Глава 7
– Детството ми включваше две различни полярности – да бъда с Гоблин и да слушам как говорят възрастните.
– Ние с Гоблин бяхме единствените деца в имението Блекууд, защото туристите, които идваха, почти никога не водеха деца със себе си, и затова скоро усвоих речника на възрастните и се убедих, че е забавно да си играя в кухнята и да слушам безкрайните им разкази и спорове или да следвам екскурзоводите – прадядо ми Гравие, а по-късно и дядо ми Попс, – които обикаляха къщата и разказваха подробно за нейните богатства и легенди, включително мрачната приказка за Манфред, Великия старец.
– Прадядо Гравие наистина беше най-добрият в това, имаше дълбок звучен глас и беше достолепен мъж в черен костюм с бяла копринена вратовръзка, която подхождаше на бялата му риза, но беше много стар, когато бях малък, отиде в една болница и почина там, или поне така мисля, че преди да навърша пет години, и нямам ясен спомен от погребението му. Не мисля, че съм ходил на погребението му. Но той ми беше направил незаличимо впечатление.
– И веднага стана известен семеен призрак, явно само благодарение на това, че една сутрин слязох по стълбите и го видях да стои до входната врата, да ми се усмихва спокойно и да ми маха с дясната си ръка. Той изчезна в един миг.
– Всички ми казаха да спра да разказвам такива истории, прадядо Гравие бил на небето и аз със сигурност трябвало да знам това, и трябвало да запалим свещ за него пред Света Богородица на малкия олтар в кухнята, което и направихме – така на малкия олтар горяха общо няколко свещи за различни предци, по-скоро като олтарите, които понякога се виждат в китайските перални. И освен това беше казано, че не трябва да се опитвам да плаша хората.
– Въпреки това по време на всяка обиколка на къщата, която някога е провеждал някой в имението Блекууд, целият свят на нашите платени гости беше разказвал за това, че съм виждал прадядо Грейвиър.
– Попс, единственият син на Грейвиър и мой дядо, се зае с работата на екскурзовод с удоволствие след смъртта на Грейвиър и макар че Попс беше далеч по-простоват и груб, все пак беше велик разказвач.
– Грейвиър беше човек със значителни постижения, тъй като дълги години практикуваше право и дори беше на пейката като местен съдия. Но Попс беше селски човек, който нямаше амбиции извън имението Блекууд, и ако това означаваше, че трябва да говори с гостите, той го правеше.
– Баба ми, Сладураната понякога беше информирана, против волята си, тъй като тя знаеше всички семейни легенди и, колкото и да беше тежка, изглеждаше много красива в хубава черна рокля от габардин, с лилав корсаж от орхидеи на лявата гърда и наниз от перли на врата. Тя беше от онези жени, които са, склонни към ембонизъм, имат кръгли гладки лица без бръчки до смъртта си.
– А после беше Жасмин, нашата любима черна икономка, с която се запозна, която може за миг да се преоблече от кухненските си дрехи в шикозна черна пола и блуза от леопардова кожа, заедно с токчета с шипове, с които леля Куин би се гордяла, за да развежда всички от стая в стая, и много правилно добавяше към приказките, че тя самата е виждала духа на прадядо Уилям в спалнята му, отпред вдясно, или през коридора от нас, както и духа на прапрабаба Камила, която се качваше на пръсти по таванските стълби.
– Не знам дали си забелязал Жасмин в модната ѝ червена риза тази вечер, но Жасмин има фигурата на модел, тънка е като релса, със силни рамене, и с гардеробите с любящи отливки от леля Куин, тя създава красив образ като екскурзовод, бледозелените ѝ очи положително проблясват, докато разказва искрените си истории за духове и въздиша пред портретите или води очакващите гости към таванските стълби.
– Брилянтната идея на Жасмин беше да включи тавана в обичайната обиколка, т.е. да води туристите направо нагоре и навътре в него, като ги инструктира да забелязват интересната миризма на топлите дървени греди, докато стоят там, и да посочват прекрасните куфари за параходи и гардероби от предишни времена, някои отворени и натрупани с кожи и перли, по-скоро като реквизит за „Трамвай на Желанията“, и плетената инвалидна количка, в която пра-пра-дядо Уилям е прекарал последните си дни на моравата. Таванът беше – преди моето неизбежно нахлуване там – пустиня от редки и старинни плетени изделия, а приказките се пренасяха около всичко това.
