***
Кали използва новия си телефон, за да изпрати имейл на Брайсън и да поиска електронно копие на сценария. Тя не каза конкретно защо.
Той отговори само няколко минути по-късно.
Уау, вие наистина СТЕ истински. Или е така, или Чарли си прави твърде много труда да ме изиграе. Сценарият е приложен.
Най-добри пожелания,
Брайсън Тейлър.
Кали се усмихна на отговора му. Изглеждаше като наистина готин, приятелски настроен и уверен човек. Усмивката ѝ избледня, когато си спомни за телефонния разговор с Макс Вайсман, който сякаш беше преминал по възможно най-ужасния начин.
Разбира се, асистента му щеше да прегледа сценария – но ако наистина си беше свършила работата, Макс щеше да изрази някакъв интерес и ентусиазъм по телефона. Всъщност той и беше прехвърлил телефона и вероятно беше накарал асистентката си да прегледа сценария само за да не се почувства Ред обидена.
Това беше загуба на време. Тя не разбираше бизнеса, което Хънтър се бе опитал да ѝ обясни снощи.
Разбира се, помисли си Кали, не го послушах, защото си нараних чувствата.
Докато изпращаше сценария на асистента на Макс, Кали се опитваше да не мисли негативно, но беше трудно. Къде другаде можеше да отиде сега?
Щом кажеше на Хънтър истината за това, което беше направила, той вероятно щеше да изхвърли сценария в кошчето за боклук и да заключи завинаги вратата на шкафа си за сценарии.
Следващите няколко часа преминаха в някаква мрачна мъгла. Кали си играеше с телефона си, влизаше в някои сайтове за клюки онлайн, проверяваше обсебващо електронната си поща.
Накрая се сети за настояването на Никол да се свърже със семейството си. Кали избягваше това, но предполагаше, че е време.
Най-лесно беше просто да се обади първо на майка си и баща си и да ги остави да разпространят новината до останалите членове на семейството. Тя се намръщи при мисълта да каже на майка си, че е била наранена и че е чакала толкова дълго, за да каже на някого. Но сега нямаше какво да направи, прие просто да се справи с това възможно най-бързо.
След две позвънявания майка ѝ отговори.
– Кали! Чудех се кога ще те чуем отново.
– Здравей, мамо. Съжалявам, че мина толкова време.
– Не искахме да те безпокоим. Просто предположих, че си заета с новия си живот, с Хънтър и… ами… помислих, че ще ми се обадиш, когато ти се прииска.
Кали прехапа устни. Чувстваше се виновна като в грях.
– Мамо, трябва да ти кажа нещо. Сега всичко е наред, само за да знаеш, но преди около седмица ме нараниха.
– Наранена? Какво имаш предвид?
– Нападнаха ме. Нападнаха ме пред едно местно кино.
Майка ѝ нададе задушен, шокиран вик.
– Била си ограбена? Била си ранена?
– Не беше голяма работа – каза тя, разтягайки истината. – Ударих се по главата. – Сега тя определено лъжеше, и то не от малките бели лъжи.
– Не разбирам – отвърна майка ѝ, а гласът ѝ беше подозрителен. – Кажи ми всичко.
Кали и разказа много съкратена версия на историята, като пропусна всичко, свързано с Терънс или Леви. Така, както тя я разказа, беше отишла на кино, за да се срещне с приятелка, и тогава някой я беше бутнал или ударил, не знаеше какво, и тя беше паднала. Взели и чантата и я оставили, след което я откарали в болницата и я изписали с минимални наранявания.
В общи линии това беше вярно, само че изобщо не беше това, което се беше случило.
Работата беше там, че Кали не искаше да плаши никого. Сега не можеше да се направи нищо, а тя не искаше семейството ѝ да се тревожи отдалеч без основателна причина.
Или това, или просто беше прекалено голям страхливец, за да обясни на майка си, че е крила нещо толкова сериозно от нея толкова дълго време.
Когато приключи с разказа, майка ѝ дълго мълча.
– Е – каза тя тихо – важното е, че вече си добре. И ти си добре, нали?
– Разбира се, че съм, мамо. Кълна се, че съм здрава като дяволче – и освен това казват, че не си истински East Coaster, докато не те ограбят поне веднъж. – Неуспешният ѝ опит да разведри обстановката се размина като оловен балон.
– Имам ужасно чувство от всичко това, Кали. Искам да се прибереш у дома. Върни се в Охайо.
– Мамо, сериозно ли?
– Това не ми харесва. Не искам да видя как нещо се случва с теб. Стомахът ми е на възел и просто знам, че там имаш проблеми.
