърквала в нищо! Учителите просто ме попитаха…
– Да… и ти изобщо не се уплаши? И не трепереше там, като мишка? – Поех си въздух, за да се опитам да протестирам, но не го направих.
– Уплаших се… – казах тихо. – И… благодаря ти, че дойде. – Той замръзна, не разбирайки какво е чул току що. Но бързо се взе в ръце и арогантноста му взе контрол отново.
– Едно просто „благодаря“ не е достатъчно, Адърли… искам различна благодарност… – тогава устните му се притиснаха към моите, а езикът му се плъзна в устата ми.
– Не тук…
– Да… точно тук.
– Ще ни видят… – въздъхнах аз.
– Да не ти пука…
– Не ти пука… ако те видят да целуваш слугиня от Котловината? – Измърморих аз. Тясното пространство беше тъмно и прашно и аз отметнах глава, взирайки се в лицето на Вандерфилд и сърцето ми замръзна. Той ме гледаше напрегнато.
– Още не сме приключили… – отвърна Аш с обичайната си насмешка. И се отдалечи. Аз излязох след него от ниша. За щастие по това време студентите бяха на уроци и нямаше свидетели на нашата целувка. Вандерфилд се обърна и бързо тръгна към стълбите. Аз все още бях объркана къде да отида. И съжалих, че нямах време да избягам, когато съзрях тъмната фигура на Аодхен да се появи пред мен.
Как по дяволите той успява да се движи толкова бързо и безшумно? Учителят ме погледна внимателно. Аз се смутих, бях сигурна, че той е забелязал и объркания ми поглед, и разрошената коса, и целунатите ми устни.
– Тина Адърли… – каза Аодхен, сякаш изпробваше името ми на вкус.
– Да? – Напрегнах се. – Има ли още нещо, което искате да знаете? За този балон?
– Искам да знам как се разбирате с вашия работодател.
– Ааа? О… Всичко е наред. Благодаря ви.
– Наистина? – Професорът повдигна тъмните си вежди. И отново ме погледна, карайки ме вече не да се изчервя, а да се ядосвам.
И защо е толкова втренчен? Да не би от мен цветя да растат, както се казва в Котловината!
– Да, разбира се… професоре!
– Много се радвам да го чуя… – отвърна магьосникът любезно. – И все пак… трябва да си… по-благоразумна, Тина.
– Не ви разбирам, професоре.
– Мисля, че много добре ме разбираш… драга ми Тина. – Усмихна се мъжът иронично. – Приятен ден.
– Приятен ден… – повторих в гръб на оттеглящия се професор.
* * *
Тъй като така или иначе пропуснах урока, реших да посетя библиотеката. Книжната кула ме посрещна с тишина и уединение, по това време тук нямаше никой освен пазача. И той, след като чу неясната ми молба, изстена, въздъхна и ми посочи огромен Талмуд, заемащ цяла една отделна маса. Не беше каква да е книга. Това си беше гигантска книга!
– Търси си го сама!
Изглежда, че след бъркотията с Рийвс старецът изпитва дълбока неприязън и към мен. Но аз не се разстроих. Колебливо се приближих до стария Талмуд, на чиято корица имаше инкрустирана красива птица, която изобразяваше символ на знанието. Червените ѝ очи-камъчета гледаха остро и внимателно, извитата шия, разперените крила и острите нокти олицетворяваха полета към новото и трудността на учението.
Погалих плахо птицата, сякаш за да се извиня, че съм я обезпокоила. Вътре в огромната книга открих указател, безброй малки думи и изречения, пълзящи отгоре надолу като нескончаеми орди от насекоми. Можете да търсите сред тях с години и пак да не откриеш нужното! Жълтите страници миришеха на старост. И изведнъж си спомних думите на Аодхен, че хартията е невероятен материал. Тя е началото и краят.
Бързо извърнах глава, за да видя къде е пазачът, но той се бе отдалечил някъде зад рафтовете. Погладих шумящите листове и се съсредоточих, усещайки вече познатото изтръпване на пръстите си. Може би тази книга ще ми помогне в търсенето! Какво искам да намеря? Първо, всяко споменаване на lastfata.
