ЕДИН МЕСЕЦ ПО-КЪСНО
Грейс Ноулс не беше искала да помага на брат си за тази сватба.
Но тя и не можеше да си позволи да откаже – на няколко нива.
В миналото Скот винаги е бил до нея, а наскоро дори ѝ беше помогнал с наема за втори пореден месец.
В крайна сметка тя дължеше на брат си много.
Сега Скот най-накрая се беше обадил за услуга и Грейс беше казала „да“, поради което помагаше на брат си да подготви най-голямата сватба, която някога беше подготвял.
Това беше сбъдната мечта за Скот – да планира сватба за Кенеди Сондърс и Истън Ратър – за тази сватба се говореше във всички клюкарски рубрики, а снимки от венчавката вероятно щяха да попаднат в американските Weekly и други подобни.
Списъкът с гостите беше съставен от най-големите личности, които Манхатън и Лос Анджелис можеха да предложат, а една успешна сватба в този ден вероятно щеше да направи кариерата на брат ѝ.
Ако не беше толкова заета да се поти и да тича наоколо като пиле с отрязана глава, Грейс щеше да оцени повече обстановката.
В края на краищата това беше замъкът Слау в прочутия Златен бряг на Лонг Айлънд.
Предполагаше се, че партитата в този замък са вдъхновили дори сцени от „Великият Гетсби“.
Замъкът с тридесет и две спални се намираше на близо четиридесет акра девствена природа, а самият замък беше смесица от старомоден чар и модерни удобства. Предлагаше всичко, което можете да си представите за сватби и други пищни събития – от осемдесетметровата бална зала с огромни полилеи до изисканите градини навън, които се простираха почти докъдето поглед стигаше.
Но Грейс не можа да отдели и секунда, за да оцени какво предлагаше замъкът Слау, защото тичаше насам-натам, докато брат ѝ крещеше заповеди, а потта се лееше по лицето ѝ и мокреше скъпата ѝ черна рокля с маншети.
За щастие потта не се виждаше много заради тъмния цвят на роклята ѝ, а освен това носеше и черна жилетка.
Минутите минаваха, а хората се появяваха все повече и повече.
Замъкът дойде със собствения си персонал и правилник, а след това Скот беше довел и малка група работници, сред които беше и Грейс, а после започнаха да пристигат и готвачите и музикантите.
На тази сватба щяха да присъстват повече от сто души и повечето от тях щяха да бъдат ВИП персони.
И тъй като сватбата е била организирана в кратък срок, Скот е признал на Грейс, че е бил принуден да вземе много решения в последния момент и да се моли булката да е доволна от това, което е измислил.
След като Грейс неволно се сблъска с един от високомерните служители на замъка и ѝ беше казано, че „по-добре да внимава къде, по дяволите, ходи“, Грейс реши, че е време за почивка и излезе навън, точно когато голяма група коли влезе през портите и паркира.
Сигурно това бяха младоженецът и шаферите му – разбра Грейс, когато видя как от луксозните коли слизат един след друг красиви богаташи.
Там беше и самият Истън Ратър, когото би разпознала навсякъде, защото Скот развълнувано беше показал на Грейс негови снимки и беше говорил колко „секси“ е на живо.
А след това беше и Ред Джеймисън, високопоставеният плейбой, който най-накрая беше укротен от прекрасната си съпруга Никол. Всички в Ню Йорк знаеха тяхната любовна история.
Няколко други мъже, които тя изобщо не можеше да определи, но те бяха предимно от един тип. На средна възраст или около нея, изтънчени, богати, с право на собственост.
Грейс не можеше да не бъде очарована и все пак някак презрителна. Тя беше от съвсем различен свят от този, който обитаваха тези хора. И за разлика от брат си Скот, тя нямаше никакво желание да бъде една от тях.
Те вероятно бяха ходили в частни училища, бяха минали през всички като камиони, бяха получили мерцедеси, поршета и ягуари за първи коли, бяха посещавали Харвард, Йейл и Принстън, защото родителите им бяха дарили пари.