– Позволи ми да се върна към голямата картина.
– Гостите на пансиона винаги бяха компания и малко вдъхновение за мен, защото често бяха приятелски настроени и привлекателни – склонен съм да възприемам повечето хора като привлекателни, докато не се появи някой, който да ми посочи, че не са – и тези хора често ме канеха в стаите си, или искаха да седна с тях на закуска на голямата маса и да си поговорим за имението, както претенциозно го наричахме, и аз се сгрявах от цялото това приятелство, а Гоблин го намираше за интересно, защото винаги, когато говорех с него или за него, а това беше постоянно, тези гости смятаха Гоблин за най-интригуващото нещо на света.
– „Значи си имаш малък духовен приятел“! – Каза една от тях триумфално, сякаш беше открила злато на Конфедерацията, заровено навън. – „Разкажи ни за твоето малко духче“ – каза друг, а когато показвах или галих Гоблин, докато говорех за него, той наистина беше много щастлив. Той дълго време мигаше на твърдо и само за съжаление ставаше прозрачен, а после се разтваряше, когато се налагаше.
– Нямаше да се справя по-добре, ако бях платен изпълнител, чието единствено занимание беше да увеличава мистерията на фермата Блекууд. А аз го обичах. И тогава гостите се отбиваха в подкрепа на митологията безвъзмездно, както вече обясних, с всичките си наблюдения на Стареца, Манфред, намръщен в огледалото, или сладката Вирджиния Лий, която обикаля от стая в стая в търсене на осиротелите си деца.
– Научих се от всичко това, от безкрайното разнообразие, с което бяха изтъкани приказките в нашата къща, и се научих от възрастните как да мисля и да се чувствам като възрастен, а Гоблин се хранеше от лесния начин, по който се вписваше във всичко. И от рано започнах да мисля за себе си, че съм свободолюбив като Стареца.
– Манфред, Стария, беше дошъл по тези места през 1881 г. с нова булка, Вирджиния Лий. Започнал е като съдържател на салон в Ирландския канал, но след това е направил богатство в търговията в Ню Орлиънс, но не е намерил място, подходящо за виденията му за разкош, и затова е бил привлечен на север през езерото Пончартрен към тази открита земя.
– Тук той открил парцел с недвижима собственост, който се състоял от високо място, на което би могъл да построи приказно имение с помещения за прислугата, конюшни, тераси и пасища, плюс двеста акра гъсто блато, в което би могъл да ловува, и очарователно изоставено гробище с останки от каменна църква, почит към онези, чиито семейства отдавна са измрели или са се оттеглили.
– Манфред изпратил архитектите си в прекрасните домове на Начез, за да изберат най-добрите атрибути за това имение, и сам контролирал гръцкия възрожденски стил, кръглите стълби и стенописите в коридора.
– Всичко било от любов към Вирджиния Лий, която изпитвала особена привързаност към гробището и понякога отивала в празната малка каменна църква да се моли.
– Четирите дъба, които сега пазят гробището, по онова време вече са били добре израснали, а близостта на старото гробище до блатото с неговите алчни отвратителни кипариси и безкрайни плетеници от испански мъх несъмнено е допринасяла и допринася за цялостното усещане за меланхолия.
– Но тя не била сополиво викторианско момиче, Вирджиния Лий. Тя била образована и предана медицинска сестра на Манфред в една болница в Ню Орлиънс, където той претърпял тежък пристъп на жълта треска и, подобно на много ирландци, едва не умрял от болестта. С голяма неохота тя се отказва от призванието си да се грижи за болни, но Манфред, който е много по-възрастен и много убедителен, успешно я омагьосва.
– Именно за Вирджиния Лий Манфред поръча да нарисуват портрета му, който сега е окачен в салона и доколкото знам, винаги е бил там. Когато нарисували портрета, той бил на четирийсет години, но в някои отношения вече приличал на булдог – с тежки скули, изпъната нагоре непокорна уста и големи скръбни сини очи. По онова време, около 1885 г., имал гъста посивяла коса и все още бил с разума си, когато леля Куин имала странната си среща с него около четиридесет години по-късно, когато той ѝ дал камеите, преди да изчезне в блатото.
