ГЛАВА 10
Ейдриън запали огън от растения, храсталаци и други неща, които не бих си помислила да използвам, като го запали, търкайки клонките достатъчно бързо, за да получи искра. Сгуших се колкото се може по-близо до огъня, без да се запаля. Въпреки това дъхът ми правеше малки бели облачета при всяко издишване. Кой знаеше, че пустинята може да бъде толкова студена през нощта?
– Колко време трябва да останем тук?
Ейдриън ме погледна назад. Той не изглеждаше притеснен от ниските температури или пък крачките му го топлеха. Не беше спирал, откакто престана да лекува нараняванията ми.
– До сутринта. Не можем да рискуваме друг демон да ни устрои засада, ако напуснем свещената земя преди изгрев слънце.
– Те не могат ли да влязат в царството ни през деня? – Интересно.
– Не ти ли казах това?
– Не, не си – отвърнах аз и добавих: – Заедно с много други неща – в случай че тонът ми не беше достатъчно остър.
Той изхърка, лекият дъх също се разнесе в студения въздух.
– Не пазя тайни, за да влошавам нещата за теб, Айви. Правя го, за да ти помогна. Мога да кажа само едно – Деметриус е пълен с глупости за сестра ти.
– Как? – Попитах моментално.
Той се приближи, докато светлината на огъня не разкри всеки нюанс от наситено красивото му лице.
– Точно сега тя е най-безопасният, най-добре третираният човек във всички царства. Сестра ти е единственият лост, който демоните имат над теб, а те може и да са зли, но не са достатъчно глупави, за да убият, осакатят или емоционално да сломят единственото си предимство.
Въздишката ми се изтръгна, сякаш частта от мен, която от дни задържаше дъха си, най-накрая се отпусна достатъчно, за да го освободи. Дори когато облекчението сякаш се смеси с алкохола в мен, създавайки летаргичен вид възторг, възникна нов въпрос.
– Благодаря, че ми каза, но… защо го направи? – Беше дал ясно да се разбере, че предпочита да не е тук, а това, че ме караше да се страхувам за отвличането на сестра ми, ме мотивираше да намеря оръжието възможно най-бързо.
Ейдриън отвърна поглед, челюстта му се стегна.
– Деметриус го каза, за да те нарани, а аз не обичам да те виждам наранена.
Простото изявление ме накара да се замисля още повече за него. Кой беше истинският Ейдриън? Странно очарователният мъж, който ме беше поканил на среща веднага след като ме беше отвлякъл? Героят, който беше спасил живота ми два пъти в рамките на четири дни? Или този, който се държеше така, сякаш съм венерическа болест, от която нямаше търпение да се излекува? Не ми се струваше, че нощта е достатъчно дълга, за да разбера това, но можеше да е твърде дълга за други неща.
– Ами ако Деметриус изпрати слугите си след нас? – Поколебах се, докато се оглеждах наоколо. – Толкова е тъмно, че дори няма да ги видим да идват.
– Аз бих.
Две тихи, стоманени думи, които ми напомниха колко различен е Ейдриън от нормалния човек. За да си попреча да се запитам за пореден път какъв е, продължих да говоря.
– Какъв вид свещена земя смяташ, че е това? – Ефирните блясъци, които излизаха от пясъка, маркираха площ с размерите приблизително на футболно игрище.
Ейдриън сви рамене.
– Тази част от пустинята в Орегон? Може би индианско гробище.
– Това би обяснило песнопенията – казах аз, наведох глава и се заслушах. – Вече не ги чувам. А ти?
Чертите му се стегнаха, но тонът му беше лек.
– Никога не съм ги чувал, Айви.
Взирах се в него, а разбирането бавно се проявяваше.
– Не виждаш и трептенията, които излизат от земята, нали?
– Не. Само ти можеш да усещаш осветени предмети. – Усмивката, която той направи, съдържаше крайчец на тъмнина. – Моите таланти са другаде.
Изпуснах кратък смях, когато все повече парчета си дойдоха на мястото.
– Ето защо дойде с мен, въпреки че не искаше. Оръжието за убиване на демони е свещено, нали? Така че ти не можеш да го усетиш, но с моите способности аз мога, ако ме приближиш достатъчно.
Този намек за заплаха не напускаше усмивката му.
– От години искам да убия Деметриус, но никога не съм имал средство да го направя. С теб и това оръжие най-накрая ще го направя. Както казах, Айви, що се отнася до омразата ми към демоните, можеш да ми се довериш напълно.