Докато Грейс беше родена в малко градче в Мейн и живееше в малка къщичка, която лесно можеше да се побере в една от спалните на този замък. Трябваше да работи седмици, месеци и години, като опаковаше хранителни продукти в местния супермаркет и късаше билети във второразредния киносалон, за да събере достатъчно пари, за да си купи кола, която едва издържаше една година.
И нямаше късмета да учи в училище от Бръшляновата лига, а вместо това беше учила една година в общински колеж, след което реши, че това не е за нея, и се върна у дома, а преди шест месеца най-накрая замина за Ню Йорк, за да направи промяна.
За съжаление единственото нещо, което се беше променило, беше, че банковата ѝ сметка сега показваше минус и Грейс редовно вземаше пари назаем от брат си, за да плаща наема всеки месец.
Може би затова тя неволно се намръщи на безупречно облечените сватбари с тяхната показност, увереност и силни гласове, докато се движеха покрай нея по стъпалата към входа на замъка.
Така или иначе никой не ѝ обръщаше внимание. В края на краищата тя беше „помощницата“. Просто още едно момиче без име и лице, облечено в скромни черни дрехи, за да не отвлича вниманието от обстановката, гостите, булката или младоженеца.
Но докато мъжете минаваха покрай нея, един от тях наистина я забеляза.
– Имаш лош ден ли? – Каза мъжът и спря рязко, докато останалите продължиха да вървят, без да забележат отсъствието му.
– Добре съм – каза Грейс, изненадана от случващото се.
Това не беше в плана. Този мъж, който беше спрял да говори с нея, беше повече от красив – повече от просто добре изглеждащ. Дори не съществуваше дума, която да опише начина, по който изглеждаше.
Косата му беше светлокафява и леко вълниста, почти, но не съвсем къдрава.
Придаваше му дивашко излъчване, както и палавите му светлосини очи, които сякаш показваха, че никога не може да бъде напълно сериозен, независимо от обстоятелствата.
Раменете му бяха големи, малко едри, но в мускулестия смисъл на думата. Дори в ушития си костюм той очевидно беше в отлична форма.
В общи линии беше от хората, които и за милион години не биха заговорили някого като Грейс. Той беше футболната звезда в колежа от първа дивизия, която се разхождаше, сякаш притежаваше кампуса.
Но Грейс никога не беше ходила дори в четиригодишен колеж, така че основният факт беше, че тя никога не трябваше да среща някой като него.
– Не изглеждаш чак толкова добре – каза мъжът. Не можеше да е на повече от двадесет и четири или най-много двадесет и пет години.
– Просто съм в кратка почивка – каза Грейс и се огледа тревожно. Последният от мъжете беше изчезнал през огромните дървени врати в замъка.
– Бърза почивка от какво? – Каза той, тези диви сини очи я пронизваха, докато ѝ се усмихваше.
– Помагам в планирането на събитието.
– Ами сега, когато денят е тук – не е ли приключило планирането?
Тя се развълнува.
– Това е за брат ми – той е организаторът на сватбата.
– О – каза мъжът, сложи ръце зад гърба си и кимна. – Значи сте тук само за да помогнете на брат си. Разбирам.
Тя изведнъж осъзна колко близо стои той, миризмата на ментовия му дъх. Той дъвчеше дъвка. Устните му бяха яркочервени и тя не можеше да не си го представи как се навежда с ментовия си дъх, с червените си устни и червения си език…
– Трябва да се върна вътре – каза тя, чувствайки се паникьосана. Брат ѝ щеше да я убие, ако я видеше да разговаря с някой от сватбарите.
– Готино, аз също трябва да вляза вътре. – Той започна да се изкачва по стъпалата с нея, като почти напълно съответстваше на нейната крачка.
– Сега се опитваш да се заиграеш с мен ли? – Каза тя.
Той само се засмя, след което изскочи пръв на върха и ѝ отвори вратата.
– След теб – каза той, като се поклони леко, а усмивката му все още беше очевидна.
Грейс му хвърли нервен поглед, докато минаваше покрай него, и влезе вътре, като сега се потеше повече от всякога.