– На портрета той не изглежда като зъл човек. Всъщност винаги съм смятал, че картината е изключително убедителна, а на самия човек сигурно му е липсвала суета, щом е допуснал такъв честен портрет на самия него да бъде окачен в дома му.
– Вирджиния Лий безспорно е била красива, както видя от портрета ѝ в трапезарията – девойка с бледа руса коса и наситено сини очи. Казват, че е имала чувство за хумор и вечно, но нежно чувство за ирония, и че е била безкрайно любяща към Уилям и Камила, двете оцелели деца, които родила преди смъртта си. Що се отнася до тези, които загубила от грип, Изабел и Филип, нищо не можело да я откъсне от тях.
– Галопиращата болест е болестта, която покоси Вирджиния Лий, която също се беше разболяла от малария, и то само след смела борба, по време на която се обличала напълно самостоятелно всеки ден, включително и в съботата, в която починала, когато водела забавни разговори с известното си добро настроение и самоироничен хумор в предния салон, легнала на дивана, докато не поела последния си дъх около обяд.
– Тя била погребана в небесносинята рокля, която носи на портрета си. И ако нашата къща има семейна светица, това е Вирджиния Лий. Не съм над това да се моля на Вирджиния Лий.
– Казват, че Манфред полудял, когато Вирджиния Лий умряла. Той ревял и мърморел. Не можел да понесе гледката на гроба на Вирджиния Лий в малкото гробище – а вероятно и без това не е било законно да я погребе там, в собствения си двор – той купил огромна крипта за цялото семейство в новото гробище „Метери“ в Ню Орлиънс, където семейството ни е погребано и до днес.
– Виждал съм мавзолея два пъти – когато почина Сладураната и когато почина татко. Предполагам, че малката Изабел и Филип са били пренесени в криптата от мястото, където са били погребани, но честно казано, никога не съм питал.
– Това е малък правоъгълен параклис от мрамор и гранит, тази гробница на гробището в Метери, с два петметрови, добре изваяни гранитни ангела-пазители до бронзовите порти и витраж отзад. От двете страни на малкия проход има три гнезда за ковчези.
– Сигурен съм, че знаеш как работят тези гробници. Ковчезите се поставят в процепите, докато всички процепи се напълнят, а после, когато някой нов умре, най-старият ковчег се отваря, костите се изхвърлят в хранилището под земята, а ковчегът се разбива на парчета и се изхвърля. Новият ковчег заема почетното място над земята.
– Това е мястото, където винаги съм си мислел, че ще бъда погребан, когато умра, но сега изглежда, че съдбата няма да ми позволи този лукс или дългото приключение, което някога обмислях, за да ме отведе до този край. Но кой знае?
– Може би смъртните ми останки ще могат да бъдат скрити в тази крипта по някакъв начин в бъдеще, след като имам смелостта да сложа край на собствения си живот.
– Но да се върнем към Лудия Манфред, както околните в енорията започнаха да наричат моя нещастен прародител, който взе да излиза сам в Захарното дяволско блато, да мърмори и да проклина, а понякога не се връщаше с дни.
– Имаше обща суматоха около това, защото всички знаеха, че блатото Захарния Дявол никога не е било изсичано и е прокълнато почти непроходимо за пирога, а и вече съществуваха легенди за мечки, които обичайно ловували там, за пуми и рисове и за още по-лоши същества, които виели през нощта.
– Това, че Манфред е бил ухапан от змия неведнъж и е оцелял, беше част от нарастващата му репутация, а се говореше, че стрелял по непознат, когото видял там, на известно разстояние от къщата, и върнал ранения бракониер, а тялото му натежало на брега с клетви и злобни предупреждения към работниците, че това трябва да е урок за всеки, който се осмели да влезе в блатото му или в земята му.
– Скоро станали известно, че там има остров, и именно на него отишъл Манфред, като си опънал палатка и отстрелял каквото му трябвало за храна.
– Можеш само да си представиш как този човек разкъсва птиците със зъбите си.
