РАЙДЪР
Застанах в мазето с моята банда, след като преброяването на учениците приключи и учителите започнаха работа по оправянето на кампуса. Професор Марс беше поел отговорността, тъй като Грейшайн очевидно все още се криеше в кабинета си, и понеже беше единственият учител с гръбнак в кампуса, беше възстановил някакво подобие на ред.
Сега стоях пред моята банда и се чувствах претеглен, преценен и премерен.
И планирах да изкореня завинаги всички подозрения, които виждах да пламтят в очите на моите хора.
Итън Шадоубрук беше до мен, облечен само в долнище на анцуг, а мастилените му мускули бяха напрегнати, тъй като усещаше опасността в стаята. Имаше само един начин да потуша съмненията, с които виждах да ме гледат лунарите, и той беше да пролея кръв. Но това ме устройваше. В мен имаше толкова много шибана ярост заради Елис, че бях гладен да започна. Но не още. Първо щях да ги изпитам, да позволя на плъховете да покажат лицата си.
– Елис Калисто беше отвлечена от кампуса по време на битката – казах на висок глас. – Някой видял ли е нещо, което може да ни помогне да я намерим?
– На нас? – Изплю се Брайс. – Защо да ни е грижа за някакво случайно момиче? Тя дори не е лунар.
Змията в мен се провираше през плътта ми, готова да удари, но се сдържах, докато чаках още хора да се включат.
– Какво правихте там, като помагахте на Оскурите? – Обади се едно момиче отзад и в тълпата се разнесе възторжен ропот.
– Защо трябва да правим каквото и да било, което казваш? Ти си предател! – Избухна Брайс и големият минотавър Ръсел Нюмун зад него кимна в знак на съгласие. Това момче винаги подкрепяше Брайс в клас, когато той тормозеше Юджийн Дийпър, а аз не харесвах нахаканата му физиономия.
Погледнах към Итън до себе си, като трябваше да преценя реакцията на втория ми човек на това, и той вдигна брадичката си по-високо, когато още от моите хора започнаха да викат гневно за действията ми тази вечер.
Не ми пукаше какво мислят те за мен, но открих, че ми пука какво мисли Итън. Исках да ми бъде предан; той беше човек, който държи на думата си, и алфа, с когото можех да се видя очи в очи. Но ако и той се обърнеше срещу мен, той щеше да е първият, който щеше да кърви.
– Говори, Шадоубрук – заповядах аз и тълпата притихна, за да го остави да говори.
Сините очи на Итън се завихриха от мрак, когато се обърна към мен. По плътта му все още имаше кръв от битката, а по устните му танцуваше усмивка, сякаш точно сега беше в стихията си. Беше се сражавал без съмнение, яростно и с глутницата зад гърба си, разкъсвайки редиците на Феликс като оръдеен огън. Нито за секунда не беше поставил под въпрос заповедите ми, но може би сега ги поставяше под въпрос.
– Райдър е нашият крал – изръмжа той мощно. – Всеки, който каже, че не е, трябва да плати цената на тези думи. – Глутницата му изрева съгласието си, а много от моите хора също извикаха подкрепата си за мен.
Интересно.
Кимнах, като бавно извърнах глава, за да погледна директно към Брайс и феите, които все още се скупчваха около него, ясно разграничавайки се от останалите.
– Смееш ли все още да се изправиш срещу мен, Брус?
Той се засрами от името, което използвах, за да го омаловажа, и направи глупава крачка към мен.
– Заслужаваме обяснение за предателството, на което станахме свидетели тази вечер.
– Не ти дължа нищо! – Изръмжах, като накарах тълпата да се отдръпне, а Брайс едва не изскочи от кожата си. – Аз съм вашият крал. Така че, ако искате да се надигнете срещу мен, тогава заповядайте. – Разтворих широко ръце, крачейки към него с бавна крачка, давайки му възможност да атакува. Щях да се насладя на битката, да го смачкам напълно и да откъсна главата му от врата, за да засвидетелствам мнението си. Но той не ме нападна. Сви се като страхливец, какъвто беше, оглеждайки се наляво и надясно за подкрепа, която сега бързо го изоставяше.
Пристъпих напред, докато се озовах нос в нос с него, погледнах го от превъзхождащия си ръст и оголих зъби.
– Клекни – заповядах аз, а очите му пламнаха от непокорство. Противопоставяне, което щях да изрежа като гнилоч.
Ако щях да накарам хората си да ловуват в града за моето момиче тази вечер, с това трябваше да се справя бързо. Не исках предателските думи да бъдат предадени обратно на Скарлет, която вече подозирах, че ме е предала. Не, това беше деликатен въпрос и смъртта можеше да не е отговорът сега. Това можеше само да предизвика още по-голям бунт тази вечер. Страхът беше инструментът, от който се нуждаех.
Брайс се поколеба, преди да се спусне на колене, и аз го погледнах, докато тълпата се отдръпна, за да ми даде повече пространство. Усещах как силата в залата се променя, как уважението им към мен ги принуждава да се съобразяват. Но днес уважението не беше достатъчно. Трябваше да им напомня защо съм най-страховитата фея в Алестрия.
Посочих към минотавъра, който беше подкрепил Брайс, и му направих знак да пристъпи напред.
– Име? – Поисках от него, въпреки че го знаех. Но нямаше да му позволя да си помисли, че дори една мозъчна клетка в съзнанието ми е запазена за него.
