***
Хънтър беше тих, след като детективът напуснал къщата. Кали, която не искаше да го разстройва още повече (и чувствайки се донякъде отговорна за всичко това), се държеше настрана.
Започна да чете поредния сценарий, просто за да убие времето.
По средата на текста Хънтър я прекъсна.
– Хей, искаш ли да се махнем оттук за малко? – Попита той.
Тя вдигна очи от ръкописа си.
– Къде?
– Да хапнем нещо – има едно чудесно място точно на брега на морето…
– Умирам от глад – каза тя. – Звучи идеално.
Хънтър погледна назад към ръкописите, които беше оставила на масата.
– Как се наслаждаваш на временната си работа като мой четец на сценарии? Всичко, на което се надяваше, ли е?
– И още нещо – каза тя. – Всъщност ми харесва. Забавно е.
– Добре. Имам хиляди от тях, така че никога няма да ти липсват забавни неща за правене в моята къща.
Качиха се в колата му (Кали имаше известни затруднения, но със седалката докрай назад установи, че може да изпъне крака си достатъчно удобно). Когато започнаха да карат, тя свали прозореца и се наслади на свежия въздух, който проникваше през него.
Не след дълго се озоваха в ресторанта и седнаха отвън на красива тераса с изглед към водата. Слънцето хвърляше сенки върху половината залив и картината беше като от пощенска картичка.
Хънтър ѝ се усмихна, докато тя се оглеждаше. Вятърът разпиля косата на Кали по лицето ѝ и тя безуспешно се опита да я върне на мястото ѝ.
– Разкошна си – каза той.
– Този вятър не ми прави никаква услуга.
– Нямаш нужда от услуга. Ти си най-невероятната жена, която някога съм виждал, Кали.
Тя се засмя и погледна надолу, трудно приемайки комплимента.
Когато сервитьорът дойде на масата, Хънтър им поръча салати „Цезар“ и пържоли „Портърхаус“, приготвени средно, и бутилка червено вино.
– Ще ти хареса тази храна – каза ѝ той, когато сервитьорът си тръгна. – Това място е местно съкровище.
Кали разгъна салфетката си.
– Няма да ми пука, ако ме нахраниш с кон точно сега.
Озадаченото и леко ужасено изражение на Хънтър я накара да се засмее.
Сервитьорът дойде заедно с храната им и както Хънтър беше обещал, тя беше великолепна. Кали не знаеше дали защото беше толкова гладна, или защото свежият въздух и пейзажът я караха да изглежда по-добра, отколкото беше, но отдавна не можеше да се сети за хранене, което да ѝ е харесало толкова много.
Разговорът беше лек, те поговориха малко за филмовата компания на Хънтър и за това как я е основал с част от парите, които е спечелил от успеха на „Син хоризонт“.
– И тогава имах късмета да попадна на един малък сценарий, наречен „Посетителите“ – каза той, отпивайки от червеното си вино. – Направихме го като песен с изключително нисък бюджет.
– Какво означава това? – Попита Кали. – Не знам нищо за филмовите бюджети.
– Направихме го за малко под един милион долара.
– Това ми звучи като много – каза тя. Отпи дълга глътка вино, наслаждавайки се на топлината, която то създаваше, докато преминаваше през гърлото ѝ и се настаняваше в стомаха ѝ.
– Звучи като много, но всъщност не е – каза и Хънтър. Тъмните му очи гледаха директно в нейните и тя усети онази искра на привличане и признание. Едва успя да се съсредоточи върху коментарите му.
– Предполагам, че филмите са скъпи – каза тя, опитвайки се да срещне напрегнатия му поглед.
– В наши дни повечето от тях струват поне осем или десет милиона. Посетителите струваше под един милион и в крайна сметка завладя Кан и Сънданс. Партнирахме си с DreamWorks и филмът беше пуснат в широко разпространение.
Кали кимна.
– Спомням си, че видях рекламите за него.
– Никога не си гледала филма?
Тя поклати глава.
– Не. Съжалявам.
– Всичко е наред – каза той. – Може би ще ти покажа прожекцията, когато се приберем вкъщи.
– Бих искала. – Кали отхапа малка хапка от пържолата. – И така, филмът беше огромен успех?
– Отвъд най-смелите ми мечти.
– Подобно на книгата ти.
Той кимна, а изражението му беше противоречиво.
– Да. Изглежда, че имам късмет в това отношение.
– Това е невероятно, Хънтър. Хората биха умрели, за да имат такъв успех.
Коментарът ѝ сякаш го зашемети за миг. Той почти се стресна, когато думите излязоха от устата ѝ. Тя видя как част от цвета на лицето му се изгуби и той стана тих, дистанциран.
Беше виждала този поглед и преди.
– Хънтър?
Той я погледна с призрачни очи.
– Добре съм – каза той. – Просто… Дай ми секунда. – А после стана и напусна масата.
Тя го гледаше как си тръгва и се чудеше дали изобщо ще се върне.
Кали си играеше с храната си, но беше загубила всякакъв апетит. Възпроизвеждайки разговора, тя дори се затрудняваше да разбере какво точно го бе накарало изведнъж да бъде толкова емоционален. Сякаш не можеше да понесе факта, че е успял.
Това нямаше никакъв смисъл.
Няколко минути по-късно Хънтър се върна. Той седна, като мигна с бърза, но повърхностна усмивка, на която тя не повярва.
– Добре ли си? – Попита тя.
– Да. Мисля обаче, че може би нещо, което съм ял, не се е съгласило с мен. – Той избърса устата си със салфетка и я хвърли в чинията си. – Вече уредих сметката. Готова ли си вече да се прибереш у дома?