– Търси… – прошепнах на книгата. Талмудът потрепери и се размърда като жив. Кориците се хлопнаха и размахаха, отърсвайки праха. Страниците се раздвижиха. И се завъртяха с такава скорост, че се отдръпнах от внезапния страх, който ме обзе! И изведнъж бум всичко утихна, страниците се свиха отново, разкривайки един том почти в края на гигантското четиво. Пристъпих плахо и се вгледах внимателно. Открих само три споменавания на търсената дума. Първото се намира в книгата „Откровение“ с автор, Патриус Фердион. Второто, бе бележка отпреди петнадесет години във вестник „Скандали и опровержения“. И последното бе изследване на определен заклинател, чието име беше изтрито от корицата и бе останал само номерът в указателя. Записах данните за местонахождението на материалите. И се замислих. Може би ще мога да открия и нещо друго?
Внимателно погалих книгата отново, листовете в отговор потрепериха и ъглите се огънаха, сякаш се опитваха да докоснат пръстите ми. Пърхаха като живи, сякаш изпитващи удоволствие от моето докосване. Трябва да намеря нещо за тази Камелия. Само ако знаех фамилията ѝ! Доста, безполезно начинание май… колко ли източници ще ми даде Талмудът? Единствената ми надежда е, че това е женско име доста рядко срещано в нашето Кралство, дори мисля, че почти не се използва в Тритория. Може би това е моят шанс? И ако си спомням добре разговора между професора по разрушение и ректора, значи трябва да потърся някакъв материал за академията.
– Намерете всички студенти на ВСА с името Камелия! – Заповядах на книгата.
Гигантската книга замръзна, сякаш изпадна в дълбок размисъл. И след няколко дълги секунди, много бавно и колебливо, обърна една страница. После още една и още няколко, и накрая спря! Наведох се над написаното, подреждайки мънистата от букви.
– Съдебни заповеди и процеси. Рафт 17, раздел „Закони и кодекси“, рафт 358. Леле, някъде под тавана е! Записах отново всичко и отстъпих назад. Погледнах към Талмуда и промълвих.
– Благодаря ти… – погалих отново книгата и тя разклати листовете.
Отправих се дълбоко в кулата, за да потърся рафтовете и секциите, от които имах нужда. Откровението на Фердион се озова в затворен отдел, където нямах достъп. Но си спомних, че видях книгата при Вандерфилд. Може би Аш ще ми позволи да го види? А за последния справочник наистина трябваше да се изкача по трепереща стълба почти до самия покрив, умирайки от ужас и опитвайки се да не гледам надолу. Въпреки че Брин веднъж каза, че тези нестабилни и ненадеждни на вид структури също са омагьосани и все още нито един ученик не е паднал от тях. Но с моя късмет може и да съм първият! За мое щастие този път се разминах.
След като получих необходимите материали, седнах на масата и запалих близката лампа. „Скандали и опровержения” се оказа таблоиден вестник от най-долна проба. Няколко лошо отпечатани листа, съшити с бял конец. Такива се продават в Котловината, няма истина в тях, хората говорят за измамата, че е съшита с бял конец. И дори е странно, че такова четиво е попаднало в архивите на ВСА. Въпреки това, съдейки по размера, почти цялата хартиени продукция в продължение на много години се съхранява тук. Библиотеката на академията все пак е на второ място след царската, това всеки го знае.
„Какво крият заклинателите от хората?“ – крещеше заглавието на вестника. Прочетох размазания текст върху евтината сива хартия.
