Глава 31
Нощта беше неспокойна. ВСА бръмчеше като пчелен кошер, обсъждайки или инцидента в библиотеката, или кавгата на Вандерфилд с годеницата му, или “онова“ нахално момиче от Котловината, което се осмели да предизвика самата Магма. Не исках да слушам спекулациите, затова изтичах в стаята си и се покрих с одеяло. Но спах много тревожно, прекалено много спомени мъчеха съзнанието ми.
Закусвах без апетит и бях много разсеяна в часовете. Исках да остана сама, да помълча за малко и да помисля. Твърде много се случваше и не знаех как да се справя с вихъра от събития, които се завихриха около мен. Чувствата бушуваха вътре в мен и все повече се разрастваха като ураган, а аз вече нищо не разбирах! Не издържах и накрая избягах в кулата на икономката, където седях няколко часа, опитвайки се да приведа душата си до поне някакъв мир.
А щом се върнах в централната сграда, разбрах, че нещо се е променило. Беше излязъл нов брой на вестник „Хроники на ВСА“. Всъщност той не бе излязъл! Просто бяха напълнили цялата академия със страници от вестника, буквално бяха навсякъде! На подовите дъски, первази, маси, пейки, дори във саксиите с растения! Студентите любопитно, хващаха кръжащите във въздуха листове и четяха жадно. Предчувствайки нещо лошо, аз също взех един.
Моят образ беше изписан на централната страница. Струва ми се, че снимката беше от първият път, когато влязох в академията. Сива качулка, ужасната шапка, стърчащи изпод нея, стара чанта, притисната към гърдите и уплашени очи. Нелепа и малко смешна. А до нея имаше снимка на Иън. Същото момче, с което никога не бях ходила на среща! На снимката той бе изобразен в работни и мръсни дрехи, с шапка спусната върху очите му. Иън държеше съдран чувал в ръката си и стоеше до някаква дупка. А отдолу имаше огромен надпис.
„Трогваща любовна история между студентка и копач! Щастливо съединение на тази влюбена двойка!“
Последвано от неговото писмо. Това, което изчезна и никога не намерих.
Очите ми се плъзнаха по редовете, а сърцето ми замръзна като парче лед. – Ако моят любим човек… ми кажеше тези думи, колко щастлива щях да стана! Иън пише за своите чувства и очаквания, както пише един обикновен, слабо образован човек от Котловината. Прост, искрен и затова ужасно непохватен. А зад думите с грешки виждах черноокият и усмихнат младеж, който ден след ден чакаше момичето, което харесваше, край паметника на Свети Фердион. Тя не дойде, но той продължи да я чака. – Сбръчках нос разстроена.
Иън бе написал писмото така, както се е чувствал. Разговорно и просто. Но това, което можеше да бъде невероятно трогателна любовна декларация, бе превърнато в цинична и жестока подигравка. Неумелите редове от изповедта бяха публикувани в Хрониките за забавление. Те бяха обърнали наопаки всичко, осъзнавайки колко нелепо изглеждат чувствата на един обикновен копач. И в този миг аз усетих как гневът ми отново се навдига вътре в мен, но продължих да чета.
По надолу имаше надпис. „Според, надежден източник в лицето на Ари Берген, влюбените трудно преживяват раздялата и едва чакат часа, когато ще могат да се съединят завинаги. Сватбата им е насрочена за лятото, пожелаваме на красивата двойка любов и хармония! Група доброжелатели решиха да помогнат на нашата студентка и да поканят принца-копач в академията. Днес всички ще можем да видим любимия на чистачката от Котловината. Заповядайте в главната зала на ВСА! Очаква ви страхотно шоу! Обещаваме!
Смачках подлото съобщение, огледах се. От всички страни ме гледаха и си шепнеха. Кой ми спретна този мръсен трик? Магма и Алисия? Отхвърления Рийвс? Или… Вандерфилд? И какъв е този спектакъл, който се обещава на всички студенти? Какво още мога да очаквам? Свети Фердион! Трябва да спра Иън! Трябва да го предупредя!
