***
Всичко се движеше твърде бързо.
След като напуснахме къщата, Ред вкарва Никол и мен в един джип, паркиран отпред, но не влезе с нас вътре.
Имахме шофьор, сериозен на вид мъж.
– Заведи ги обратно в Кънектикът – каза Ред на шофьора, който кимна.
Никол не позволи на Ред да затвори задната врата.
– Какво имаш предвид? – Извика тя. – Защо ще се връщаме в Кънектикът? Къде отивате?
– Там, където отиваме, не е безопасно за вас двете – каза той тихо.
– Ако не е безопасно за нас, тогава и ти не можеш да отидеш – отвърна Никол. Тя хвана ръката на Ред. – Няма да позволя да те наранят заради това.
Ред въздъхна и поклати глава.
– Не мога да накарам Кейн да направи това сам. Той участва само заради нас.
Наблизо Кейн чакаше в друг автомобил. Кенеди забеляза, че на шофьорската седалка на колата на Кейн седи мъж албинос, а светлите очи на албиноса се втренчиха в нейните и бледите му устни се разтегнаха в неестествена усмивка.
– Ред – каза Кенеди, опитвайки се да не обръща внимание на странния мъж албинос в другата кола. – Не тръгвай без нас. Трябва да се видя с Истън.
– Не е безопасно – повтори той.
Никол се обърна към Кенеди и видя емоцията в очите на сестра си.
След това се обърна обратно към съпруга си.
– Трябва да ни вземеш – настоя тя.
Очите на Ред се свиха и челюстта му се стегна.
– Ще има насилие – каза той сега и на двете. – Хора ще бъдат ранени – някой може да бъде убит, дори.
– Разбирам – каза Кенеди.
Ред въздъхна.
– Добре, тогава. – Той затвори вратата и направи знак на шофьора да свали прозореца.
– Спазвайте дистанция, но ни следвайте до срещата.
Шофьорът им кимна тържествено, докато Ред продължаваше да говори.
– Ако има някаква стрелба, трябва да тръгнете веднага, не чакайте инструкции. Продължете обратно към Кънектикът, освен ако не чуете друго.
Никол се вгледа в Ред.
– Защо не пътуваш с нас?
– Аз отивам с Кейн. Помни, че те обичам, и просто бъди спокойна.
След това Ред се обърна, отиде до колата, в която бяха Кейн и албиносът, и се качи вътре.
Те потеглиха с автомобила си, а след това шофьорът на Никол и Кенеди премести джипа зад тях и започна да ги следва.
– Надявам се Кейн да знае какво прави – каза Никол. Ръцете ѝ бяха стиснати в юмруци.
– Изглежда много способен – каза Кенеди, като искаше да повярва, че всичко някак си ще бъде наред, въпреки че стомахът ѝ се беше свил на възел и я беше обляла студена пот.
Сякаш сега се намираха в някаква алтернативна вселена, сякаш бяха попаднали във филм и вместо в „Телма и Луиз“ бяха попаднали в „Тексаско клане с моторна резачка“.
Всичко това не е наред – помисли си Кенеди, докато наблюдаваше колата пред себе си, с всяко проблясване на спирачните светлини, с всяко ново ускорение се чувстваше малко по-зле.
Ами ако планът се провали?
Ами ако Истън е бил убит по време на размяната?
Недей да мислиш така, Кенеди. Трябва да мислиш позитивно. Трябва да го видиш как те държи в прегръдките си, да усетиш кожата му върху твоята, да погледнеш в тези негови удивително проницателни очи.
Скоро ще бъдете отново заедно.
Освен ако…
Никол я гледаше със загрижено изражение.
– Това е страшно. – Прошепна тя.
– Притесняваш ли се за Ред?
Никол сви рамене.
– Мисля, че той може да се погрижи за себе си. Той не би рискувал живота си заради…
Тя спря, като се улови. Кенеди разбра, че сестра ѝ почти беше казала, че Ред не би рискувал живота си, за да спаси Истън. И Кенеди не можеше да я вини, че си го е помислила. Защо Ред да рискува живота си?
Ред беше съпруг и баща, а Истън нямаше деца, нито жена.
Кенеди дори технически не беше приятелка на Истън. Тя беше просто някаква колежка, с която той беше имал нещастието да се обвърже, и сега плащаше цената.
Нямаше време за разговори, а разговорите така или иначе бяха безполезни. Изведнъж бяха пробили пълзящия градски трафик и ускориха, тъй като колата пред тях започна да се движи все по-бързо.
Шофьорът им беше хладнокръвен, спокоен и сдържан, докато улиците навън започнаха да се размиват.
Никол стискаше колана си, а устните ѝ бяха плътно притиснати.
– Всичко е наред – каза Кенеди, след което се протегна и хвана лепкавата ръка на Никол. – Ще се справим, обещавам.