„От дълги години сме мамени! Не се доверявайте на заклинателите! Бездушните са виновни! Нашият прекрасен вестник и лично аз, Марк Правдивия, ще ви отворим очите за зверствата, извършвани от не човеци с магия вместо душа! Четете статиите ми и разберете истината! Това не е първият път, когато пиша за това, че магиите са зло. Те вземат души! Бездушните заклинатели са способни на всякакви зверства и престъпления. Но най-лошото е, че именно те са виновни за бедите на обикновените хора, живеещи зад оградата. Небесни паяжини, отровни спори, черна мъгла… Колко живота са отнети от тези прояви на магията? Да, да, не греша. Именно заклинанията са отговорни за появата на тези ужасни и смъртоносни явления! Богатите Бездушници ги насочват срещу нас, а самите те се крият в каменните си палати! Но това не е всичко. Същества от хребетите! Атаките на ужасните хищници върху беззащитните хора от покрайнините! За това също са виновни заклинателите…”
Аз се засмях. Марк Правдивия ми изглеждаше като обикновен драскач в долнопробен таблоид, който правеше всичко възможно, да вдигне скандал за евтиния парцал за, който пише с цел да увеличи продажбите. Но какво ли следва? Следващия лист го нямаше, изглежда някой го бе скъсал. А по нататък следваше с полу-откъснатата дума „…lastfata!“ и по-нататък продължаваше:
„Копието на съдбата, драги мои! Това е името на този ужас. Този кошмар, роден от самата магия, се превърна в наказание за онези, които загубиха душите си. Но най-вече за нас! Всички сме обречени! Смъртта вече е на прага, чака зад всяка врата. Докато копието е живо, докато диша в телата на бездушните, няма да има покой. Създанията от Хребетите вече са настръхнали козината си. Вие си мислите, че сте виждали най-лошите от тях ли? Грешите… най-лошото тепърва предстои! Прочетете Марк Правдивия и купете следващия брой, в който ще говоря за… “
Оставих вестника. От всичко, което прочетох, разбрах само, че трябва да се спасим и скоро всички ще умрем. Но тъй като вестникът беше на петнадесет години, явно все още има надежда. Въпреки че… – намръщих се и се втренчих в датата на излизане. После грабна учебника по хронология от чантата си и започнах да прелиствам страниците, докато изведнъж се строполих на пейката. Нима се оказва, че този луд Правдивия Марк е бил прав за нещо. Три месеца след появата на статията му в този вестник се е случило кървавото нападение на хищниците от Хребетите срещу столицата. Този ден се нарича черен, всяка година кралството си спомня трагедията със свалени знамена. Броят на жертвите беше стотици хиляди… Животните просто полудяха, прииждаха като лавина по защитните бариери, умираха прободени от копията на заклинатели или от огнестрелни оръжия, но продължаваха да се движат към столицата. Изследователите все още спорят, за това какво бе привлякло с такава невероятна и жестока сила тези същества тук. От този ден имаше ужасни хроники, които веднага бяха белязани с тайна. Чичо ми разказа, че денят станал тъмен и черен от отровната мъгла и от смъртоносните изчадия от бездната, летящи, пълзящи, тичащи или скачащи. Но все толкова опасни за хората. Сякаш всичко, което дивите същества искали, било да убиват и унищожават. Отново погледнах страницата в учебника по хронология. Но какво е това мистериозното копие? И защо Правдивия Марк го е смятал за предвестник на трагедията?! А най-страшното е как аз и Аш сме свързани с всичко това?
Неспособна да намеря отговор, придърпах към себе си една тънка брошура „Изследване на природата на изменението на потенциала“. Върху смачканата корица имаше широк червен печат където се различаваше надпис „Отхвърлен!“ Изглежда, че най-висшият научен съвет на кралството не е приел изследванията на определен изследовател и затова намерих брошурата не в отдела за научна литература, а в развлекателната, криминална литература, където тя явно събираше прах от години. Опитах се да го прочета, но веднага направих гримаса. Езикът, на който бе написан се оказа доста тежък, пълен с много научни термини и думи на Чароит. Щеше да ми отнеме доста време докато успея да го разбера. Затова отложих четенето му за по-късно.
Последната информация бе един справочник за правни заклинатели: „Съдебни постановления и процеси. Разглеждайки, намерих една дата отпреди петнадесет години. Дори не се изненадах като видях публикацията.
„Дело № 253 за смъртта на Камелия Янсон, студент-доброволец на ВСА. Тялото на студентката беше намерено сутринта на 12 април в близост до стените на кулата на академията без признаци на живот поради падане от високо. Няколко студенти от това учебно заведение попаднаха под съмнение за извършване на това жестоко зверство. Вината на заподозрените обаче не е доказана. Присъстващият на заседанието съдебен състав и свидетели стигнаха до извода, че е било нещастен случай. Приятел на г-жа Янсен твърди, че Камелия се чувствала зле, страдала от халюцинации, повишена възбудимост и обща тревожност. И че това е причината за смъртта ѝ, Камелия паднала от последния етаж на кулата. Но не е било възможно да се установи какво е правило момичето на прозореца на сградата. Делото за убийството беше ръководено от следовател Е. Харлин. Случаят е затворен и прехвърлен в архива…“
Потръпнах, в библиотеката беше студено. Свети Фердион… какво се е случило през онази ужасна година? Г-ца Велвет и Аодхен говориха за това момиче? Камелия Янсен, случайник… както мен. Но защо се е качила на кулата онази сутрин и е скочила долу? Дали е скочила сама? Или са я бутнали? Отново погледнах към листа и потръпнах. Сега е ясно защо има толкова малко данни по този случай. Камелия Янсен е починала два дни, след нападението на съществата от Хребетите. А разследването на смъртта ѝ се провело много по-късно, почти през лятото. Очевидно след общата трагедия не е останало време за някакъв си паднал от прозореца ученик. Но както ректорът на ВСА, така и Аодхен все още си спомнят уж неизвестната Камелия Янсон. Така че… въпросът е защо? Какво означава нейната смърт и живот за тези двамата? И защо вътрешният ми глас упорито настоява, че всичко не е толкова просто, колкото пише в сухия доклад от архива? Не успях да обмисля цялата информация, защото зад рафтовете се разнесоха виковете на пазача на библиотеката
– Откраднаха го! Ограбен съм! Крадци! Помогне!