– Той не криел своето островно убежище, само отново предупреждавал, че никой никога не трябва да се опитва да го последва до неговото „леговище“, както го наричаше, заплашваше с открит сезон за нарушителите и се хвалеше, че е застрелял и убил няколко мечки.
– Носеха се слухове, че островът е прокълнат и Манфред е прокълнат, че златото му е спечелено от хазарт, ако не и от по-лоши пороци, че името му Манфред е взето от пиесата на лорд Байрон с намерението да даде сигнал на други поклонници на демоните от неговия род и че е продал душата си на дявола много преди да погледне скромната и мила Вирджиния Лий и че тя е била последният му шанс за спасение.
– Що се отнася до малките им деца, Уилям и Камил, отгледали са ги предците на Жасмин – известните имена са Ора Лий и Жером – и двамата са цветнокожи креолци с френски акцент и нещо като своеобразна история, тъй като родителите им са били свободни занаятчии преди Гражданската война.
– За Ора Лий и Джером Манфред построи бунгалото отзад вдясно, истинска креолска сграда с дълбока веранда и люлеещи се столове и два етажа с големи стаи.
– Членовете на клана са се отделяли през цялото време, за да отидат в колеж и да започнат да упражняват професии, но винаги има някои, които оставали в бунгалото, и те имат свои зеленчукови и цветни градини и собствена компания, когато пожелаят.
– Когато бях дете, те все още имаха собствена крава и няколко кокошки, но сега е твърде лесно да отидеш на пазар за всичко, от което човек се нуждае.
– Това е очарователна къща, своеобразно тропическо имение, пълно с ценни антики и различни експозиции на ръкоделия, изработени от жените, и мебели, изработени от мъжете. Пълна е и с изхвърлени вещи от голямата къща, а леля Куин е известна с това, че преобзавежда предната стая и дава всички стари вещи на Жасмин, сякаш Жасмин има склад, а не семейна къща. Къщата на Жасмин е в човешки мащаб. Имението Блекууд е построено за „гиганти в земята“.
– Тъй като африканските, испанските, френските и англосаксонските гени са били забъркани в родословието на хората на Жасмин, преди да дойдат, и назад през годините чрез бракове с други хора от всички цветове, семейството на Жасмин е с различни нюанси на жълто, червено, кафяво и черно.
– Жасмин е тъмна, както видя, с приказно зелени очи. Тя изсветлява своята късо подстригана афро прическа и с тази руса коса и тези зелени очи се случва нещо вълшебно.
– По-голямата ѝ сестра, Лоли, може да мине за испанка или италианка, а след това е братът на Жасмин, Клем, който има много тъмна кожа и африкански черти. Той кара колата на леля Куин и се грижи за целия автопарк, включително и за черното порше, което купих в имитация на теб и твоите приключения във „Вампирски хроники“.
– Малката Ида, майката на Жасмин, беше много черна, с изящни фини черти и малки черни очи. Тя се омъжи за бял мъж, когато беше доста зряла, и след смъртта му от рак се върна тук с Жасмин, Лоли и Клем. Тя беше моята медицинска сестра или бавачка до смъртта си, Малката Ида, спеше с мен до тринайсетгодишната ми възраст, а след това умря в леглото ми.
– Това, което ти разказвам сега, тази история на семейство Блекууд, е онова, което ми е предадено от Жасмин и Лоли и Малката Ида и Голямата Рамона, която е майка на Малката Ида, както и от леля Куин, или Татко. Жасмин има око за призраци, както вече казах, и винаги се страхувам, че ще разбере, че не съм наистина жив, но досега това не се е случвало. А аз държа на семейството си като питбул.
– Но да се върна към моята история, ако не бяха легендарните Ора Лий и Джером, малките Уилям и Камила може би щяха да се удавят в блатото или да умрат от глад от невнимание.
– Що се отнася до заплатите на наемните му работници, Манфред не можеше да се занимава с подобно нещо, само хвърляше шепи пари на голям куп в кухнята. Джером трябваше да се грижи човекът да не бъде ограбен, а издръжката на Уилям и Камила и всички помощници във фермата да бъде осигурена.