– Не съм в беда – каза тя и се зачуди дали майка ѝ може би има право. Не беше разказала дори половината от истинската история, но майка ѝ някак си знаеше или усещаше, че има нещо повече. – И освен това съм в дома на Хънтър и той се грижи за мен. Грижи се добре.
– Оставаш в неговата къща?
Беше го казала така, сякаш това беше може би по-лоша новина от обира.
– Оставам. Той много ме закриля и се грижи да съм в безопасност той се грижи за мен по всякакъв начин. – След като думите излязоха от устата ѝ, Кали изсумтя. Някак си беше забравила колко традиционни са родителите ѝ.
– Не ми харесва това, което чувам, Кали. Едва си излязла от училище, а сега всичко това ти се е случило. Наистина искам да помислиш дали да не се върнеш в Охайо.
– Ще помисля за това, мамо.
– Това не е мястото за теб, скъпа. Толкова съм притеснена за теб.
– Кълна се, ще се оправя. Ще бъда внимателна, едва ли ще излизам от къщи.
– Обади ми се утре, скъпа. Обещай ми.
– Ще ти се обадя. Обичам те, мамо. Моля те, не се притеснявай за мен, защото аз съм добре.
Майка ѝ не каза, че ще спре да се тревожи. Единственото, което каза, отново беше, че я обича, преди да затвори слушалката.
Само няколко секунди след като Кали затвори телефона на майка си, Хънтър влезе в стаята със загадъчен вид на лицето.
– Току-що получих странно текстово съобщение – каза ѝ той. – В него пишеше: „Добре ли получи сценария?“. И беше от номер, който не познавах. И тъй като съм човек с умерена до средна интелигентност, аз попитах човека кой е той. Той каза, че името му е Брайсън Тейлър. Което е забавно, защото това е човекът, който написа сценария, който ми предложи снощи.
Кръвта на Кали се смрази.
– Моля те, не ми се сърди. Щях да ти кажа…
– Какво да ми кажеш? – Той я погледна с твърдо изражение.
– Щях да ти разкажа за това, което направих, след като ти заспа снощи.
Хънтър бавно избърса с ръка устата си.
– Очевидно си взела телефона ми. И си се обадила на друг мъж. Сигурен съм, че останалото ще бъде още по-добро.
Кали пое дълъг, разтърсващ дъх.
– Когато ми каза, че нямаш интерес към сценария, реших, че трябва поне да опитам да накарам някой да го погледне. Чувствах, че дължа на писателя да направя всичко възможно, за да се случи нещо.
– Дължиш го на писателя? – Каза Хънтър. Изражението му беше недоверчиво. – Кали, този сценарий беше изпратен в моите офиси и ти го прочете, защото ти позволих да го прочетеш. Ако дължиш на някого нещо в този сценарий, то това съм аз. Дължиш ми едно проклето обяснение защо смяташ, че имаш право да правиш всичко това. Това беше моят сценарий, който можеше или да се избере, или да се отхвърли. Аз казвам дали ще мине. Това не означава, че след това можеш да вземеш това нещо и да го превърнеш в свой собствен домашен проект.
Тя дори не можеше да срещне погледа му, защото очите му бяха толкова интензивни, впити в нея – че да го погледне сега, би означавало да рискува да се забърка в нещо, за което не беше готова. Не беше готова да тръгне на война точно сега.
– Извинявам се. Щях да ти кажа веднага щом…
– Веднага щом?
И тогава мобилният ѝ телефон започна да звъни. Кали преглътна, погледна надолу и видя единственото име, което не искаше да вижда точно сега.
Макс Вайсман.
Хънтър също го видя и очите му станаха по-обемни от всякога.
– Защо, по дяволите, ти се обажда Макс Вайсман?
– Трябва да взема това, Хънтър.
– Какво, по дяволите, се случва тук?
– Моля те, дай ми само една секунда и после ще ти обясня всичко.
– По-добре вярвай, че ще го обясниш, Кали.
Тя вдигна ръка, за да се опита да го успокои, след което сложи телефона до ухото си.
Ръката ѝ трепереше.
– Ало?
– Кали Йънг? – Изкрещя грапавият глас. – Да. Тя е.
– Кали, това е Макс. Макс Вайсман. Слушай, погледнах сценария, който ни изпратихте…
Последва дълга пауза. Звучеше така, сякаш дъвчеше – може би ядеше сандвич.
– Благодаря, че го разгледахте – каза Кали, надявайки се да го подтикне към друго изречение. Беше на нокти.