Грабнах чантата си и се втурнах към гласа. Оказа се, че докато аз търсех нужната ми информация, още студенти също бяха дошли в библиотеката и сега всички уплашено се тълпяха около масата на библиотекаря. Стресната Тензия Лебуест влезе през вратата, а от някъде в тъмнината се появи фигурата на Аодхен.
От къде по дяволите се появи той. Ама… като си помисля само за разрушителя и ето го!
– Какво се е случило тук? – Авторитетният глас на професора по разрушение сякаш вразуми пазача. И с трепереща ръка посочи масата между шкафовете.
– Откраднаха го! Откраднаха го! Архивният указател е откраднат! – Любопитната тълпа ахна от изненада. Тогава пазачът ме видя и посочи с пръст.
– Това всичко е тя! Тя беше! Тя го открадна!
– АЗ? – Отдръпнах се леко, смутена от вниманието на околните.
– Г-н Олди… – каза Аодхен отегчено. – Искате да кажете, че това момиче е взело книгата? Студентката Адърли?
– Да!
– Архивен каталог с тегло от сто и трийсет килограма, който доколкото си спомням, беше поставен тук с помощта на четирима здрави мъже? По-малък брой хора просто не биха могли да вдигнат този том? – Пазачът заекна и започна да почервенява. Чу се смях от тълпата студенти.
– Омагьосала го е и го смалила! – Измъкна се от положението библиотекаря.
– Архивният каталог е омагьосан против омагьосвания, колкото и нелепо да звучи… – въздъхна Аодхен. – Струва ми се, че подновявахте омагьосването преди няколко години, Тензия?
– Точно така, г-н Аодхен… – звънко потвърди учителката. Тя изглеждаше объркана и притеснена. – Аз и ректорът! Направихме заклинания срещу гниене и други щети от вредители… така както направихме на всички книги в архива. И разбира се, защита от кражба. И накрая добавих забрана за всякаква външна намеса и нови заклинания. Като цяло, обичайна практика с академичната собственост.
– Възможно ли е ученикът да е заобиколил магиите ви, госпожице Лебуест? – Тензия повдигна скептично вежди и се усмихна.
– Не казвам, че е невъзможно… но ако някой от моите студенти успее да го стори, мисля, че ще трябва да му отстъпя преподавателския си стол! – Обяви тя весело, а тълпата се разсмя. – В моята дванадесетгодишна практика това никога не се е случвало!
– Дванадесет годишна? – Изненадах се аз. Г-жа Лебуест изглежда много млада… уау! А тя имала доста солиден опит!
– И все пак книгата я няма! Не виждате ли… – избухна пазачът. – Имаше я, а сега я няма! Къде е тя сега, кажете ми? С всичките ви магии? Къде? – Всички погледнаха празната маса върху, която лежеше огромният Талмуд. Дървото бе запазило тъмните очертания на архивния каталог, но това беше всичко. Самата книга я нямаше.
– Изпарил се е, или какво?
Аодхен извади плоска кутийка от джоба си, от нея извади малко камъче, доближи го до устата си и тихо прошепна някакво заклинание, а след това го хвърли върху масата. В същия миг огромната маса беше обвита в гъста мъгла, в която се появи едва различимото изображение на Талмуда. Дървените му корици и бавно шумолящите страници. За момент студентите замръзнаха от учудване и възторг, малко хора успяват да видят на живо действието на заклинанието за време. А още по малко са хората, които успяват да го изпълнят. Изпитах неволно уважение към Аодхен, професорът наистина бе заклинател с огромна мощ. Неговото заклинание върна времето в определено пространство няколко минути назад, до момента, когато все още лежеше архивният каталог в това определено място. И тогава пред смаяните ни очи древният Талмуд се разтърси силно, похлопа с кориците си, отърси се от праха си и излетя!