– В онези дни фермата имаше собствени кокошки и крави, и коне, разбира се, и една-две хубави карети, паркирани точно до новите автомобили в задния навес.
– Но Манфред никога не се занимаваше с нищо друго освен с един черен мечок, който понякога слизаше на брега, за да язди из широките ливади и пасища на фермата Блекууд, крещейки или мърморейки и проклинайки се, и заявявайки на коняря си (най-вероятно гъвкавия Джером), че никога няма да умре и да се присъедини към Вирджиния Лий, не и докато не минат векове, че ще броди по земята, треперейки от смъртта ѝ и почитайки паметта ѝ.
– Всичко това съм го научил наизуст, както можеш да се досетиш.
– Един пролетен ден няколко години след като Манфред бе станал вдовец, в имота бяха докарани дърводелци и дървен материал и започна бавният процес на изграждане на тайнствения Ермитаж на остров Захарен Дявол.
– Виждаше се, че нищо друго освен най-хубавия изсушен в пещта кипарис не слизаше с пирога в блатото, на един малък товар наведнъж, заедно с голямо количество други материали, включително желязна печка и голямо количество въглища, и само работници от „далече“ отиваха там да строят, работници, които щяха да се върнат при тяхното далеч, когато работата бъде завършена, което тези работници и направили, тържествено страхувайки се да кажат и дума за местоположението на острова или за конкретните си задачи.
– Наистина ли е имало такъв остров? Наистина ли на него е имало отшелничество? Докато растях, кой може да каже, че това е нещо повече от легенда? И защо нямаше блатна екскурзия, която да изведе нашите туристи да търсят този мистериозен остров на Захарния Дявол, защото със сигурност всеки искаше да го види. Беше обичайно да виждам туристите долу на кея, които се канеха да се поразходят из блатото. Но блатото, както беше казано, а това не може да се каже достатъчно, е почти непроходимо.
– Големият безмълвен лапащ кипарис е навсякъде, заедно с дивата палмето и най-ранната вода. И все още се чува ревът на пуми и мечки. Това не е шега.
– Разбира се, с татко ловихме риба в блатото на Захарния Дяволи ловувахме. И в момчешкото си невежество веднъж убих елен в блатото и точно там загубих вкуса си към лова, докато гледах как умира.
– Но при всичките ни подвизи, включително и при ловенето на раци на килограм, никога не навлизахме по-дълбоко от двайсетина метра от брега. А дори и на такова разстояние е трудно да се види пътят обратно.
– Що се отнася до легендата за Ермитажа на остров Захарен Дявол, татко не се доверяваше на нея и напомняше на любопитните туристи, че дори и да е съществувала такава сграда, тя може би отдавна е потънала в тинята.
– След това има истории за бракониери, които са изчезнали безследно, за техните съпруги, които са отишли да викат на местния шериф да ги претърси, но какво би могъл да се надява да намери шерифът в блато, гъмжащо от ревящи мечки и алигатори?
– Но най-злокобното предзнаменование, надвиснало над тази странна, частна джунгла, е изчезването в блатото на самия Луд Манфред през 1924 г., както леля Куин вече ни описа, към което нашите екскурзоводи неизменно добавяха, че преди последната екскурзия Старецът се е облякъл във фрак, бяла вратовръзка, варена риза и фини кожени обувки и в продължение на час е ръмжал и се е ядосвал на себе си в огледалото, преди да излезе през вратата.
– Да, хората търсеха, тъй като Старецът се беше излекувал две години преди това странно и отчаяно бягство, но така и не намериха никакъв остров и им се наложи да застрелят много алигатори, само за да оцелеят, и се върнаха с алигаторите, за да ги продадат за кожите им, но не и с Манфред.
– И така се зароди идеята, че истински остров няма. И че Старецът просто се е удавил, за да сложи край на хриповете и задушаващите си страдания, защото със сигурност е бил на прага на смъртта, когато се е метнал на пирога и е тръгнал, сякаш за да пресече река Стикс.
– След това, около седем години по-късно, когато завещанието му най-сетне беше отворено, в него се съдържаше категоричното увещание никой Блекууд или някой от дома на Блекууд никога да не лови риба или да не ловува отвъд калните брегове на Блатото на Захарния Дявол, както и напътствието, написано собственоръчно от Манфред, че островът на Захарния Дявол представлява опасност не само за плътта и кръвта, но и за безсмъртната душа на едно същество.