– Но щом убиеш Деметриус, всички залози са прекратени? – Допълних, като в тона ми се появи нотка на гняв. Ейдриън не беше просто някакво момче, към което бях прекалено привлечена. Той беше и единственият човек, който знаеше какво е да виждаш неща, които карат всички останали да вярват, че си луд, докато сам не повярваш в това.
Ейдриън се взираше в мен, а усмивката му се изтриваше.
– Казах, че не искам да те наранявам, и имах предвид това. Така че, ако преживеем това, Айви, ще се махна от теб колкото се може по-бързо.
Опитах се да не показвам колко много ме боли. Какво бях направила, че той се наслаждаваше на мисълта, че никога повече няма да ме види? Бих си помислила, че заради моето скриване на огледалото едва не ни убиха, но Ейдриън се държеше така, откакто Зак му каза, че съм последният потомък на рода на цар Давид. Никога няма да забравя погледа, който ми хвърли, когато разбра това.
Направих пауза. Може би не ставаше дума за това, което аз бях направила, а за това, което някой друг беше направил. В края на краищата, не бях разбрала погрешно някои от другите погледи, които Ейдриън ми беше хвърлил. Не всяка част от него искаше да избяга от мен колкото се може по-бързо.
– Дали моят прародител е направил нещо ужасно на твоя прародител? – Предположих.
Той изглеждаше шокиран. После пусна смях, който беше толкова горчив, че си помислих, че най-накрая съм се натъкнала на истината. Ето защо отговорът му ме зашемети.
– Не, Айви. Беше обратното.
Въпреки многобройните ми опити да го накарам да уточни, той отказа да каже каквото и да било друго.
* * *
Щом се разсъмна, разбрах, че маната може да лекува не само човешки наранявания. Ейдриън размаза тънък слой върху разбития си Challenger и ретро автомобилът се сглоби, сякаш гледах епизод от „Преброяване на колите“ на бърза скорост. След това трябваше само да изчистим с четка счупените стъкла от салона и вече бяхме на път.
Когато направихме първата спирка, настоях да вляза сама в дамската тоалетна. Ейдриън все се хващаше да унищожава огледала, което привличаше вниманието, когато мъж влезе в зона само за жени. Той ме накара да се закълна, че няма дори да поглеждам към огледалото, докато не го счупя. Деметрий може и да не можеше да влезе в нашето царство през деня, но ние не искахме да ни шпионира, за да може да ни устрои засада, щом падне нощта.
Така се оказа, че гледам втренчено към мръсните плочки на пода, докато се приближавам към огледалото в тоалетната на „Газ-Н-Го“. Ейдриън ми беше дал и камък и чифт огромни работни ръкавици, така че не се притеснявах, че ще се порежа, когато ударих стъклото със силен трясък, а го погледнах едва след като видях как парчетата се удрят в пода. Вземи го, Деметриус, помислих си, като видях само парченца от отражението си в останките му.
Чу се провлачване, след което вратата на най-близката кабинка се отвори и разкри една петдесетгодишна жена, която погледна напред-назад между разрушеното огледало и камъка в ръката ми.
– Защо си направила такова нещо? – Поиска тя.
Нищо от това, което кажех, нямаше да ме накара да изглеждам по-малко налудничава, така че можех и да оправдая очакванията ѝ.
– Случвало ли ти се е да имаш един от онези дни, в които просто мразиш косата си? – Попитах, като разширих очите си за максимален смущаващ ефект.
Тя дори не си изми ръцете, преди да си тръгне. Погрижих се и аз да побързам с работата си, като не се изненадах, че я видях да говори с продавача в магазина, след като излязох от банята.
– Здравей, момиче – рязко каза плешивият продавач. – Ти…?
– Това е за щетите – прекъсна го Ейдриън, като зашлеви шепа празни хартии пред продавача. Объркването ми се увеличи, когато мъжът ги взе, а намръщената му физиономия се превърна в усмивка.
– Няма проблем – каза служителят и ми помаха весело с ръка. – Пази се, момиче!
Изчаках да излезем навън, преди да кажа:
– Какво беше това?
Устата на Ейдриън се изкриви в саркастична усмивка.
– Зак е тук.
Тогава обърнах внимание на облечения с качулка мъж до колата на Ейдриън. Зак се обърна, като за щастие не излъчваше ослепителна светлина, докато се изправяше срещу нас.