Обърнах се и се втурнах към първия етаж, молейки се да успея. Дано Иън да не е дошъл! Сигурно са му изпратили бележка от мое име, и са го извикали на среща! А може да се е разболял, или да е закъснял, или да не е могъл да дойде! Полетях надолу по стълбите и когато приближих залата, замръзнах. Тълпа се беше събрала в главната зала, а аз толкова се надявах, че тази глупава подигравка няма да заинтересува никого! Но какво ти! Под огромния полилей студенти от различни курсове вече се тълпяха, развяваха страниците от „Хрониките на ВСА“ и се преструваха, че просто се разхождат! Момичетата си шушукаха, момчетата се прозяваха, но никой не си тръгваше. И навсякъде, навсякъде беше пожълтяло от проклетите страници на този глупав вестник! Колко ли хартия са изчерпали, за тази тъпа подигравка!
– Ето го! – Извика някой.
– Иън? – Разбутах околните, опитвайки се да премина напред.
– Пуснете ме!
– Тина! Колко се радвам да те видя! – Иън хвърли невярващ поглед към втренчените студенти и ми се усмихна широко.
Хвърлих бърз поглед на младежът. Беше облечен в сив панталон от груб плат, като повечето работници от Котловината, ватирана дебела жилетка, а под нея пуловер от груба плетка. Тежки ботуши със смачкани бомбета, но затова пък грижливо излъскани и натрити с кафяв восък. Разрошена кафява коса и поглед, в който страхът беше примесен с наслада. Той огледа кристалния полилей, мраморното стълбище и колоните с отворена от изненада уста. С една дума покрайнините. Сред студентите от ВСА младежът изглеждаше доста смешен и забавен. Точно както изглеждах аз, в първите си дни тук. В ръцете си Иън мачкаше плетена шапка. И държеше няколко жълти кленови листа.
– Тина, каква красавица си! – Въздъхна той. Протегна ми шапката си, но веднага се усети, засрами се и бързо ми подаде своя есенен букет. – Ето… намерих… те.
– Благодаря ти… – въздъхна аз и бавно започнах го бутам към изхода. – Трябва да излезем…
– Чакай… аз получих бележката ти! Ти наистина ли искаш да се ожениш за мен?
– Какво? – Избухнах аз, а гневът ме обзе отново. – Ах тези гадове! Така значи?
– Тина… аз нямам нищо против! – Гракна Иън, продължавайки да мачка шапката си. – Ами, това е… съгласен съм! Фу… Омъжи се за мен! Някак си всичко това е странно, разбира се…
– Иън… ще говорим навън. – Почти изстенах, грабвайки и дърпайки ръката на младежът.
– Но защо? Никога не съм бил в академията… да, аз и в центъра дори не съм ходил… свети праведници, ти си бъдещата “заклинателница“!
– Заклинателка… – поправих го, продължавайки да влача неохотно Иън към изхода. Процесът беше силно затруднен от факта, че момчето тежеше поне два пъти повече от мен, не искаше да си тръгне и гледаше наоколо с детска радост. Е, както и фактът, че зяпачите ни заобиколиха в плътен пръстен, пречейки ни да преминем.
– Той ѝ предложи брак, чухте ли? – Извика едно момиче в тълпата.
– Достойна двойка… – отговори мъжки глас с насмешка. – Слугиня и копач!
– Котловина до Котловината…
– Само забележете, какви зловещи дрехи…
– На мен пък… той ми изглежда сладък…
– Уф, Кейти, ти с твоя добър вкус!
– Какво става тук? – Изведнъж учудено каза Иън.
– Нищо… някой просто иска безплатно забавление… – изсъсках аз. – Хайде върви, ще ти обясня всичко…
– А ще има ли целувка? – Някой изпищя в тълпата. Иън се усмихна глупаво, обърна глава, очевидно не разбирайки къде се намира. А аз с големи усилия го завлякох към изхода. Точно тогава пред мен се появи тъмна фигура. Вдигнах очи и видях Рийвс. Все още имаше следи от състезание по лицето си и спукана устна. А очите му бяха присвити от подигравка. Погледна ме само веднъж, обърна се към Иън и подшушна почти нечуто.
– Горещо… – в същия миг ръката на Иън се нагорещи в дланта ми. Той пое дълбоко въздух, замръзна и се обърна към мен.