– Аии…? – дружно въздъхнахме всички в един глас и вдигнахме очи към високия таван на книжната кула. Куполът беше погълнат от мрак.
– Материализация? – учуди се Тензия. – Но това е невъзможно! Размерът на материала… е немислим! Lux! – Извика Тензия и издуха парче плат от ръката си.
Аз дори не знаех, че това бе нейният материал… малкото парче се извиси чак до горните рафтове на стелажите и изведнъж светна с постоянна бяла светлина осветяващ цялата горна част на кулата заедно с покрива. В същия миг подплашен от лъчът светлина изпърха нашият Талмуд като една огромна подплашена птица! Всички онемяха от видяното! Талмуда вече не приличаше на книга. Изображението на птица сякаш бе излязло от корицата, явно книгата се бе материализирала в огромна птица с червени святкащи очи. Страниците се бяха отворили и се бяха превърнали в крила, които бяха изпъстрени с пера от думите и изреченията. Тогава това неразбираемо и страшно създание книга-птица, разтвори ноктите си и се втурна към нас!
– Помощ… спасете ни! – извика някой, а всички студенти паднаха на пода и пропълзяха под масите. Птицата-книга със заплашителни размери се вихреше над главите ни като огромна страшна вихрушка.
– Principio! – изкрещя Аодхен заклинание, за да върне предмета в първоначалната му форма. А аз за първи път видях жива емоция на лицето на професора. На лицето му се изписа изненада и гняв, когато заклинанието му не подейства. Със заплашителен писък Талмудът полетя отново към купола на кулата.
– Там има отвор за вентилация! Тя ще отлети! – изкрещя истерично пазачът. – Хванете книгата ми!
– Mortem… – въздъхна Аодхен и аз изстинах. Тази дума на чароит ми беше непозната, но от нея лъхаше заплаха и звучеше смъртоносно. В същия миг птицата-книга изпищя и с трясък се строполи от високо. Аз затворих очи и само чух, когато дървените корици хлопнаха на пода. В последвалата тишина Аодхен се наведе над Талмуда и го разгледа, след това нареди строго.
– Всички да напуснат… веднага. Библиотеката ще е временно затворена! – Студентите тръгнаха към изхода, шушукайки и оглеждайки се уплашено. Аз също тръгнах със останалите. Когато почти излизайки през вратата чух името си.
– Тина Адърли… ти почакай. – Замръзнах на място, а тялото ми потръпна. Улових няколко коси погледа от любопитни студенти върху себе си и почти изстенах.
Господи… сега всички в клюките и сплетните си по мой адрес ще включат и това! Дори ако Аодхен е решил просто да ме попита колко е часът, то слухът ще ми припише какви ли не ужасни престъпления! А аз точно бях започнала да се разбирам със състудентите си! Въздъхнах огорчено обърнах се и се върнах бавно към огромната книгата, която лежеше на пода. Кориците ѝ бяха отворени, страниците измачкани. И защо ли я съжалявам… все едно е наистина застреляна птица? Все пак това е само един стар том! Тензия вече седеше до нея и шепнеше нещо, движейки ръцете си над кориците.
– Казах ли ви… че за всичко е виновна тя! – Изкрещя противният пазач.
– Спрете, г-н Олди! – Не се сдържа слънчевата учителка. Въпреки че сега на лицето ѝ вече нямаше усмивка, по-скоро тревога и неразбиране. – Никой ученик не може да направи това! Дори аз не бих могла! Дори госпожица Велвет мисля, че не би могла! Вие сте умен човек г-н Олди и разбирате възможностите на магията! А Тина има доста скромен магически потенциал и много малък напредък в материализацията! – Аз закимах напрегнато с цялото си тяло, потвърждавайки думите на Тензия.
– Да… да, пълен новак съм!
– Но тя е докосвала указателя! Тя беше единствената, която го е пипала днес!
– А това не е ли ваше задължение, господин Олди? – Прекъсна го Аодхен строго. Пазачът се смути и ме изгледа недоволно.
Е, да… но го мързеше да търси, затова ме изпрати да търся сама.
– Тина, вие произнасяли ли сте заклинания над тази книга? – Поклатих глава многозначително.
Това е вторият път за един ден, в който ми задават този въпрос.
– Не, г-жо Лебуест. Намерих записа, който ми трябваше и си тръгнах. Нищо не съм направила!
