***
Защо правиш това?
Кенеди си задаваше този въпрос, откакто се върна в колата си и започна да шофира.
Нямаш право. Това няма да помогне на нищо.
Мислите бяха като предупредителни знаци, които мигаха в съзнанието ѝ и ѝ казваха отново и отново, че прави поредната гигантска грешка.
Но по някаква необяснима причина Кенеди се чувстваше принудена да продължи. Тя измина целия път до Джърси и накрая паркира на големия паркинг зад спортния бар на Дийн – „Half-Time Johnny’s“.
Сградата беше прилична по размер, с големи затъмнени прозорци и билборд отпред, който обявяваше специалните им биволски крилца за двадесет и пет цента в сряда вечер.
Тя се постара да паркира зад голям пикап, за да се прикрие, но същевременно да има видимост към влизащите и излизащите в бара.
Кенеди дори не искаше да влиза вътре. Нещо ѝ подсказваше, че трябва просто да седи в колата и да наблюдава от разстояние.
Защо?
Тя не знаеше точно. Откакто съпругата на Дийн посети офиса, Кенеди се бе убедила, че се случва нещо лошо – нещо, за което Истън не знаеше.
Кенеди се чувстваше защитник на Истън. Въпреки че беше могъщ, силен и умен, тя усещаше, че той има дълбоки уязвимости, места, непроницаеми с просто око, и че може да бъде наранен, ако някой някога се възползва от тези места.
Никога не е искала Истън да бъде наранен по този начин. Никога не искаше някой от близките му да го предаде, ако можеше да го спре.
Но дали това е твоето място? Ще оцени ли той този вид помощ, след като никога не те е молил за нея? Ами ако и той сметне това, което правиш, за предателство?
Кенеди не знаеше как да разреши дилемата. Единственото, което знаеше, беше, че нещо ѝ беше казало да разбере за Шери, а това я беше довело до брата на Истън – Дийн, и до знанието, че Дийн е в беда. Ами ако Дийн по някакъв начин е щял да въвлече Истън в същата заешка дупка, в която беше паднал той?
Но каква или къде точно беше тази дупка, не изглеждаше напълно ясно. Картината беше много мъглява и Кенеди се нуждаеше от много повече информация, преди да може да направи някаква преценка за това какво наистина се случва.
Затова тя седеше в колата си на паркинга на спортния бар, наблюдаваше, чакаше, без да знае съвсем какво се надява да открие.
Докато минутите се превръщаха в часове, Кенеди наблюдаваше как хората влизат и излизат от бара без никаква забележима картина. Изглеждаше, че Дийн има приличен бизнес, а и клиенти имаше, така че печелеше някакви пари. Чудеше се дали наемът е висок в този район, дали просто не изкарват достатъчно пари, или това е друг проблем, който е създал всички проблеми с дълговете и кредитите?
Може би той имаше проблеми с наркотиците, може би жена му обичаше да харчи прекалено много за това, което можеха да си позволят…
И тогава умът ѝ се върна към Истън и малкия костюм, който си бяха купили с Никол в „Косабела“. Дали Истън щеше да я види в този костюм само след няколко часа? Дали щеше да ѝ помогне да се измъкне от тези ярко оцветени бикини, да разкопчае сутиена ѝ?
Тя започна да фантазира, губейки всякаква представа за място и време.
Кенеди се видя в хотелската стая с Истън, ризата му беше разкопчана, гърдите му разкрити, и двамата бяха малко потни от вълнение и горещина. Беше като снимка на бъдещето и тя си представяше какво би било усещането да бъде отново близо до него, да усети аромата му, да целуне плътните му устни, да усети ласката на пръстите му по голата си кожа…
Тя се стресна и видя, че голям камион за доставки спира пред задния вход на сградата. Няколко момчета слязоха от камиона и зачакаха, като единият от тях запали цигара, а другият пишеше на телефона си.
Нещо в камиона и мъжете беше вдигнало антената на Кенеди.