Той сякаш довърши дъвченето.
– Работата е там, че всъщност не е това, което си представях, когато ти говорих по-рано. Не е нищо като „Когато Хари срещна Сали“ или „Жега“.
– Не, съжалявам – не е като тези филми – каза тя, покрусена.
– По-добро е.
Сърцето ѝ заби в гърдите.
– Извинете? – Каза тя.
– По-добро е от онези филми. Поне мисля, че може да бъде по-добър, ако намерим подходящия режисьор, актьорски състав и бюджет. Много, много съм заинтересован да направя този филм, мис Йънг. Хънтър Риърдън интересува ли се да ни партнира в този проект?
Тя погледна Хънтър, който крачеше из стаята, а от ушите му на практика излизаше дим.
– Е… Не знам точно.
– Е, надявам се, че не сте ми го изпратили, само за да ми натриете носа?
– Разбира се, че не.
– Добре. Тогава бих искал да имам среща с продуцентския ви екип и сценариста утре в офиса ми в Лос Анджелис. – Как ви звучи?
– Абсолютно – каза тя, без да знае как ще постигне това, но осъзнавайки, че просто трябва да го направи.
– Какво ще кажеш за два часа? Можеш да се качиш на „Червеното око“ и да си тук за нула време.
– Разбира се.
– Очаквам с нетърпение да направим този филм заедно, Кали. Избрала си победител.
Кали затвори и погледна Хънтър. Той беше обърнат с гръб към нея, с ръце на хълбоците.
– Действаше ли като агент на филм, който беше изпратен на моята компания – и го продаде на конкурентна продуцентска къща? – Попита я той.
– Това не беше моето намерение.
Той се обърна с лице към нея.
– Но ти го направи.
– Не познавам добре филмовия бизнес – каза тя. – Просто си помислих, че мога да се опитам да погледнат сценария му, затова попитах Никол, а тя попита Ред…
– Не познаваш този бизнес, затова си мислиш, че ще е нормално да откраднеш нещо мое и да го представиш за свое? – Той поклати глава. – Ти се шмугваш наоколо и правиш подобни номера още от първия ден – каза той. – Трябваше да го предвидя.
– Помолих те да го прочетеш, а ти ме отхвърли, без дори да му дадеш шанс.
Челюстта му се сви.
– Аз съм собственик на тази компания, Кали. Аз взимам решенията тук. За да тръгнеш сама по този начин – това е неетично, грешно, отвратително.
– Прав си – каза му тя тихо. – На сто процента си прав.
– Знам, че съм. – Той дишаше тежко и клатеше глава.
– Ако искаш да се обадя на Макс и да му кажа, че не сме заинтересовани да участваме в срещата…
Хънтър я изгледа.
– Разбира се, че ще участваме в тази проклета среща. – Тя се отдръпна, изненадана.
– Така ли?
Хънтър се засмя горчиво.
– Може и да съм ядосан, но не съм пълен глупак. Макс Вайсман е един от най-големите продуценти в Холивуд. Това е огромна възможност – за нас и за твоя малък приятел писател.
– Брайсън – каза тя, като си спомни, че тук става въпрос за живота и мечтите на истински човек.
– Да, Брайсън – отвърна Хънтър и повдигна вежди. – Какво знаеш за този човек?
– Почти нищо. Знам, че е барман в Лос Анджелис, а по телефона изглежда достатъчно мил.
– Точно така, телефонното обаждане, което направи с моя мобилен телефон, който открадна от стаята ми, за да се престориш, че говориш от името на моята продуцентска компания, със сценарий, който по същество открадна от мен. Пропуснах ли нещо?
– Снощи използвах и компютъра ти. – Хънтър я погледна.
– Невероятно.
– Съжалявам.
– Моля те, спри да се извиняваш. Ако наистина знаеше колко грешно е било, нямаше да го направиш на първо място.
Тя нямаше какво да отговори. Знаеше, че той е прав да се ядосва от нейната измама, подлост и всичко останало. Кали знаеше, че няма право да вземе собствеността му, сценарий, който е бил предназначен за него, и след това да се преструва, че говори от негово име, след като той и е казал, че не се интересува от продължаването му.
– Какво следва? – Попита тя. – Искаш ли да си тръгна – да се върна в къщата на Никол и Ред?
– Как можеш да си тръгнеш? – Попита Хънтър. – Макс Вайсман е твоят контакт, не моят. Той ще те очаква на срещата. Не, ти си подготвила цялото това нещо и ще продължиш да го следваш докрай, до горчивия край. – Той седна на дивана до нея и ѝ подаде телефона си.