– Ръсел – каза той и преглътна трудно, докато ме гледаше в очите, а в тях проблясваше гняв, който събуди демона в мен.
Изхвърлих в ръката си дървено острие, остро като нож, и му го подхвърлих.
Той разбра уловката и от него се изтръгна мърморене на ужас, докато го държеше като прокълнат предмет.
– Ще отрежеш едно от собствените си уши, преди да приключа с побоя над Брайс, иначе ще съжаляваш, Ръсел – казах му простичко.
Той издъхна от ужас, а Брайс изсумтя, когато забих юмрук в лицето му, а думата болка на кокалчетата ми се разби в челюстта му. Той падна на земята и аз скочих върху него, като забих юмруците си в тялото му, докато той понасяше всичко като добър малък мръсник, дори не се опита да се бори с мен, докато аз проливах кръвта му, пиейки болката му.
– Не чувам рязане! – Изръмжах на Ръсел, а той изрева, започвайки да се моли. Ебаси, мразех, когато те молеха. Това ме отвращаваше.
Пребих Брайс до кръв, дишането ми ставаше все по-тежко, когато си помислих за Елис, за онзи шибан забулен задник, който ми я открадна. Ударите ми станаха смъртоносни, докато трошах кости и го карах да крещи толкова силно, че разтърсваше стените. Но нищо нямаше да премине отвъд заглушаващия ми балон, а дори и да преминеше, съмнявах се, че в това училище има някой с достатъчно гръбнак, за да дойде да го спаси от мен.
Брайс започна да отвръща на удара, когато разбра, че може би просто ще го убия, използвайки вампирската си сила, за да нанася яростни удари в страните ми. Наслаждавах се на страданието му, ръмжейки, докато магическите ми запаси се увеличаваха и ослепителната болка, която ме пронизваше, ми донесе известно облекчение от болезнената загуба на Елис.
Когато Брайс се опита да избяга, аз го хванах за гърлото и го притиснах под себе си, стискайки го колкото се може по-силно. Той беше плъх, може би просто трябваше да го убия. Но тогава щеше да ми се наложи да скрия тялото, а нямах време да се разправям. Освен това не убивах своите, освен ако нямах напълно основателни причини, а той, колкото и да ме разпитваше, не беше заел външна позиция срещу мен. Това би трябвало да е достатъчно, за да потуша всички негови по-фантастични идеи за бунт. И да дам урок на останалите от моята банда.
Когато главата му беше на път да се пръсне и ръцете ми бяха покрити с лед от водната му магия, го пуснах и Итън пристъпи напред, като притисна ръка към гърба ми и веднага ме излекува без дума.
Кимнах му и се изправих, докато потта се стичаше по тила ми и си поемах дъх, докато се обръщах към Ръсел. Две уши. Без кръв. Дори нямаше порезна рана.
– О, Ръсел – изръмжах, поклащайки глава. – Колко горчиво разочарование си ти.
Пристъпих към него, докато той хлипаше, треперещ от глава до пети, докато изтръгвах острието от ръката му.
– Тогава и двете уши.
Запратих го в краката си и той изкрещя, хвърляйки леден купол върху себе си, за да се предпази. Пробих ботуша си през него и го хванах за ризата, изтръгнах го от нея и го завързах с лиани, преди да го притисна към най-близката стена. Стиснах острието, докато се приближавах към него, оставяйки го да се гърчи, да крещи и да моли, докато аз само се подсмихвах на жалкото представяне пред мен.
Отнех първото ухо бавно, оставяйки го да ридае и да го боли, но второто отрязах с един яростен разрез, който щеше да е труден за лекуване. Болката беше достатъчна, за да запълни последните ми запаси от магия, но с нищо не излекува болезнената дупка в мен заради загубата на моето момиче. Изплюх отровата върху ръката си и я разтрих по раните му, като го накарах да изкрещи още по-силно. Сега тези рани щяха да останат с ужасни белези и нямаше никакъв шанс да му пораснат отново с отвара.
Обърнах се към Итън с окървавени ръце и той ми кимна.
– Какъв е планът, шефе? – Попита той спокойно, явно не засегнат ни най-малко от насилието. Той беше моят вид фея.
– Изпратете съобщение до цялото Братство да претърсят нашата половина на града за Елис Калисто – наредих му аз.
– Да, да, капитане – каза той с усмивка, след което се обърна и изведе хората ми от мазето.
Няколко момчета измъкнаха Ръсел и Брайс, но нямаха наглостта да започнат да ги лекуват пред очите ми. И нищо нямаше да оправи напълно Ръсел.
Засега нещата бяха в ред. Но това беше лепенка върху отворена рана и тя щеше да продължи да кърви, докато смъртта не се приближи отново. Не можех да избягам от пътя, по който бях поел. Вече беше твърде късно. Сега хората ми щяха да ме следват, но колко още?
Не се страхувах от смъртта, но се страхувах да не загубя блясъка на живота, който Елис ми беше предложила. Ако не успеех бързо да спра предателството, което протичаше през бандата ми като отрова, тогава времето ми като крал на Лунното братство щеше да приключи кърваво. Враговете ни се оказаха на десет парчета, но предателите ни бяха изтрити от лицето на земята. Ако те се обърнат срещу мен, смъртта ми е неизбежна. Затова трябваше да спася Елис и да намеря начин да я опазя завинаги. Защото не бях единственият, когото щяха да накажат сега, когато знаеха, че тя е моята слабост.
Назад към част 2 Напред към част 4