– Разбрах, че снощи сте изпаднали в затруднение – заяви той, сякаш само сме спукали гума.
Обвиних отговора си в това, че бях разстроена, недоспала и гладна.
– Да, и се надявам, че си бил твърде зает, за да се появиш, защото си спасявал автобус, пълен с монахини!
Повдигане на рамене.
– Не бях изпратен при теб досега.
– Сериозно ли? – Недоверчивостта изостри тона ми. – Шефът ти в лошо настроение ли е, или страда от закъснение на времето там горе?
Лицето на Зак стана каменно, но не ми убягна, че усмивката на Ейдриън се разшири.
– Не знаеш колко пъти съм се чудил това – промърмори той и ме побутна съчувствено.
Зак реагира по различен начин.
– Защо очаквате някой друг да решава проблеми, с които сте способни да се справите сами?
Ейдриън измърмори.
– Свикни да чуваш това. Това е любимата му реплика.
Тогава сигурно много ти се иска да го удариш, помислих си, преди остро извитата вежди на Зак да ми напомни, че разсъжденията ми не са лични. Това обаче може да не е чак толкова лошо. Възползвах се от шанса си.
Кажи ми какъв е Ейдриън и защо е толкова твърдо решен да се махне от мен, щом това свърши, помислих си, взирайки се в Зак.
– Не – каза той на глас. – Дадох думата си на Ейдриън, а както ти казах, архонтите не лъжат.
– Какво пропускам? – Хвърли подозрителен поглед между двама ни Ейдриън.
Не смей! Помислих си, но Зак вече отговаряше.
– Айви потърси отговорите, които ти все още отказваш да и дадеш.
Погледът на Ейдриън се насочи към мен.
– Недей да правиш това отново – каза той със зловещ тон.
– Обзаложи се, че ще го направя – избухнах аз. – Животът ми и този на сестра ми са застрашени, така че имам право да знам какво се случва. Освен това след последствията от пропускането на огледалото ти каза, че ще спреш да криеш нещата и че ще се извиниш.
Зак му се усмихна. Всъщност се усмихна и каза:
– Ще ми е приятно да стана свидетел на това. – Имаше още една бележка в постоянно нарастващия ми списък, озаглавен „Нещата, които не очаквах от архонт“.
Ейдриън хвърли такъв студен поглед и на двама ни, че бях сигурна, че ще откаже. После заговори.
– Съжалявам, Айви, че не ти казах за огледалата. Ето го извинението ти, а ето и информацията, която не знаеше – понеже можеш да виждаш през архонтския блясък, ти видя как подавам празни листове хартия на служителя. Той видя купчина стодоларови банкноти, а ние ще използваме същия трик, за да отлетим до Мексико, защото вече не можем да използваме Орегонския вихър, за да влизаме в няколко царства през един и същи портал.
След като си поех дъх, Ейдриън продължи.
– Деметриус ще предположи, че сме се насочили натам, тъй като бяхме в пустинята на Орегон, когато ни настигна. Зак е тук, за да попълни запасите ни от мана, да омагьоса външния ти вид и да ми напомни, че сме сами, щом навлезем в царството на демоните. Двете страни не могат да преминават в териториите си, така че ако бъдем заловени, Зак няма да може да ни помогне, дори и да иска.
Когато той завърши, бях с отворена уста, но бързо се съвзех.
– А ти какво си? – Попитах, като исках да знам това повече от всички останали подробности.
Ейдриън се усмихна.
– Обещах да споделям тайни и го направих. Никога не съм уточнявал кои.
Зак отново се усмихна и този път беше насочен към мен.
– Ще запомня това – отвърнах аз и хвърлих на Ейдриън поглед, който обещаваше възмездие.
Ако си мислеше, че ще се откажа от стремежа си да разбера какъв е, защо се държи толкова горещо и студено около мен или какво е имал предвид Деметриус, когато е казал, че всеки миг „връзката“ между нас ще се засилва, жестоко грешеше. Сега истинският трик щеше да бъде да се уверя, че никой от нас няма да се окаже наистина мъртъв, преди да получа отговорите си.
Обърнах гръб на Ейдриън, като обърнах цялото си внимание на Зак.
– Ще промениш начина, по който другите ме виждат? Добре. Винаги съм се чудила какво ли би било да съм блондинка.
Назад към част 10 Напред към част 12
