Глава 21
Кейти вече не беше в подземното съоръжение. Тейт проследи миризмата ѝ и откри тайна шахта между стените, която водеше право нагоре към повърхността. Дебелата метална тапа над нея беше откопчана. Беше твърде тясна, за да се провре възрастен човек, така че може би е била вентилационна шахта, някога, когато това съоръжение е било бомбоубежище. Но за едно слабо дете с двойна доза нечовешка генетика това щеше да е сравнително лесно изкачване към свободата.
След като се озове на повърхността, езерата, тревата и околните влажни зони разсейваха миризмата и достатъчно, за да не може да бъде проследена. След това единствените следи, които Кейти остави, свършваха в плитък канал, така че не можахме да я намерим по този начин. Все още беше светло, което означаваше, че не можем да рискуваме да направим обиск от въздуха. Нещо с размерите на човек, летящо над зоната на дивата природа на МакКлинтик, щеше да подхранва слуховете за Морския човек в продължение на десетилетия, а ние не можехме да рискуваме да се мотаем до тъмно, за да го направим тогава.
Щеше да се наложи да се върнем друг път, за да я потърсим. Свръхчовек или не, Кейти все още беше само дете. Не би трябвало да е много трудно да я намерим.
След като се върнахме в комплекса, установихме, че оцелелите служители не са участвали пряко в междувидовите експерименти на Мадиган, и заменихме спомените им за събитията от деня с нова версия. След това ги оставихме отгоре в бетонно иглу с инструкции да не го напускат до зазоряване. Ако не беше изпратен сигнал за бедствие, искахме допълнително време, за да се измъкнем.
След това се върнахме под земята и подпалихме останалата част от съоръжението. ДНК-то ми беше в досието на тези хора и не исках да оставям повече от него като доказателство, че съм участвала в унищожаването, въпреки че щях да бъда първо, второ и трето предположение за сенчестите поддръжници на Мадиган. Ето защо се обадих на майка ми веднага щом имах работещ мобилен телефон. Мадиган можеше да блъфира, че тя е в старата ни къща в Охайо, но ако не беше така, нямаше да проверявам заплахата му за удар с дрон. Ако имахме нелеп късмет, поддръжниците на Мадиган щяха да повярват на прикриващата история, която насаждахме в съзнанието на оцелелите: вътрешна неизправност е предизвикала експлозията на машината на Данте, която е възпламенила други запалими газове в комплекса и е довела до огнена верижна реакция.
Това беше правдоподобна теория, освен ако някой не си направи труда да аутопсира всички тела.
Мадиган все още не се беше събудил. Закъснението не било нечувано, каза ми Боунс, но не предвещавало нищо добро за шансовете му да се издигне като гул. Повечето се събуждаха в рамките на няколко минути, както Дейв. Може би Мадиган все пак е успял да ни избяга. Ако беше така, можех само да се утеша, че няма да избяга от Бога.
И така, окървавени и уморени, седемте излязохме от иглуто, в което се намираше тайната шахта за издигане. Спейд чакаше наблизо, тъй като Фабиан му беше дал разрешение да влезе в зоната на дивата природа. Призракът се беше зарадвал, когато видя, че всички сме живи и здрави, тъй като, също като мен, не знаеше, че пристигането ми с трупа на съпруга ми е било представление.
Това беше нещо, което възнамерявах да разгледам веднага щом остана насаме с Боунс. В момента трябваше да излезем оттук, без да ни спрат подкрепления, а след това да търсим един мъничък, многовидов прединфаркт, който може би е най-смъртоносното нещо на два крака.
Това, от което не се нуждаехме, беше да се сблъскаме с група млади, желаещи да станат криптозоолози, които се разхождаха из резервата и разменяха истории за Морския човек.
– Казвам ви, точно там видях нещо – казваше едно луничаво момче, облечено в тениска с надпис „Искам да вярвам“, като сочеше към запечатано иглу.
То спря да говори, когато ни видя. Трите момичета и двете момчета, с които беше, отначало се спогледаха, а след това се захилиха нервно.
„Какво се е случило с тях? Това кръв ли е?“ Препускаше през мислите им.
Тъкмо се канех да започна да хипнотизирам групата, когато Денис заговори.
– Трябва да опитате зомби ларпинг – каза им тя. – Това е единственият начин за ролева игра на живо.
– А.