– Тя не е могла да направи това, мисля че е очевидно… – каза Тензия унило, а аз почти изпитах желание да я разцелувам. – Освен това не виждам никакви остатъчни следи от заклинанието. А при такава сила би трябвало да има достатъчно… мисля, че сме изправени пред така наречената стихийна материализация. Множеството магии, поставени върху книгата и върху това място, както и безкрайното повтаряне на магически думи от устата на студентите, биха могли да имат такъв удивителен ефект. – Пазачът изглеждаше доста скептичен. Изглежда, че обяснението не го задоволи, но нямаше друго.
Преместих поглед си към професора по разрушение и потръпнах. Аодхен се бе взрял право пред себе си. И изобщо не харесвах тъмните му очи. И тогава в главата ми възникна основният въпрос. Ако книгата бе оживяла благодарение на стихийни магии, тогава защо заклинанието за унищожаване на Аодхен не проработи. А трябваше Професорът просто да „убие“ книгата. Но не можа да отмени това, което я накара да лети. И изглежда, че същият въпрос сега се върти в главата на Аодхен.
– Свободна си, Адърли… – каза той глухо и се обърна. Въобще и не трябваше да ме убеждават повторно, излетях от библиотеката по най-бързият начин. Но веднага попаднах в силните ръце на Аш.
– Какво се е случило отново? – сопна се той. – Ти… цяла ли си? – Бавно кимнах осмисляйки случващото се, бях изненадана както от тревожния му поглед, така и от дланите, които не спираха да ме опипват.
Ти какво… притеснил си се? За мен?! Вандерфилд ме погледна още веднъж с взискателен поглед, издиша и отпусна ръцете си. Стори ми се с неохота.
– Казаха ми, че чудовища са оживели в библиотеката и са изяли теб и професор Лебуест… – засмя се той и потърка слепоочията си.
– Просто стихийна материализация… – измърморих аз, незнайно защо ужасно смутена. Все още усещах горещото, изискващите му докосвания върху себе си, но и същевременно грижовни. И това ме порази доста повече от оживялата книга. – Нищо лошо не се е случило. Някой има прекалено много въображение! Тии… да не би да беше, притеснен за мен? – Въпросът излетя докато бях шокирана все още и нямах време да го задържа. Изчервих се моментално, укорявайки сама себе си за глупостта ми. – Не… не отговаряй! – Измърморих бързо, страхувайки се да повярвам в чутото. – Очевидно е че не.
– Не съм казал това… – каза бавно Аш. Отметнах глава и замръзнах, гледайки го в очите. Сърцето ми пърхаше като птица и биеше бързо, сякаш желаеше да излети. Светът сякаш изчезна, коридорът на академията, гласовете, студентите, всичко изчезна. Погледнах в зелените очи с разширени зеници и почти се изгубих в тях.
– Или, напротив, намерихте се! – Стори ми се, че времето също изчезна, че така стоим цяла вечност. Безкрайно красива вечност, в която се плуваха хиляди образи и картини. От него към мен, от мен към него. картини на нашите целувки, докосвания, на неговата страст и моята нежност, на нашата обща лудост. Много, много изображения, от които можеше да се създаде цял нов свят. Един нов свят, за двама!
„Студена ледена река и бледо лице…
Врата с номер седем…
Първата целувка…
Пръстите ми върху устните му…
Ледените стъпала на Колелото на безстрашието…
– Държа те, чуваш ли?
Страхът който ме обзе, когато той падна под лапите на виверната…
Тихото ръмжене на черният му мобил…
Капки вода по моята кожа и по неговата кожа…
Едно докосване…
– Това е просто танц, слугиньо. Затвори си очите…
Ръцете, които притискаха толкова силно, че светът може да се претърколи в бездната.
И тогава…“
– Аш, къде си! Търсех те навсякъде! – Чух капризният глас на Алисия, който разби зараждащият се около мен нов свят, като стъклена топка. Бузите ми горяха, притиснах студените си ръце към тях и се обърнах, все още усещайки погледа на Вандерфилд. Видях също Магма, която вървеше до блондинката, както изглеждаше двете приятелки не ходеха по сами!
– Всички говорят за някаква си книга, която била оживяла, вярно ли е това? – Момичето се приближи и хвана Вандерфилд за ръка по делови начин, а аз отместих поглед в страни.