– Да се върна при Ред и Никол или…
Той я погледна изненадано.
– Разбира се, че не. Върни се при мен.
– О. – Заля я чувство на облекчение. – Помислих си, че може би искаш да се отървеш от мен.
– Съвсем не. – Той и подаде патериците и след това вървеше бавно до нея, докато тя си проправяше път към изхода.
Накрая се върнаха в колата му и потеглиха към дома. Кали беше някак замаяна и уморена от виното и разговора. Докато колата бръмчеше, тя се облегна на седалката си и се отпусна. Скоро клепачите ѝ се отпуснаха, затваряха се и се отваряха.
Проблясъци на пътя, на колата, после чернота. После отвори очи за миг и погледна Хънтър, който я погледна и се усмихна любезно. И след това очите ѝ отново се затвориха.
Тя спа неизвестно колко време и изведнъж се събуди от внезапно движение.
Очите ѝ се отвориха и тя се обърна, за да открие Хънтър, загледан в огледалото за обратно виждане, и напрегнато изражение на лицето му. Очите му бяха приковани от това, което виждаше.
– Какво става? – Попита тя. – Нещо ме събуди.
– Съжалявам. Просто се опитах да изгубя този, който ни преследва.
Изведнъж Кали беше широко разбудена и сетивата ѝ бяха нащрек. Усещаше как кръвта блъска в ушите ѝ.
– Някой ни преследва?
Очите на Хънтър в един момент гледаха пътя, а в следващия – огледалото за обратно виждане, като се редуваха. Той ускори скоростта и двигателят започна да хленчи.
– Изглежда, че е така – каза той рязко.
– Може би е съвпадение.
– Не мисля. – Той управляваше главно с лявата си ръка. Изведнъж използва дясната си ръка, за да натисне един бутон, и точно над отделението на жабката като с магическа пръчка се отвори едно отделение. След това ръката на Хънтър се гмурна в отделението и излезе, държейки голям, елегантен пистолет.
Кали никога не беше виждала пистолет в реалния живот.
В Охайо, в къщата на един от приятелите на Шон, те имаха пушка и един от приятелите на Шон се беше опитал да простреля консервна кутия от стълба на оградата. Откатът на пушката го беше повалил на гърба му и всички се разсмяха.
Дори тогава Кали не искаше да има нищо общо с това нещо.
– Хънтър, защо имаш този пистолет? – Извика тя.
– Защото може да ми се наложи да го използвам – каза той, наблюдавайки пътя. – Ще видим дали този човек е сериозен, или не.
– Ти ме плашиш – каза тя.
– Аз те защитавам.
Кали погледна зад себе си, през задното стъкло. Това, което видя, беше един тъмен джип, вероятно на пет или шест метра зад тях.
– Това ли е колата точно зад нас?
– Да. Видях я по пътя към ресторанта, но си помислих, че може би си въобразявам. Параноя.
– Може би е така.
Той поклати глава.
– След това, когато започнахме да се прибираме, точно същата кола отново беше точно зад нас. Сега няма как да е съвпадение.
– Възможно ли е да е детектив Филипс?
– Не мисля. – Той намали драстично скоростта и колата зад тях забави ход.
Кали се разтрепери. Всеки момент, мислеше си тя, ще започнат да гърмят изстрели и ще се счупят стъкла. Тя не искаше да умре тук. Не искаше да бъде убита днес.
Хънтър беше приготвил пистолета си. Той намали скоростта до пълно спиране от дясната страна на пътя.
Колата зад тях също спря и зачака, сякаш злонамерено, като че ли се подиграваше на страха и колебанието им.
– Излизам – каза Хънтър и започна да отваря вратата си.
– Не, моля те. – Тя го хвана за ръката и се опита да го задържи. – Моля те, имам лошо предчувствие. Не излизай там.
Джипът все още стоеше там, без никакво движение. Прозорците му бяха затъмнени и затова беше невъзможно да се види кой е в колата. Приличаше на някаква зла футуристична машина, помисли си Кали. Само като го погледна, ѝ стана лошо.
– Добре, нека просто да тръгнем. Няма да си играя повече на игрички – каза той и се канеше отново да включи колата си в движение.
Но изведнъж другото превозно средство изрева и се насочи към тях с висока скорост.
– По дяволите! – Изкрещя Хънтър, хвърляйки ръце върху Кали, за да я предпази от неизбежния сблъсък.
Ударът обаче така и не настъпи. В последния момент джипът се завъртя около тях и профуча покрай тях, като спря веднъж, за да издаде серия от звукови сигнали, след което продължи по пътя. Накрая се изгуби от погледа.
Кали трепереше и плачеше, отчасти от страх, отчасти от облекчение.
Миг по-късно Хънтър прибра пистолета в тайното отделение.
– Кой беше този? – Каза тя.
– Мисля, че знаем кой беше.
– Трябва ли да съобщим в полицията?
Той просто се засмя.
– Знаеш как ще стане това. Сигурно ще си помислят, че си измисляме всичко, защото се опитвам да прикрия собствения си задник.
– Това е ужасно. Не искам да се оглеждам през рамо до края на живота си.
Хънтър се наведе през седалката и я прегърна, целувайки я по челото. Той миришеше на одеколон и пресен сапун. Топлата му, силна прегръдка я обгърна и я накара да се почувства по-сигурна.
– Не е нужно да гледаш през рамо, Кали. Аз ще се погрижа за това. Просто ми дай малко време.
– Не знам – прошепна тя. – Имам ужасно усещане. Имам чувството, че нещо ужасно ще се случи.
– Не е така. Те са си отишли. Никой няма да те нарани отново, докато аз съм тук.
Назад към част 7 Напред към част 9