– Хей – извика той, докато тя се опитваше да продължи да върви.
Сега наоколо имаше толкова много хора, че тя се страхуваше. Със сигурност всички я наблюдаваха. Грейс се обърна и го погледна, като се молеше да не я засрами.
– Не разбрах името ти – каза той.
– Грейс – промълви тя.
– Какво каза? Грета?
– Грейс – каза тя отново, но по-силно.
Той кимна, като се усмихна.
– Грейс – повтори той, като я наблюдаваше. – Ще се видим по-късно, добре ли е, Грейс? – А после се обърна и изчезна в един от коридорите, сякаш познаваше разположението на замъка, сякаш беше негов собствен.
Тя въздъхна с облекчение, а после брат ѝ беше там и се втурна към нея като бик, който вижда червено.
– Какво, по дяволите, беше това? – Каза той, избърсвайки с бяла кърпичка челото си.
– Какво беше кое?
– Говорила си с един от сватбарите. И то не с кой да е. Знаеш кой е той, нали?
– Не мисля, че е така…
– Това беше Лиъм Хюстън – каза Скот, изчаквайки реакцията ѝ.
– Това ли е – трябва ли да знам това име?
Той я хвана грубо за ръката и я издърпа към един ъгъл, където нямаше хора.
– Хюстънови – агресивно прошепна Скот. – Разказах ти всичко за тях, помниш ли? Те са тези, които сега притежават целия този проклет замък. Лиъм е един от приятелите на Истън Ратър и така са успели да се сдобият с това място в кратки срокове.
– О – каза Грейс, като смътно си спомни, че преди ден или два Скот ѝ изнесе лекция по темата, но Скот винаги изнасяше лекции, така че отскоро тя започна да го изключва.
– Да, „о“ е точно така – отвърна Скот и от устните му се отрони слюнка. – Семейство Хюстън е династия, Грейс. Те притежават половината недвижими имоти оттук до Бруклин и Манхатън. Да не говорим за авоарите им в Япония, Китай, Франция и Англия. Шегуваш ли се с мен?
– Скот, успокой се. Нищо лошо не се е случило. Той просто ме заговори – това беше всичко. Какъв е проблемът ти? – Каза Грейс, като най-накрая се ядоса. – Разбирам, че това е голяма работа за теб, но ти се държиш като истински глупак.
Скот се наведе и я посочи.
– Ще ти кажа моя проблем, Грейс. Той се състои в това, че на теб не ти пука за нищо и затова не смяташ, че нещо има значение. Но днешният ден е от голямо значение за мен и трябва да мине перфектно. Това, от което не се нуждая, е да тичаш наоколо, където не трябва да бъдеш, да говориш с гостите, да създаваш проблеми. Дръж се под радара, както ти казах, и няма да имаме проблем.
– Разбрах. Ще бъда невидима.
– Това не би трябвало да е трудно за теб, ако престанеш да се опитваш да бъдеш досадна. – Той се обърна и се отдалечи от нея.
Грейс се взираше след него, като искаше да му каже да ходи по дяволите и след това просто да излезе през вратата. Но импулсът премина и тя не тръгна.
Само още няколко часа и всичко ще свърши – напомни си тя.
Замъкът вече беше пълен с хора, тъй като първите гости на сватбата щяха да пристигнат след по-малко от час. Нещата се развиваха с пълна сила.
В този момент тя намрази Скот по начин, който не беше изпитвала никога преди.
Но тя не мразеше само него – мразеше всички тези хора с тяхното надменно отношение, с луксозните им дрехи, с тяхната арогантност и правота.
Но най-много от всичко мразеше този човек. Лиъм Хюстън. Той се държеше с нея като с бедна прислужница, която се радваше на факта, че е почти кралска особа, докато тя трябваше да се кланя, да се труди и да се мотае, изпълнявайки заповедите на хората.
Някой ден, помисли си тя, ще имам възможност да кажа на Лиъм Хюстън какво наистина мисля за тях. Но този ден не беше днес.
Назад към част 11 Напред към част 13