Самият камион не беше маркиран, което не означаваше непременно нищо. Но двамата мъже не изглеждаха като обикновени разносвачи. На първо място, бяха облечени прекалено хубаво – панталони и ризи с яка, а и двамата имаха скъпи прически, каквито тя свързваше с елитен салон.
След минута-две те отвориха гаража към нещо, което изглеждаше като товарна рампа, и към тях се присъедини едър, доста тежък мъж с бръсната глава и рамене като на лайнбекър. Беше облечен в тъмен костюм и носеше слънчеви очила.
Тримата мъже започнаха да разговарят и на Кенеди ѝ се искаше някак да може да чете по устните или да се приближи достатъчно, за да чуе за какво точно си говорят. След минута-две разговор големият плешив мъж направи жест към вътрешността на товарния док. Двамата мъже бързо се ориентираха навътре.
Те излязоха с ръчни колички, после влязоха с тях в сградата и изчезнаха за миг, а големият плешивец сгъна ръце и зачака.
Кенеди се зачуди какво става – цялата сцена имаше вид, който не отговаряше съвсем на типична доставка в квартален бар. Чудеше се кои са тези момчета и какво са замислили?
Въпросът ѝ получи частичен отговор не след дълго, когато двамата мъже се появиха отново с ръчните си колички, превозващи кашони, наредени един върху друг. Какво имаше в кутиите, тя не знаеше.
Но през следващите десет-петнайсет минути двамата мъже натовариха много неща в камиона си и продължиха да товарят, да товарят и да товарят.
Обикновено камионите за доставка доставяха продукт в бара, не го изнасяха. Това само по себе си беше доста странно.
Странната сцена стана още по-странна, когато се появи четвърти мъж, който излезе от сградата и се приближи до другите три момчета с много развълнувано изражение на лицето.
Кенеди регистрира, че този нов човек на сцената е Дийн – беше видяла негова снимка във „Фейсбук“ предишния ден – и той явно беше недоволен. Дийн По-скоро имаше кафява коса, прибрана назад по главата в прическа, която беше модерна през осемдесетте или началото на деветдесетте години. Беше красив, с черти, напомнящи на Истън, но някак по-груб, сякаш бе живял много по-тежък живот като възрастен. Беше облечен с джинси и тениска и имаше гъста брада.
Когато Дийн се доближи до големия плешив мъж, последва нещо, което очевидно беше спор. Дийн жестикулираше към двете момчета, които преместваха кашони от бара в камиона, сочеше ги и крещеше, а лицето му се изчервяваше.
Кенеди взе телефона си и започна да снима сцената, като искаше да има веществени доказателства, към които да се върне, ако се наложи.
Дийн крещеше и жестикулираше известно време, докато големият плешивец остана пасивен, все така със скръстени ръце, просто го наблюдаваше как крещи и размахва ръце.
Кенеди свали прозореца си, но беше твърде далеч, за да чуе много от това, което Дийн казваше. Улови няколко фрази, които не означаваха много за нея.
Той каза нещо за това, че „се е престарал“ и „стълб на обществото“. А после размаха ръце и каза: „защо не изгориш заведението“, като изглежда имаше предвид собствения си бар. Но Кенеди нямаше представа дали Дийн говори сериозно, или е саркастичен.
Междувременно другите двама мъже продължаваха да товарят камиона за доставки, като изглежда не обръщаха внимание на това, което Дийн казваше или правеше.
Кенеди продължаваше да снима, а сърцето ѝ биеше бързо, докато наблюдаваше развитието на ситуацията. Имаше дълбокото усещане, че нещата започват да се разплитат, че нещо лошо ще се случи – просто не беше сигурна какво.
Когато настъпи драматичният момент, той все още я изненада, въпреки че го усещаше.
В един момент Дийн крещеше и сочеше с пръст, а плешивецът просто го гледаше как побеснява. Още в следващата секунда плешивият мъж беше хванал Дийн за гърлото и го притисна към сградата.
Лицето на Дийн беше станало лилаво, а очите му бяха излезли от главата. Големият плешив мъж, макар и тежък, не беше просто някакъв излязъл от форма дебелак. Под излишните килограми Кенеди можеше да види издутините на мускулите в бицепсите и гърдите му, като на леко излязъл от най-добрата си форма спортист.
