ГЛАВА 12
Вортексът, към който се бяхме насочили, се намираше в част от пустинята, наречена La Zona del Silencio, или Зоната на мълчанието. Разбрах защо я наричат така, след като Томас отби от магистралата и започна да кара по безплодния терен. След стотина метра радиостанцията, която беше пуснал, внезапно замлъкна. Коста протегна мобилния си телефон и ми показа празния екран, сякаш телефонът се беше изключил сам.
– Тук технологиите не работят – заяви той. – Повечето хора не знаят защо, но това е вихърът. Той е един от най-големите на планетата, така че изцежда всичко около себе си.
Заобикалящата ни среда ми напомни за мястото, където Деметриус ни беше нападнал. Подобно на онази частица от пустинята в Орегон, безкрайният пясъчен пейзаж беше прекъсван тук-там от кактуси и други храсталаци. В него обаче имаше повече планини, които понякога стесняваха пътя, през който Томас караше. От време на време Ейдриън извикваше напътствия. Изглеждаше, че знае точно къде се намира, въпреки липсата на пътища и знаци. Опитах се да обърна внимание на маршрута ни, в случай че ми се наложи да се върна в бъдеще, но след половин час се отказах. „Завий наляво при скалата“ нямаше да се получи, защото всички проклети скали изглеждаха еднакво, а щом си видял един кактус, значи си видял всички.
Накрая, след като мускулите ме заболяха от часовете на грубото клатене на джипа, Ейдриън каза на Томас да спре. После скочи от задната седалка, като разтоварваше със себе си обемистата си чанта.
– Ние сме тук? – Огледах се наоколо, примигвайки на ярката слънчева светлина. – Не виждам никакви по-стари, изгнили версии на това, което е около нас. – Освен това единствената забележителност в продължение на километри изглеждаше продълговато парче скала, стърчащо от земята.
Ейдриън ми хвърли предизвикателен поглед.
– Можеш да усещаш свещена земя. Аз усещам портали към тъмните светове.
Аз също скочих надолу.
– Как можеш да правиш това?
Усмивката му беше опасна и красива, като ласка на слънцето точно преди да се превърне в изгаряне.
– Дар от моя род, също като твоите способности.
Не беше ли това не толкова деликатно предупреждение? Ако усещането за вратите на демоничните царства беше една от неговите „дарби“, той ми даваше да разбера, че не е последният потомък на рода на Майка Тереза. И все пак, защо родословното му дърво трябва да му тежи толкова много? Предишният ни разговор се възпроизведе в съзнанието ми. Дали моят прародител е направил нещо ужасно на твоя прародител?… Не, Айви, беше обратното…
Дали Ейдриън продължаваше да ме отблъсква, защото се чувстваше виновен за това, което беше направил неговият прародител? Ако е така, може ли голямата му, ужасна тайна всъщност да не е за него, а за отдавна починалия му роднина?
– Не знам кои са били биологичните ми родители – казах с равен тон. – Или кои са били техните родители и така нататък. Знам обаче, че това няма никакво отношение към това, което съм, освен генетичните остатъци като цвят на косата, цвят на очите и очевидно способността да усещам светени предмети и да виждам през свръхестествен блясък. Същото важи и за теб. Независимо от това кой е бил твоят прародител, твоите решения те правят това, което си, и освен че понякога си гадняр, можеш да бъдеш и доста велик. Може би, ако захвърлиш какъвто и да е багаж на древния си роднина, също ще харесаш това, което си ти.
Изражението на Ейдриън беше твърдо като сивкавата скала зад него, но Томас ми вдигна палец и Коста започна да се усмихва. Предполагам, че не бях единственият човек, който си мислеше, че най-големият проблем на Ейдриън може да е синдромът на скапаното семейство.
– Иска ми се да ти вярвам, Айви – каза той грубо. – Но да ти вярвам е част от съдбата, която не мога да допусна да се случи, заради нас двамата.
Без да ме изчака да отговоря, той отвори багажа и хвърли към мен ски яке, термопанталон и ръкавици.
– Облечи ги.
Показах с жест изгорелия пейзаж, сякаш той не беше разбрал, че се намираме насред пустиня и наближава пладне.
– Сериозно ли?
– И тези – каза той и добави чифт ботуши с поларена подплата към купчината ми.
Погледнах го равнодушно.
– Или се опитваш да ме убиеш, или царството, в което ще навлезем, е наистина студено.
– Всички са студени – каза Томас, придружен от мрачно подсмърчане в знак на съгласие от страна на Коста.
Бях шокирана.
– Вие двамата сте били в такова?
– Бяхме попаднали в капан и Ейдриън ни измъкна – каза Томас, само за да бъде прекъснат от думите на Ейдриън:
– Сега не е моментът.
Пристъпих към Ейдриън и забих пръст в гърдите му.
– Айви – започна той.
– Недей! Каза, че единственото нещо, на което мога да се доверя в теб, е омразата ти към демоните. Ако искаш да намеря онова оръжие, което убива демони, ще ми кажеш точно сега защо можеш да спасиш Томас и Коста, но все още не можеш да ми помогнеш да спася сестра си!