– Не… не! – Едва не изкрещях. – Да не си посмял да се поддадеш! Иън!
– Тина… Само ако знаеше как те чаках… мислих… мечтаех… – той ме притисна към себе си и усетих твърдите му мускули под грубите дрехи. Личи си, че се издържа с тежък физически труд! И тогава той неумело напъха лицето си в устните ми. – Ти-и-на…
– Спри! – Опитах се да се отдръпна, избягвайки целувките на момчето. Той изпуфтя, опитвайки се да ме стисне по-здраво, напълно игнорирайки ревящата тълпа около нас. Някой подсвирна одобрително, някой ахна. Не видях почти нищо. И се срамувах, безумно се срамувах. Не за себе си а за простият и добър млад мъж, който по чужда зла воля бе станал обект на присмех! – Иън, спри! Всичко това не е истинско! Това е просто психически въздействие! Осъзнай се!
– Истинско е! – Издиша той пламенно. – Обичам те! Ще се омъжиш ли за мен? Ще станеш ли? Позволи ми да те целуна! Ти-и-ина!
Потръпнах и изведнъж видях Аш. Лицето му беше като замръзнала маска, а зелените му очи бяха като черни дупки. Вандерфилд спря за момент на стълбището и след това се втурна към нас, разблъсквайки тълпата. А отстрани Алисия се усмихваше подигравателно и лениво размахваше листове от вестника. Магма която стоеше зад нея, вдигна ръка и прокара пръст по врата си. И изведнъж на мястото на душата ми избухна пожар.
Как смеят?! Как смеят да си играят по този начин с човешките съдби? Да се подиграват! Да издевателстват! Това няма да го позволя
– Достатъчно! – Писъкът ми се изстреля като гръм към тавана, отекна по стените и сякаш се умножи. Хилядите висулки на полилея и стъклата на огромните прозорци зазвъняха злокобно. Лек полъх удари бузите ми и развя косата ми. Иън се отдръпна смутено, примигна идвайки на себе си. Без да го поглеждам, извиках гневно.
– Никой да не е посмял да издевателства върху нас! Ясно ли е? – Извиках като погледнах с омраза валящите се страници от вестника, лежащи под краката ми. Първо пламна един лист до ботуша ми. Последван от този зад него. И в миг избухнаха всички наведнъж. Тези, които лежаха на пода или стълбите, тези, които студентите държаха в ръцете си, избухнаха в жълт огън, ярък, плашещ, невъзможен, а след това се разпаднаха на пепел.
Тълпата избухна в ужас, викаха и се суетяха, някой в паника се втурнаха да бягат. Някой падна и зави от болка. Някой се взираше в мен, сякаш виждаше нещо невероятно. Рийвс потърка очите си. Магмата побеля като платно, Алисия объркано погледна изцапаните си със сажди ръце. Но странният огън, унищожил листа в ръцете ѝ, бе изчезнал, сякаш никога не се е случвал. Тогава в последвалата звънтяща тишина гласът на Иън прозвуча твърде високо и гръмко.
– Тиночка… какво става тук? Нищо не разбирам…
– Вече нищо не се случва. Шоуто свърши, сам можеш да намериш вратата… – мрачно каза Аш на госта от Котловината, появявайки се до нас.
– Тина? – Погледна ме Иън объркано. – А кой е този…
– Никой! – Извиках.
– Само не разбрах, ще се омъжиш ли за мен?
– Да… – избухнах аз и останах самата изненадана. Какво?
– Аа? – Иън също изглеждаше изненадан и примигваше зашеметено. А лицето му се разтегли в широка усмивка. – Наистина? О, няма да съжаляваш! Никога няма да съжалиш, кълна се! Да… аз ще направя всичко за теб! Всичко… – не погледнах Вандерфилд, въпреки че усещах тежкия му поглед в слепоочието си. Нямах време да отговоря, защото зад нас се чу леденият глас на професор Аодхен.
– Тина Адърли… след мен. Живо!
Ее, това беше… – помислих си аз. – Сбогом, ВСА… сега вече със сигурност ще ме изгонят!
Край на първа книга.
Благодаря! За ваше добро се надявам там някъде да се е скътала и книга 2! 🤣🌹🥰