– За какво е това?
– Трябва да се обадиш на Брайсън Тейлър и да му съобщим добрите новини.
– О, добре. – Тя намери номера в хронологията на Хънтър „Последни обаждания“ и натисна „Избери“.
– Сложи го на високоговорител – каза ѝ Хънтър, а гласът му беше властен.
Когато Брайсън отговори, Кали заговори с нервна тръпка в гласа.
– Брайсън, това е Кали Йънг.
– Здравей, Кали! – Отвърна той весело.
Хънтър извъртя очи.
– Ти си на високоговорител, Брайсън. Между другото, това е Хънтър Риърдън.
– О, човече – каза Брайсън. – Предполагам, че това е или много добра новина, или много лоша новина.
Хънтър се усмихна.
– Може и да е много добра новина, Брайсън, но все още нищо не е определено с камък. Обаждаме се обаче, за да ти съобщим, че Макс Вайсман от „Вайсман продакшънс“ проявява голям интерес към твоя сценарий.
– Макс Вайсман? Сериозно ли?
Хънтър направи нова физиономия.
– Да, така е. Не ми се случва често да отделям ценно време от деня си, за да звъня на непознати и да се шегувам.
– Точно така. Разбирам. Просто – Макс Вайсман е като продуцент на мечтите.
– Хубаво е да си в такава ситуация, Брайсън, признавам ти – отвърна Хънтър, и се наведе напред към телефона. – Във всеки случай той иска да се срещне с нашия екип утре в Лос Анджелис. – Бих искал да се присъединиш към нас, ако можеш.
На другата линия се чу дълга пауза.
– Това би било невероятно. Бих напуснал работата си, за да бъда там.
– Надявам се, че няма да ти се наложи – каза Хънтър.
– А сега, що се отнася до срещата – каза Брайсън – какви неща ще обсъждаме?
– Предполагам, че Макс ще се интересува дали можем да работим заедно, каква е визията ни за сценария и други подобни неща. Така че се увери, че носиш хубав костюм, да се отпуснеш и да бъдеш очарователен. Не – повтарям – не бъди дръпнат. Твоята задача е да изглеждаш така, сякаш с теб ще бъде удоволствие да се работи. Разбираш ли?
– Разбирам доста добре, господин Риърдън.
– Отлично.
– Сега, що се отнася до моята роля…
– Нека не се притесняваме за нищо друго в момента – каза Хънтър. – Можем да изготвим повече стратегии утре. Нека се срещнем по-рано пред офиса му, за да имаме възможност да обсъдим всички мисли или въпроси в последната минута.
– Добре, защото си мислех… – започна Брайсън.
– Недей да мислиш сега. Остави го за утре. Срещаме се пред сградата на производствения му офис в един и трийсет. Добре?
– Да. Разбира се.
Хънтър щракна да затвори слушалката на мобилния телефон и го прибра в джоба си, преди Кали да успее да се сбогува. Той я погледна.
– И ето как се справяме с талантите.
– Все едно са ученици от гимназията.
– Да. Повечето от тях мислят на ниво осми клас.
– Не вярвам в това – каза тя.
– Вярвай в каквото искаш. – Той се изправи. – Ще резервирам полетите ни до Лос Анджелис сега. Ти трябва да се качиш горе и да започнеш да събираш багажа.
– Звучиш толкова официално.
– Ами, това е бизнес. Ти искаше да влезеш и сега си вътре. Това е начинът, по който се справям с нещата в моята професия.
– Разбира се. Разбирам. – Кимна тя.
Хънтър внезапно коленичи и я целуна. Страстта в устните му беше изненада, а Кали откри, че собствената ѝ реакция е още по-шокираща. Тя започна да го целува обратно, също толкова настоятелно. Искаше го с пълно и абсолютно отчаяние.
Не бяха били заедно от няколко дни.
– Чукай ме – прошепна тя, докато той я целуваше по врата.
Хънтър внезапно се отдръпна.
– Не. Не сега. Не по този начин – каза и той.
– Защо не? – Изпъшка тя.
– Не поставяй под въпрос решенията ми – каза той, а гласът му отново придоби онова сурово острие.
– Добре.
– Говоря сериозно, Кали. Трябва да започнеш да ме уважаваш, иначе ще има последствия.
Тя се усмихна.
– Последствия? На колко години съм, на пет?
– Държиш се като такава. – Той поклати глава. – Сега ще резервирам тези полети.
Назад към част 12 Напред към част 14