Поставих краката си, а погледът ми обещаваше, че няма да мръдна, докато не получа отговор. Томас и Коста изглеждаха неловко, а Ейдриън изглеждаше достатъчно ядосан, за да одере и двамата, но единственото, което направи, беше да изпусне остра въздишка.
– Не излъгах, когато казах, че оръжието ни е нужно, за да спасим сестра ти. Единствената причина, поради която успях да ги спася без него, беше, че ги взех със себе си, когато си тръгнах.
Подигравката ми беше мигновена.
– Група демони просто те оставиха да се разхождаш из царството им с двама от хората, които бяха заловили?
– Да – каза той, а тонът му вече беше по-плосък от полирано огледало. – Израснах в това царство, така че те бяха свикнали да правя каквото си поискам в него.
Не знам защо думите ме удариха като удар. Ейдриън ми беше казал, че Деметриус го е взел, когато е бил дете. Предполагам, че просто бях предположила, че слугите са го отгледали в този свят, а Деметриус… често го е проверявал.
– Бил си отгледан в царството на демоните – казах аз, а гневът ми се промени в нещо друго. – И те са ти се доверили, така че трябва да си…
– Живял съм точно като тях – допълни той, а тонът му бе изпълнен с ледена мрачност. – Все още ли мислиш, че съм доста велик?
Не знаех какво да мисля. Част от мен беше ужасена, а другата част плачеше. На колко години е бил Ейдриън, когато Деметриус го е изтръгнал от този свят и го е отгледал в демоничния? Ако беше много малък, щеше ли изобщо да знае, че всичко, което вижда – или прави – е зло, ако това беше всичко, което някога е виждал от „нормалното“? Може би това, че го е разбрал, го е накарало да смени страната и да работи със Зак. Може би затова сега мразеше демоните с такава патологична твърдост.
А може би извратеното му възпитание, съчетано с каквото и да беше направил неговият прародител, караше Ейдриън да се чувства така, сякаш съдбата го е обрекла. В някои отношения не можех да го виня.
– Все още мисля, че си такъв, какъвто те правят решенията ти – казах накрая. – Също така смятам, че щом тези момчета са успели да излязат от царството на демоните, значи и сестра ми може, така че нека да го направим.
С това навлякох ски якето върху потника си, нахлузих термопанталона върху късите панталони, замених сандалите си с пухкавите ботуши до коленете и сложих ръкавиците. Накрая освободих дългата си кафява коса от конската опашка. Ако беше достатъчно студено, за да оправдае носенето на ски екипировка, ушите ми щяха да се нуждаят от покритие.
Единственото, което Ейдриън направи, беше да хвърли вече празната чанта на задната седалка на джипа.
– Ти това ли ще носиш? – Попитах, като направих жест към тениската му с дълъг ръкав и обикновените дънки.
Той само сви рамене.
– Свикнал съм със студа.
Оставих това настрана, принуждавайки се да се усмихна, докато поглеждах към Томас и Коста.
– Надявам се, че ще се видим скоро.
Нямах възможност да чуя отговора им. Ейдриън обви ръцете си около мен, поведе ни бързо към високата, продълговата скала и след това ни потопи през нея.
* * *
Винаги съм обичала влакчетата в увеселителен парк. Дивото вълнение от това да се движиш през завои и лупинги толкова бързо, че лицето ти да натежава, а тялото ти да се прилепва към седалката, отстъпваше само на прилива на облекчение, когато разходката свършваше. Да се пренесеш през портала в демонично царство беше нещо подобно, само че с много повече шум и гадене. Отне ми няколко мига да успокоя надигащия се стомах, след като се озовахме от другата страна, а през това време бях благодарна за ледения въздух. После отворих очи и осъзнах, че все още не виждам… нищо.
– Ейдриън? – Изрекох паниката си, когато бързото мигане не накара чернотата да изчезне. – Нещо не е наред. Аз съм…
– Не си сляпа – каза той, дълбокият му глас беше почти толкова успокояващ, колкото и ръката му, която се сключи върху моята. – Слънчевата светлина не съществува в царството на демоните. Затова и те са толкова студени.
Никога досега не бях попадала в пълна тъмнина. Беше не само плашещо и дезориентиращо – беше опасно. По всичко личеше, че стоим на ръба на скала. Дори ако всичко около нас беше равно, не можех да преценя дължината на стъпките си, защото не виждах земята. Когато се опитвах да вървя, се препъвах.
Ръката на Ейдриън ме обгърна, притискайки лявата ми страна към дясната си.
– Затвори очи и се концентрирай да се движиш заедно с мен – каза той, а увереността в тона му успокои страховете ми. – Не се притеснявай. Виждам къде отиваме и няма да позволя нищо да ти се случи.
Започнахме да вървим, първо с колебливи стъпки, докато се науча да се доверявам на усещането за тялото му вместо на погледа си, а след това с нормално темпо. Изненадващо, но да държа очите си затворени ми помогна. Тъй като не се опитвах да виждам, се съсредоточих върху плавните му крачки, свиването на мускулите, което предхождаше промяната на посоката, и успокояващия начин, по който моментално коригира държането си, за да ме подкрепи, ако се поколебая.