– Много добро копие на тези страници от завещанието на Манфред, всички нотариално заверени през 1900 г., е рамкирано и монтирано на стената в хола. Гостите го обожаваха. Спомням си, че моите учители, особено Наш, просто виеха от смях, когато го четяха.
И със сигурност ми се струваше, че когато растях, че адвокатът, нотариусът и лудият Манфред са били поети в байроновски сговор помежду си, когато са писали това.
– Но сега не ми се струва така.
– Нека продължа. За Уилям, единствения оцелял син на Манфред, и Камила, единствената му оцеляла дъщеря, има огромни портрети в салона, много красиви картини, ако не друго, и сегашната приказка, че Уилям често се е появявал пред семейството и гостите, ровейки се в бюрото в хола, е вярна.
– Бюрото е красиво, мисля, че е от Луи XV, с инкрустирано дърво, кабриолети и ормолу – знаеш, всичко това – и аз самият съм го зървал веднъж да се навърта край него.
– Не се съмнявам в това, което съм видял със собствените си очи, но ще стигна до това, когато се върна към разказа за мен и Гоблина. Достатъчно е да кажа сега, че никога не съм намирал нищо в бюрото. Няма никакви тайни отделения или документи.
– Призракът на Камила почти винаги се появява на стълбите на тавана – жена с прилежно подстригана посивяла коса, в черна рокля на старата дама и старовремски обувки на дебел ток, с двоен ред перли на врата, която не обръща внимание на онези, на които се появява, и изчезва на входа на тавана.
– А след това има и бързащи крачета на малки деца в коридора на горния етаж, тези, които се приписват на малката дъщеря на Манфред – Изабел, която умирала, когато е била на три години, и на сина му Филип, който не е живял дори толкова дълго.
– Когато ставаше въпрос за останалите членове на семейството, ставаше въпрос просто за елегантно нарисувани портрети – този на Гравие е особено хубав, но тогава аз видях Гравие, нали? Но съпругата му, Благословената Алис, прекрасен обект за портрети, както и Татко и Сладураната, които неохотно позираха за портретите си, макар че това не беше в природата им, никога не са се появявали пред никого. Досега…
– След това има жива легенда за леля Куин – мис Куин за всички онези от тази енория -и за героичните ѝ пътувания, кръстосващи земното кълбо. Гостите с удоволствие чуваха, че тя „в момента е в Бомбай“ или „празнува новогодишната нощ в Рио“, или „почива във вилата си на Санторини“, или „е ангажирана с голямо пазаруване в Рим“. Това се оказа толкова вълнуващо за тях, колкото и всяка призрачна история.
– Това, че леля Куин е голяма колекционерка на камеи, също беше добре известно, а в онези дни, публичните дни, в салона имаше изящна стъклена витрина, разположена на вретеновидни крака в ъгъла, в която бяха изложени най-хубавите ѝ експонати.
– Гостите на „Блекууд Манър“ никога не крадат неща, с облекчение съобщавам – мисля, че се интересуват повече от домашните бисквити, Сладураната и архитектурата – и аз бях този, който периодично сменяше изложбата на камеите на леля Куин. Започнаха да ми харесват. Можех да видя вариациите. Сладураната не проявяваше истински интерес към тях. А татко беше човекът на открито.
– Може да се каже, че леля Куин беше живо привидение или закрилящ дух, което беше забележително за мен, когато бях дете, защото се чувствах в безопасност само като си помислех за нея, а посещенията ѝ бяха като явления на светица.
– В тази къща са умирали и други хора. Едно бебе, родено от Гравие и блажената Алис; има моменти, когато се кълна, че чувам бебешки плач. Гостите също го чуваха и понякога го отбелязваха доста невинно.
– Гравие имаше по-малък брат, Патрик, който падна от кон и умря от сътресението в средната спалня на горния етаж. Портретът му виси там над камината. Съпругата му, Реджина, изживя живота си тук, много обичана от кухненската банда, на която беше добросъвестен член, печаща, пържеща, режеща, всичко на кубчета. Единствената им дъщеря, Нанет, се премести преди много години в Ню Орлиънс.