Той притисна Дийн към стената и го задържа там, като го задушаваше. След това опря лицето си до лицето на Дийн и каза нещо твърде тихо, за да го чуе тя.
Кенеди нямаше представа какво е казал на Дийн, само че когато най-накрая го пусна, Дийн падна на ръце и колене, кашляйки и пръскайки слюнка.
Тя направи колкото се може повече снимки, защото искаше да може да покаже на Истън какво се е случило с брат му, макар че все още нямаше реална представа защо се случва всичко това, за какво изобщо се карат…
Изведнъж едрият мъж изрита Дийн в ребрата, като го накара да се претърколи по гръб, да се хване за торса и да се превива от болка.
Кенеди щракна още една снимка и още една. Трябва ли да се обади на 911? Докъде можеше да остави нещата да стигнат, преди да се опита да им сложи край?
Слънчевите очила на плешивия мъж бяха паднали на земята по време на схватката и докато се навеждаше да ги вземе, той погледна нагоре навреме, за да може Кенеди да направи перфектна снимка на лицето му без слънчевите очила, които да го прикриват.
За съжаление, той също така гледаше право към нея, докато тя правеше снимката. Той вдигна слънчевите си очила и продължи да я гледа, като на лицето му се появи усмивка.
– Здравей! – Извика той, правейки жест към нея. – Имаш ли добър поглед, скъпа?
Сърцето на Кенеди изведнъж се разтуптя, защото тя сложи телефона си и трескаво потърси ключовете за колата. Защо така глупаво ги беше сложила в чантата си, вместо да ги остави в запалването?
С ъгълчето на окото си тя видя как плешивият мъж върви към колата ѝ и говори, докато се приближава.
– Не тръгвайте сега, дори не съм разбрал името ти. Почакай малко, бейби! – Извика той. В гласа му се долавяше острота и той започна да се движи по-бързо.
Тя претърсваше чантата си, а той се приближаваше и паниката се засилваше.
– По дяволите – промълви тя. Накрая намери ключовете си и ги пъхна в запалването. Но тъкмо когато вкара ключовете, мъжът пристигна до колата ѝ. Той постави огромните си ръце в пътническата врата, докато се навеждаше, навлизайки в нейното пространство.
– Какво правиш, бейби? Къде бягаш сега?
– Оставете ме на мира – каза Кенеди и завъртя ключа в запалването.
– Снимаш в частна собственост. Не съм ти давал разрешението си, кукло. Не съм подписвал никакъв документ за освобождаване. Ами кой те е изпратил, а?
Кенеди постави скоростния лост на задна предавка, ръцете ѝ трепереха. Не можеше да го погледне, въпреки че усещаше миризмата му, усещаше го и го виждаше с ъгълчето на окото си. Беше дори по-голям, отколкото изглеждаше от разстояние, и всяка клетка в тялото ѝ крещеше, че се намира в присъствието на истинска опасност – истински психопат.
– Оставете ме на мира! – Изкрещя тя.
Изведнъж усмивката и фалшивото приветливо поведение на мъжа изчезнаха и той стисна зъби, посегна и я хвана за ръката.
– Дай ми този фотоапарат, глупава кучко, преди да ти избия шибаните зъби от устата.
Кенеди натисна газта и колата се отдръпна назад.
Големият мъж се спъна, ръката му се хвана за дрехата ѝ и той скъса ръкава на блузата ѝ.
– Майната ти! – Изкрещя му тя, включи колата на задвижване и ускори от паркинга, докато той тичаше след нея, крещейки обиди и заплахи.
Дълго време след това Кенеди се тресеше, пътувайки обратно към града, за да се срещне с Истън, знаейки, че се е провалила лошо.
Подобен човек щеше да си запише регистрационния ѝ номер.
Човек като него нямаше да забрави лицето ѝ.
Имаше чувство, ужасно ужасно чувство, че ще го види отново.