Никол се усмихна.
– Мисля, че току-що използва моята реплика.
– Е, сега аз я използвам. Вярно е. Ще се справим заедно.
Усмивката на Никол изчезна.
– Не мога да позволя нищо да ни се случи – прошепна Никол. – Райли…
– Нищо няма да се случи на никого. Размяната ще мине гладко и преди да се усетиш, всичко ще приключи.
Никол кимна, когато колата започна да кара все по-бързо.
– Надявам се да не умрем в автомобилна катастрофа още преди да стигнем дотам – промълви Никол.
Най-накрая надпреварата свърши и те чувствително забавиха ход, като се отклониха от главния път и навлязоха в малка, почти безлюдна уличка под един подлез.
Шофьорът паркира колата, като се отдръпна неподвижно.
Кенеди се наведе напред и надникна през предното стъкло. Пред тях, на около двадесет и пет метра, беше колата на Кейн и Ред. Срещу нея беше паркиран голям зелен ван.
Няколко мъже излязоха от зеления микробус точно докато тя ги наблюдаваше.
Приличаха на мъжете, които беше видяла пред ресторанта на Дийн онзи ден.
Един от мъжете, които слязоха от микробуса, очевидно беше Джими Мускулестия ДеЛука. Плешивата му глава, дебелият му врат и раменете на линейния защитник бяха очевидни и непогрешими.
– Това е той – това е мафиотът – извика Кенеди. – Джими ДеЛука.
Никол също се наведе напред.
– Какво прави Ред?
Ред, Кейн и мъжът албинос също излизаха бавно от колата, войнствено, движенията им бяха предпазливи.
Всички мъже се оглеждаха един друг.
– Къде е Истън? – Каза Кенеди, като се напрягаше да следи случващото се.
– Бъдете търпеливи – каза им шофьорът. – Всичко е наред.
– Откъде знаеш? – Попита го Кенеди.
– Просто знам. Всичко е спокойно. Никой не иска да има проблеми.
Но Кенеди изобщо не беше сигурна в това. Тя погледна Джими ДеЛука и знаеше, че неприятностите са точно това, което той иска.
Едва дишаше и ѝ се искаше да бяха паркирали по-близо, за да може да следи действието и да чува какво си говорят всички.
И къде, по дяволите, беше Истън? Защо не стоеше там с останалите?
Тримата гангстери стояха на едно място, а Ред, Кейн и албиносът стояха недалеч. Изглежда, че всички разговаряха и ако имаше някакъв проблем, все още не се беше случило нищо лошо.
Кенеди се молеше мислено, умоляваше Бог просто да остави Истън да се оправи, поне веднъж всичко да се оправи.
Моля те, не позволявай на никого да бъде наранен.
И все пак стомахът ѝ се вкисна от съзнанието за идеята, която бе дала на Кейн Райт. Беше му казала да върне затворника им, но не и да го върне „цял“.
Имаше място за тълкуване, но Кенеди имаше представа какво би могло да означава това, а то можеше да означава катастрофа.
След това, което изглеждаше като цяла вечност, по един човек се отдели от всяка група и отиде до съответните автомобили.
Албиносът се върна до колата си, само че не отиде до предната или задната врата – не, отиде до багажника и го отвори.
Кенеди усети потъване в стомаха си.
Албиносът вадеше нещо от багажника, а Кенеди имаше представа какво – или по-скоро кого – изважда.
Междувременно един от хората на ДеЛука бавно извеждаше мъж от зеления ван. Мъжът носеше превръзка на очите, а китките му бяха вързани.
– О, Боже мой! – Извика Кенеди. Това беше Истън и изглеждаше така, сякаш е бил пребит. Тя можеше да види кръвта по лицето и дрехите му от цялото това разстояние.
– Той е добре – опита се да я успокои Никол, но гласът ѝ се разтрепери. – Той върви.
– Едва – каза Кенеди, но се успокои, като видя как Истън се поклаща напред, докато мафиотът го води.
Сега албиносът вървеше с другия мъж в прегръдката си.
Така че сега и двамата „затворници“ бяха подготвени и готови да бъдат разменени.
Никол се задъха звучно.
– Мисля, че може да повърна – каза тя.
– Кейн го оправи – каза и Кенеди. – Този човек няма да може да те нарани, след като бъде освободен.
– Ти не познаваш Тревор – отвърна Никол, а гласът ѝ беше като лед. – Баща му Терънс беше луд, а Тревор е още по-луд от баща си.
Никол не разбира, помисли си Кенеди, а сега не беше моментът да обяснява, че Тревор не е и никога повече не би могъл да бъде същото момче, което тя си спомняше.
Тревор носеше черна качулка върху главата си, която беше наведена, увиснала ниско. Беше облечен в син гащеризон и сякаш куцаше, докато вървеше.