Луничавото момче кимна одобрително, докато разглеждаше моята пропита с кръв лабораторна престилка, разкъсаните, изподрани от куршуми дрехи на Боунс, окървавената медицинска престилка на Денис и също толкова изцапаните с червено костюми на момчетата. Фактът, че Тейт беше преметнал тялото на Мадиган през рамо, вероятно допринасяше за неговата автентичност. След това момчето се намръщи, когато видя безупречната бяла риза и изгладените панталони по мярка на Спейд.
– Костюмът му е гаден.
– Нов е – казах аз, като прикрих звука от предупредителното ръмжене на Спейд.
– Ами… забавлявайте се – отвърна блондинката с конската опашка. Ботаници, помисли си тя. След това последва: „О, той е секси“, докато се взираше в пролуките в панталоните на Боунс, когато минавахме покрай тях.
Ако не бях имала ден от ада, щях да и кажа да спре да оглежда задника на съпруга ми. Вместо това хванах ръката на Боунс и продължих да вървя. Ако не се опитваше да ни убие, в момента не заслужаваше вниманието ми.
Излязохме от зоната на дивата природа без повече инциденти, след което се качихме в едно черно „Субурбан“, където Иън чакаше на волана.
– Кой е този твърдоглавец? – Беше единственият му коментар, докато потегляше.
– Този, който преследваше Кат – отвърна кратко Боунс.
– Търся едно малко момиче с кестенява коса, което може би е минало оттук преди час. Видя ли я? – Попита Тейт Иън.
Той сви рамене.
– Малко като малко или младо?
– Много млада. На около десет години.
При това веждите на Иън се вдигнаха.
– Пленничеството те е изкривило, нали?
Тейт удари облегалката на седалката на Иън толкова силно, че облигалката се откъсна и го удари в главата.
– Тя е била затворничка, копеле!
Иън натисна спирачките и паркира колата. Боунс се наведе над мен и сграбчи ръката на Иън, когато той се канеше да дръпне вратата си.
– Аз ще се справя – каза той с тих, твърд глас.
Очите на Иън пламнаха в зелено, докато се взираше в Тейт в огледалото за обратно виждане. – Не се притеснявай. Ще му простя нападението въз основа на това, че е разстроен след неотдавнашното си преживяване.
– Благодаря ти все така – каза Боунс, все още с онази закалена стомана в гласа си. После се завъртя, за да се изправи срещу Тейт.
– Преди години, когато искаше да те превърна във вампир, ти казах, че един ден ще си навлечеш проблеми, но все още ще си обвързан с правилата на моя род. Днес е този ден, приятелю.
– Какво трябва да означава това? – Попита Тейт с кисел глас.
– Означава, че като мое творение твоето нападение на друг вампир се приема като мое действие – рязко отвърна Боунс. – Ето защо няма да го направиш отново без мое разрешение. Вече ясно ли ти е?
Тейт се вгледа в него, а суровите линии на лицето му се втвърдиха.
– Бях забравил колко много не те харесвам – каза той тихо.
Казах си, че няма да се намесвам, но това беше прекалено.
– О, недей, Тейт. Положителната страна на това, че си творение на Боунс, е, че той рискува живота си, за да те измъкне от затвора, така че се справи с по-малко забавната част с верността. Както той каза, за това си се подписал, когато си станал вампир.
После се обърнах към Иън.
– Мръсен коментар за дете? Наистина?
– Мислех, че се държи мръсно – отвърна веднага Иън. – И за това го нарекох извратен, както и всеки, който се интересува по този начин от дете.
Всъщност той успя да прозвучи обидено. Добре е да знаеш, че Иън има някакъв морален праг, дори и да е покрит с купища порнография и насилие.
– Тогава това е било недоразумение, което е отишло твърде далеч – обобщих, докато се чудех колко войни са започнали от едно и също нещо. – Сега добре ли сме?
Последната част беше насочена към Боунс. Не знаех всичко за вампирската йерархия, така че не бях сигурна дали Тейт все още трябваше да плаща за нападението над приятеля му, дори ако Иън беше склонен да го пренебрегне.
– Засега – каза Боунс, като се взираше в Тейт.
По-младият вампир отвърна поглед. От начина, по който Тейт кръстосваше ръце на гърдите си, това нямаше да е последната борба за власт между тях, но мълчанието му потвърждаваше съгласието му.
Тогава Боунс насочи вниманието си към Иън.
– Така и не каза дали си виждал малкото момиче.
– Не, не съм я виждал – отвърна Иън, докато отново включваше автомобила в движението. – Защо твоето проблемно тяло ще се мъчи да затвори едно дете?
Боунс въздъхна.
– На това, приятелю, няма да повярваш.
Назад към част 22 Напред към част 24
