***
През следващите няколко дни нещата бавно се върнаха към нормалното си състояние – или толкова нормално, колкото изобщо можеше да бъде, като се има предвид фактът, че Хънтър беше привидно зает с това, което пишеше в кабинета си, а Кали беше оставена сама на себе си.
Страхът, който беше толкова силен и всепоглъщащ, когато странната кола ги последва от ресторанта, бавно намаля и стана почти никакъв.
Докато часовете се превръщаха в дни, скуката беше това, което Кали намираше за най-проблемно. Скука, която се разчупваше само от време на време – веднъж, когато Никол, Ред и малката Райли дойдоха на кратко посещение, и друг път, когато Хънтър излезе от кабинета си достатъчно дълго, за да приготви вечеря и да гледа филм с нея.
Но освен това Кали нямаше какво да прави, освен да гледа телевизия и да чете безкрайната планина от сценарии, до която Хънтър ѝ беше дал достъп.
Това, което беше започнало като забавно и вълнуващо развлечение, сега се беше превърнало в нещо като мрачна рутина. След няколко дни Кали вече беше свикнала да взима нов сценарий, да пише с химикалката си и да преглежда страница след страница глупости.
Започваше да разбира защо Хънтър е избягвал тази задача толкова дълго време.
Първоначално четенето на тези неща беше интересно, различно. От време на време се появяваше сюжет, който ѝ се струваше донякъде забавен. Но с времето всички те започнаха да се сливат един с друг, а самите сценарии започнаха да и се струват шаблонни, банални и скучни.
Кали започна да върти очи, да коментира клишетата в полетата и да пише язвителни коментари на задната страница, в които разказваше за всички грешни стъпки, направени при създаването на такава безвкусна работа.
Тя изгаряше.
Проблемът беше, че нямаше какво друго да прави. Хънтър прекарваше все повече време в кабинета си, уж пишейки – каквото и да правеше, със сигурност нямаше намерение да казва на Кали с какво се занимава.
От време на време, след часове и часове в пещерата си, той излизаше, за да си направи чаша кафе, да си вземе вода или да си вземе почивка за тоалетна – може би от време на време, за да хапне нещо набързо.
По време на тези кратки прекъсвания Кали се опитваше да завърже разговор с него, да го попита как се чувства, дори да се опита да обсъди времето.
Хънтър изглеждаше разсеян, мрачен, дистанциран – и почти ядосан. Всъщност не беше ядосан или поне никога не ѝ беше казал нещо откровено грубо. Но Кали можеше да разбере, че той е на някакво друго място и че въпреки че в момента е с нея, в съзнанието си вече се е върнал на това друго място и само чака тялото му да си свърши работата и да го последва.
Вечер той си лягаше около единадесет или полунощ, след като си вземеше кратък душ, и се свличаше на матрака до нея.
Прегръщаше я, целуваше я, правеше си малки шегички, а миг по-късно тихо хъркаше.
Когато тя се събуждаше сутрин, той неизменно вече ставаше от леглото и докато слезеше долу, вече имаше приготвена пълна кана кафе, а Хънтър пишеше в кабинета си.
След няколко дни на тази рутина Кали се събуди в много лошо настроение. Имаше главоболие, беше гроги, беше раздразнена.
Грабна патериците си, слезе долу и си наля чаша кафе. Мръщеше се, докато го пиеше сама на кухненската маса, прелиствайки страниците на най-новия брой на „Ню Йорк Таймс“, като едва виждаше статиите пред себе си.
Погледна часовника и видя, че е едва малко след седем сутринта, което означаваше, че и остават петнайсет-шестнайсет часа, които да убие, и нямаше много какво да очаква.
Въздъхна и се запъти по коридора към ужасяващия шкаф за сценарии.
Когато отвори вратата и погледна купчината сценарии, едно гласче в главата ѝ проговори:
Можеш да си тръгнеш. Върни се в къщата на Никол и Ред.
Тя знаеше, че е вярно. Те щяха да я посрещнат обратно с отворени обятия и тя щеше да е в безопасност там, с цялата тази охрана на входната врата.
Но това щеше да означава да каже на Хънтър, че не ѝ е приятно да остане с него. Това можеше да означава смъртоносен удар за връзката им. Как биха могли някога да бъдат наистина заедно, ако тя беше толкова разстроена след по-малко от седмица, прекарана в неговата компания?
Кали си каза да му даде повече време. Щом глезенът ѝ заздравее, тя ще бъде по-подвижна и… и какво? Помисли си тя, взе нов сценарий и го е прибра под мишницата си.
Какво щеше да прави вкъщи, когато имаше два здрави крака? Може би дори щеше да полудее. Нямаше какво да прави и това я побъркваше.
Хънтър беше заминал в собствения си малък свят и я беше оставил зад себе си.
И не само това – дори не беше погледнал покритието на сценариите, което тя беше направила. Всичките сценарии, които беше прочела, бяха подредени в нова спретната купчина в скрипта шкафа. И дори след като тя му бе споменала за това няколко пъти – Хънтър само се бе усмихнал и бе казал, че ще се заеме с нейното отразяване „съвсем скоро“.
Което означаваше никога.
Въздъхвайки и отново въздъхвайки, Кали отиде, свлече се на дивана и започна да чете най-новия сценарий. Полицейски филм за приятели. Уф. Вече беше прочела няколко такива, все една и съща, изтъркана история, разказана почти по един и същи начин.
Взе химикалката си и започна да си води бележки.
Назад към част 8 Напред към част 10