– Там, в един евтин пансион във Френския квартал, Нанет изпила цяла бутилка бърбън и изяла цяла бутилка аспирин и починала от това. Не знам нищо повече от това. Ако духът ѝ се разхожда, той не го прави в имението Блекууд. Изглежда, че и Патрик си почива добре в семейната крипта. Както и съпругата му Реджина.
– Професионални ловци на духове дойдоха веднъж и откриха доказателства за многобройни призраци, и направиха съблазнителна презентация пред гостите, които се бяха събрали за Хелоуинския уикенд, и така се появи традицията на Хелоуинския уикенд.
– Хелоуинският уикенд винаги е бил чудесно забавление, с огромни бели шатри на терасите и на далечните тревни площи, с охладено шампанско и кървави марли. За събитието се наемаха четци на карти таро и на длан, гадатели и екстрасенси, а кулминацията беше балът с костюми, на който идваха хора от цялата енория наоколо.
– Ако леля Куин се случеше да е вкъщи, а това се случваше рядко, към празненството се присъединяваха много нейни стари приятелки, а костюмите бяха удивително пищни, мястото беше пълно с принцове и принцеси от всякакъв вид, елегантни вампири, стереотипни вещици с черни шапки, магьосници, египетски кралици, лунни богини и понякога амбициозна мумия, покрита с бяла марля.
– Обичах целия уикенд на Хелоуин, можеш да кажеш по начина, по който го описвам. И няма да се изненадаш, ако научиш, че опитните ловци на духове нито веднъж не обърнаха внимание на Гоблин, дори когато Гоблин танцуваше около тях в кръг и правеше отвратителния трик да разтяга уста.
– Разбира се, Гоблин не е призрак на жив човек, но тези експерти много добре заявяваха, че полтъргайстите извършват своите фини дейности в кухнята и килера, обяснявайки ги с пинг и понг шумове, които човек едва ли може да чуе, или със звука на радиото, който от музика се превръща в статично електричество; а полтъргайстите, доколкото знам, са чисти духове.
– Това беше моят живот, когато растях – това и коледното угощение, за което вече ти разказах, с коледуването и пеенето по стълбите и, разбира се, огромната вечеря от печена пуйка, гъска и шунка заедно с всички обичайни гарнитури, а времето навън понякога беше достатъчно студено, за да могат жените да носят старите си кожени палта, които миришеха на нафталинови топчета за молци, и господата да се присъединяват към пеенето с пълни сърца.
– Понякога ми се струваше, че мъжете, които пеят коледни песни, ме разплакват. Очаквах жените да пеят, това ми се струваше естествено, но мъжете да се присъединят, мъже от всички възрасти, и да го правят с такива здрави сърца, това ми се струваше особено успокояващо и прекрасно. Плачех всяка година. Това беше и чистотата на сопраното, което пееше „О, свята нощ“ и „Какво е това дете?“. Разбира се, и аз се включвах в пеенето.
– И за да не го пренебрегвам, имаше пролетен фестивал, когато азалеите, засадени навсякъде около имението Блекууд, цъфтяха, в розово, бяло и червено, и ние имахме огромен бюфет, почти като на сватба, навън на моравата. Винаги имаше и великденски бюфет.
– После, предполагам, трябва да добавя отново всички сватби и суматохата, която внасяха, и очарователните сервитьори, които срещах в кухнята и които до един усещаха „вибрациите“ на духовете, и булките, които изпадаха в истерия, защото прическата им не беше направена както трябва, а фризьорът вече си беше тръгнал, и Сладураната, моето скъпо Мило, портокалово и винаги грижовно, се втурваше нагоре по стълбите, за да ги спаси, и грабваше електрическата си преса за къдрене и правеше няколко отлични трика, които знаеше, за да оправи всичко.
– Имаше и Марди Гра, когато, въпреки че сме на час и половина от Ню Орлиънс, бяхме резервирали солидно място и се украсихме в традиционните цветове – лилаво, зелено и златно.