– Не знам… – отвърна Аш. А в гласа му се прокрадна раздразнение, или поне така ми се стори? Той все още ме гледаше, а дълбоките му очи изглеждаха изгубени.
Макар че едва ли. Надали брилянтният Аш може да бъде изгубен? Нее… не мисля.
– Вероятно е поредната измислица на тези глупаци… – сбърчи изсечения си нос Алисия. – Някои просто нямат мозък, така че постоянно измислят простотии. Между другото… Аш, кажи на чистачката си да почисти стаята ми. Представи си… прислужницата ми взела, че се разболяла! Казвам ви, някои хора наистина нямат акъл…
– Всъщност… ако не си забелязала аз стоя тук и чувам всичко… – сопнах се аз. – И не мисля да почистван нищо при теб.
– Аш, скъпи… реши този проблем. – Каза момичето, без да ме поглежда дори. Сякаш не бях тук. Все едно бях невидима! – След Партито ми искам да заваря стаята си чиста!
Да, разбира се… някой учат и работи усилено, а други има солидни партита! Потрепнах вбесена и обмислях да си тръгна, защото да видя ръката на Алисия в тази на Аш щеше да е непоносимо.
– Лиса, а ти избрала ли си вече рокля? – Попита Магма, без да ми обърне дори капка внимание. – Все пак е официално обявяване на датата на сватбата ви! Ще се събере целия каймак на кралството, дори малко ти завиждам…
– Какво? – Вътре в мен стана ледено студено и празно. Глупавата Тина… защо се учудваш? Вече го знаеше много добре… че са булка и младоженеца. Но си мислех, че е просто договорка. Но, разбира се… това бе символът на споразумението им! Огромния пръстен с голям прозрачен камък, тежащ на пръста на руса красавица със своя лукс и значимост.
– Това отдавна не е новина, но си права, Магма. Банкетът ще бъде грандиозен. А датата… ще е в края на зимата. Аш е толкова нетърпелив, дори не иска да чака дипломирането, за да ме нарече своя съпруга… – Вандерфилд трепна и той сви рамене недоволно, но все пак не възрази срещу казаното.
Така значи… всичко е вярно. А сега се обърни и си тръгвай, Тина. – Наредих на вкамененото си тяло. – И защо е толкова пусто вътре? Такава противна, напираща дупка… точно на мястото, където се срина новият ми красив свят.
Момичетата продължиха да говорят, но аз вече не чувах добре. Стори ми се, че обсъждаха роклите и бижутата, които ще носят на значимо събитие. Лиса ще бъде в синьо, няколко реда семейни перли ще се увиват около врата ѝ, а тиара ще увенчава гордата ѝ глава. На масите ще бъдат сервирани изискани и скъпи закуски, шампанско ще се налива за по хиляда суни на бутилка, а гостите ще пожелават на бъдещите съпрузи щастие и плодородие.
А аз ще отида да изям няколко бисквитки, да пия евтин чай, после ще напиша доклад за три суни и ще си легна в стаята в синьото крило. Вдигнах поглед и видях лицето на Магма. Тя ме гледаше право в очите, а светлите ѝ устни се движеха. И ми се прииска да се върна в библиотеката, да съживя отново птицата-Талмуд и да отприщя гнева си над тези проклети сноби! Да им издере хубавите личица до кръв! Да драска и мачка, принуждавайки аристократите да крещят и да вият! Да им причиня болка дори само за миг… – както мен… – в този момент Магма жадно облиза устни, гледайки ме право в очите и усетих как нещо изгори ръката ми.
Изкрещях, отърсвайки димящата гривна от китката си.
– Моят екран! Свети Фердион, да, вижте това… тя използва психическо въздействие върху мен! – Възмутих се аз. Избухналата в яростен пламък гривна за секунди угасна, оставяйки пепелище на мястото си. При моето възклицание други студенти се обърнаха, някои се приближиха. Изглежда, всички бяха от неприкосновените. Но аз просто вдигнах брадичката си по-високо. И не смятах да връщам думите си назад!
– Тази нашата идиотка напълно е полудял… – провлачи отегчено брюнетката, но забелязах бърза размяна на погледи между приятелите ѝ. И няколко усмивки. Нищо не ми се стори, а Магма отново просто разтърси недоволството и гнева ми!
– Психическото влияние е забранено от устава на академията… – изгърмя гласът на непознат старши студент. Магма изсумтя пренебрежително.