Не след дълго започнах да съм благодарна и за якето, ботушите, ръкавиците и панталоните. Дори и с тях студът сякаш се просмукваше в костите ми, но също като тъмнината, той сякаш не притесняваше Ейдриън. Той дори не трепна в леките си дрехи, а ръката му беше топла в моята. Колко години му бяха нужни, за да се адаптира към тази тъмна, мразовита пустош? За пореден път сърцето ми се разкъса за детето, което беше. Дори и без демони, израстването на място като това щеше да е ужасно.
След като ми се стори, че е минал час, Ейдриън направи пауза. Разбира се, и аз го направих, като подуших новата миризма на гориво във въздуха.
– Можеш да отвориш очите си – каза той. – Градът е отпред.
Отначало видях само черно-златисто петно. След няколко мига очите ми се приспособиха и в далечината различих пламък от светлина, който показваше множество по-малки постройки, заобикалящи нещо, което приличаше на широка, извисяваща се сграда.
– Слава Богу – въздъхнах, толкова доволна, че мога да видя, че не ми пукаше дали гледам град на демони.
– Не казвай това. Това е истинско предупреждение, че не ни е тук мястото.
Лицето на Ейдриън беше скрито от тъмнината, но тонът му ме накара да си представя, че го казва с една от своите криви усмивки.
– Добра забележка, но не избягваме ли града? – Попитах, като прошепнах, в случай че някой е навън в чернотата с нас.
– Не мога. Това, което се знае за местонахождението на оръжието, е, че то е било скрито в стена, а единствените стени са в града.
– Това ли е всичко, което знаем, или демоните знаят точно къде е то?
Той се ухили.
– Не. Ако знаеха, отдавна щяха да го използват за себе си.
– Защо демонът, който го е скрил, не го е направил?
Ейдриън направи пауза, сякаш подбираше думите си, което означаваше, че отново ще получа само част от истината.
– Както се оказа, само няколко души могат да активират истинската сила на оръжието. Слугите не могат, както и средностатистическият демон. Зак каза, че демонът, който го е скрил, е бил на път да разкаже за него на по-могъщ демон, когато Зак го е убил.
– Чакай. Ти каза, че демоните могат да бъдат убити само с оръжието, което Зак не е имал – подчертах аз.
Повдигна рамене, което усетих, но не можах да видя.
– Архонтите не се нуждаят от него, за да убиват демони, а другите демони не се нуждаят от него, за да убиват своите. Останалите се нуждаят, което включва и теб, и мен.
– Не можеше ли Зак да се добере до местоположението му, преди да заглуши скриващия му завинаги?
Още една пауза, този път по-дълга. Настроението ми се разпали.
– Можеш ли поне веднъж да ми отговориш с цялата истина?
– Добре. – Тонът му се сгъсти. – Доколкото знам, Зак е открил къде е оръжието. Дори и да не го е направил, шефът му знае, а ние сме тук. Знаеш ли защо? Защото на никой от тях не му пука дали ще живеем или ще умрем в опит да го намерим.
Бруталният му анализ ме зашемети.
– Но това е… те са… те са на добрата страна – изпсувах аз.
Смехът му беше като стъклено стържене.
– Те печелят или губят тази война, Айви. Не ние. Можем да разчитаме само един на друг, защото за архонтите и демоните ние сме просто пешки, които те придвижват за собствените си цели.
– Но Зак е твой приятел – възразих тихо аз.
– Ти не разбираш архонтите. Те не са пухкави същества, които разпръскват свръхестествен щастлив прах навсякъде, където отидат. Те са войници, които са били изтласкани на заден план, докато досадният въпрос за човечеството не бъде решен. Честно казано, мисля, че Зак е стигнал до момента, в който му е все едно какво ще се случи с нашата раса, стига най-накрая да се бие.
Описаното от Ейдриън не можеше да бъде вярно. Доброто не можеше да дава съучастнически рамене на злото, а вярата на милиарди хора от всяка раса, произход и вероизповедание не можеше да е безполезна за този, който беше „шефът“ на Архонтите.
– Грешиш – казах аз, все така тихо, но с подтекст от желязо. – Ние сме важни за тях. Просто понякога може да не изглежда така от нашата страна на оградата.
От смеха на Ейдриън бе изчезнала грубостта, заменена от отчаян вид гняв.
– Ето защо все още крия неща от теб, Айви. Ако не можеш да приемеш начина, по който е устроена дъската, значи още не си готова да научиш крайната игра.
– Може би ти си този, който не е готов – отвърнах аз, а чувството ми за решителност се засилваше. – Разбирам защо. Толкова дълго ти е било лошо, че виждаш само мрак, дори когато светлините са включени.
– Лошо? – Гласът му се промени, превръщайки се в шепот, който ме пронизваше дори в студената температура. – Не знаеш значението на тази дума, но скоро ще го разбереш.
Назад към част 12 Напред към част 14