– Понякога, много рядко, отивах в града, за да видя някои от парадите на Марди Гра. Сестрата на любимия, леля Рути, живееше на авеню „Сейнт Чарлз“, което, както знаеш, е основният маршрут на парада. Но тя не беше от Блекууд, а синовете ѝ, макар и вероятно нормални, ми се сториха чудовища с прекалено много косми по тялото и прекалено дълбоки гласове и аз се чувствах некомфортно там.
– Така че Марди Гра не проникна много в мен, освен цялото веселие тук, в къщата, и неизбежния бал с костюми, който организирахме в нощта на самия Дебел вторник. Беше удивително колко много пируващи се връщаха по залез слънце от Ню Орлиънс, след като часове наред бяха гледали Зулу, Рекс и безкрайните паради на камионите, за да се напият до насита в нашия празничен бар.
– Разбира се, от време на време срещах други деца тук – на партито за Хелоуин и особено на коледното парти, а понякога и на сватбите, но не ги харесвах. Струваше ми се, че са странни малки хора. Трябва да се смея на себе си, че съм си помислил такова нещо. Но както казах, моят свят се състоеше от духове и възрастни, а аз просто не знаех какво да правя с децата.
– Мисля, че се страхувах от децата като от коварни и дори малко опасни. Не съм сигурен защо точно, освен че Гоблин не ги харесваше, но Гоблин наистина не обичаше да съм с когото и да било много дълго.
– Задържах се с възрастните по естествена склонност и силен избор.
– Не мога да мисля за сватбите сега, когато си говорим заедно, без да се сетя за нещо ужасно, което трябва да ти призная – нещо, което се случи далеч от имението Блекууд, и то в нощта, когато ме направиха Кръвен ловец. Но за това ще дойде време, знам.
– Това е семейната история, така както е стигнала до мен, когато бях невинен и защитена от чадъра на татко и Сладураната и леля Куин, която винаги беше като фея кръстница, която само от време на време се спускаше на земята със своите токчета и невидими крила.
– Има и други членове на семейството – връзки на съпругите на Уилям – той имаше две, първата от които беше майка на Грейвиер, а втората – майка на леля Куин и на съпругата на Грейвиер, и, разбира се, връзки на Сладураната. Но макар че от време на време съм виждал такива братовчеди, те не са част от тази история и не ми оказаха никакво въздействие, освен може би чувството от моя страна, че съм необикновен и безнадеждно странен.
– Сега е време да премина към разказа за мен и Гоблина и към разказа за това как се образовах.
– Но преди да го направя, нека проследя родословието на Блекууд, доколкото си струва. Манфред беше патриархът, а Уилям беше неговият син. Уилям е родител на Гравие. Грейвиер е раждител на Попс. А Попс, в края на живота си, когато двамата със Скъпа се бяха отчаяли, че няма да имат дете, се роди Патси. На шестнадесетгодишна възраст Патси ме роди и ме нарече Тарквин Антъни Блекууд. Що се отнася до баща ми, нека сега ясно и недвусмислено заявя, че нямам такъв.
– Патси няма ясен спомен какво се е случвало с нея през седмиците, през които може би съм бил заченат, освен че е пяла с група в Ню Орлиънс, с фалшиви документи за самоличност, за да я вкарат в клуба, където групата свири, и че тя и цяла тълпа музиканти и певци са се мотаели заедно в един апартамент на Еспланада авеню, „с много трева, много вино и много компания“.
– Често съм се чудила защо Патси не е потърсила аборт. Със сигурност е можела да се справи. И ме измъчва подозрението, че Патси си е мислела, че ако стане майка, ще бъде възрастна, а татко и Сладураната ще ѝ дадат свобода и пари. Тя не получи нито едното, нито другото. И така, ето я на шестнайсет години, с братче за дете и очевидно без никаква идея какво да прави с мен, докато продължаваше да се занимава с мечтите си да стане кънтри-уестърн певица и да има собствена група.
– Трябва да си спомням всичко това, когато мисля за нея. Трябва да се опитвам да не я мразя. Иска ми се да мога да спра да изпитвам болка всеки път, когато си помисля за нея. Срам ме е да го кажа отново, но бих искал да я убия.
– А сега да преминем към историята за мен и Гоблин и за това как съм се образовал и как съм го образовал.
Назад към част 7 Напред към част 9