– Аш, мисля, че е време да смениш чистачката си… – каза Алисия и предизвикателно сбърчи нос. Сякаш помириса нещо лошо. – Ето я тук гадината! Аш, слушаш ли?
– Магма, наистина ли резонираш върху нея? – Попита Вандерфилд любезно. Брюнетката сви рамене и издиша напрегнато, когато Аш я стисна за рамото. – Зададох ти въпрос, Магма…
– Аш!
– Аз, ти зададох… въпрос. Отговори… – гласът на Аш стана строг и настойчив.
– Какво ти става? Та тя е просто един боклук… – лицето на Вандерфилд остана невъзмутимо. Само зениците му се стесниха…
– Какво се опита да ѝ внушаваш?
– Обичайното забавление, малко викове и гняв… – сопна се Магма. – Лиса и аз се отегчихме! Затова ми се прииска да се посмеем малко, както преди… теб също те забавляваше. Сам каза, че трябва да поставиш чистачката си на място! Не разбирам защо се ядосваш сега! – А аз издишах, усещайки как в мен расте дупка.
Какво ли ще стане, когато тя стане голяма колкото мен? Може би просто ще изчезна… погледнах към Аш.
– Значи това те е забавлявало, така ли? – Той се опита да задържи погледа ми, но аз извърнах очи от него.
– Вие сте просто отвратителни… – въздъхнах аз. – Всички вие. – Бавно се обърнах и се отдалечих. А зад мен долетяха думите на русата гадина.
– Не разбрах… слугинята ще измие ли подовете ти или не? – Спрях, обърнах се и когато се върнах няколко крачки назад, посочих с пръст Магма.
– За разлика от някои тук, аз уча и спазвам уставът на академията. И не правя потайно гадости на останалите, просто за забавление. Затова те предизвиквам на дуел по използване на психическо въздействие. Дори ти позволявам да избереш часа и датата. – В един глас студентите ахнаха и вдигнаха изненадани погледи. Само студентите от горните курсове ме гледаха с подигравка, вероятно удивени и чудейки се, на какво ли разчита невежата в мое лице, противопоставяйки се на Магма. Но аз знаех със сигурност едно, че повече няма да позволя да ми се подиграват по този начин.
Защото ако не дам добър урок на самонадеяната брюнетка, тогава никакъв екран няма да ми помогне.
– Тази откачената е напълно полудяла…
– Момиче, няма да устоиш против агресора дори и минута!
– Само равен по рождение може да предизвика аристократ на дуел… – провлачи непознат за мен младеж. Освен това… до сега само мъжете го правят.
– Не се грижи за това, аз сама ще се преборя за честта си… – сопнах се аз. – И така, ще се биеш ли с мен или се уплаши? – Настана тишина, Магма прехапа устни, явно несигурна какво да направи. А Алисия изглеждаше обидена, както винаги.
– Забранявам дуелът… – внезапно нареди Аш. – Като работодател и отговорно за теб лице.
– Да не си посмял! – Вбесих се аз.
– Аз. Забранявам… – изръмжа русото влечуго, пронизвайки ме със ледените си очи. Сега всички говореха едновременно, но аз не слушах, обърнах се и тръгнах към вратите, вдигнала високо глава. Точно сега всичко, което исках да направя, беше да се измъкна от компанията на недосегаемите. Но Аш ме хвана за ръката и ме дръпна.
– Чакай… – каза той през стиснати зъби.
– Не ме докосвай… – дръпнах ръката си рязко и убедително, оставяйки червена следа върху кожата си. – Приятелите ти ще ти се смеят. И не се притеснявай, слугинята разбра мястото си!
– Не съм казал това! – сопна се Вандерфилд.
– Какво? – Искаше ми се да крещя. – Какво не си казал? Че съм слугиня? Просякиня и нищожество? Чистачка? Или че ще се жениш скоро? И, разбира се, че този брак ще бъде съвсем истински… как можах да хлътна толкова? – Всички наоколо ни гледаха. Алисия каза нещо на група си от приятели, някои от тях се засмяха. Аз поех още въздух. – Няма значение! Не се приближавай повече до мен! По-добре бягай при булката си, че тя ще си тръгне. Имаш сватба… скоро. – Измърморих глухо.
– Няма да тичам след никого… – той разтвори пръстите си. Аз нервно поправих чантата си и тръгнах към стълбите, опитвайки се да направя нещо със зейналата дупка в гърдите си, на мястото на сърцето ми.

Назад към част 29                                                        Напред към част 31

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!