Една нощ в убежището
От Налини Сингх
Илиум запълзя по коридора и замръзна на място, когато чу движение. Но не, родителите му все още спяха.
Той продължи да се промъква, като много се стараеше крилата му да не издават шум, влачейки се по пода – само че беше толкова трудно! Крилете му бяха по-големи от тялото му в момента. Баща му каза, че ще пораснат, но в момента можеше да лети съвсем малко, преди да се умори.
А когато вървеше, бяха тежки, но майка му каза, че ако не се научи да ги държи, ще се изхабят и ще паднат. Илиум не беше сигурен дали тя не лъже, но знаеше със сигурност, че всички най-силни ангели-воини държат крилата си над земята – трябваше да си силен, за да си воин, така че Илиум щеше да бъде силен.
Понякога по-големите деца му се подиграваха, като казваха, че не може да бъде воин, защото крилата му са сини, но той си помисли, че винаги може да оцвети крилата си, както някои ангели оцветяват косите си. Косата му вече имаше цветове.
Еии, той беше на вратата! Не на задната врата, а на тази, която се спускаше в дефилето. Майка му наистина щеше да му скалпира перата, ако излезеше през тази врата. Ветровите течения в дефилето бяха наистина силни – след като Илиум все искаше да се измъкне, баща му го беше завел в дефилето, беше го оставил да лети там, беше го накарал да се убеди сам.
Беше трудно, толкова трудно. Вятърът почти бе смачкал крилата му и го бе захвърлил върху каменните стени на дефилето. Но баща му се беше погрижил да се справи. И Илиум знаеше, че никога не трябва да излиза през задната врата – не и докато не порасне.
Но можеше да излезе през предната. Добре де, може би не трябваше да излиза през нощта, но това беше специален „казион“.
Стигна до дръжката на вратата, протегна се и се изпъна. Уф. Беше твърде далеч. Майка му беше накарала баща му да премести дръжката, след като Илиум продължаваше да излиза, когато не трябваше.
Огледа се наоколо и видя един стол. Но той беше твърде голям и тежък и щеше да вдигне много шум, ако се опиташе да го премести. Майка му се събуждаше и при най-малките шумове – казваше, че се е превърнала в прилеп, след като е започнал да ходи – така че трябваше да бъде много внимателен.
Крилете му зашепнаха по пода, докато се обръщаше и гледаше дали може да… Глупак!
Придвижвайки се по-назад в кухнята, той се покатери на стола, а оттам – на масата. Това би трябвало да е достатъчно високо. Скочи и получи достатъчно въздух под крилата си, за да се преметне и да хване дръжката на вратата. Вдигна шум, но това беше нормално, защото отваряше вратата, падаше на земята и бягаше навън.
– Илиум!
Смееше се радостно, докато гласът на майка му се носеше в нощния въздух, стискаше челюст и биеше силно криле, докато успееше да се издигне. Нямаше търпение да стане голям като Рафаел, когато ще може да излита все едно е нищо. Точно сега това отнемаше цяла вечност. Но беше достатъчно бърз, за да се издигне и да се качи на покрива на къщата, преди майка му да излезе. Той се скри зад комина, докато тя излетя във въздуха и тръгна да го търси.
Баща му излезе през задната врата, за да провери ждрелото. Това вбеси Илиум. Беше дал обещание, нали?
Едва когато брегът беше чист, той взе малката торбичка, която беше скрил до комина, когато си играеше преди да се стъмни. Спусна се от покрива с торбичката на гърдите си и се отправи към къщата на Аодхан. Все още се клатушкаше, но не беше толкова бавен, колкото преди.
Достигайки до къщата на Аодхан, той отначало не можа да види приятеля си, но после Аодхан му махна от другата страна на покрива и прелетя, за да се присъедини към него. Той също имаше малка торбичка.
Не си говореха, защото щеше да е твърде шумно, ако си крещяха един на друг – а те не бяха достатъчно добри в летенето, за да се приближат наистина близо, без да си заплетат крилата – те летяха в мълчание.
Възрастните не всички спяха през нощта, така че те се държаха ниско, където имаше по-малък шанс да бъдат забелязани. Обикновено Аодхан беше твърде искрящ, за да се скрие дори през нощта, но той се беше покрил с въглен, който бяха намерили в една камина, така че блестеше само мъничко.
Тогава те най-сетне бяха там.
Приземиха се, отидоха до ръба на дефилето, седнаха с увиснали крака и с увиснали зад тях уморени криле и отвориха торбите си, за да извадят припасите.
– Какво си взе? – Попита Илиум приятеля си.
Кихайки, Аодхан потърка носа си.
– Въглищата ме карат да кихам. – Пръстите му оставиха следи от размазване по чантата, когато я отвори. – Имам бисквити и намерих бутилка мляко. – Широка усмивка. – Не се е разляло!
Илиум се усмихна и взе една саждива бисквитка.
– Направих самуни. – Беше сложил в тях сирене и домати, точно както обичаше Аодхан.
– И имам грозде.
Разположиха плячката си върху торбите, като двете торби бяха между тях. Докато Илиум ядеше бисквита, Аодхан изяде сандвича и те изритаха краката си.
– Виж – прошепна Аодхан.
Очите на Илиум се разшириха.
– Ето ги.
Той знаеше, че някои възрастни се състезават през нощта. Ето защо бяха дошли да гледат, но никога не беше предполагал, че ще е толкова бързо. Бяха като мълниите в небето по време на буря, толкова бързи, че едва успяваше да ги проследи.
– Кой печели?
– Може би Рафаел?
Гледаха, видяха как Юръм поема водачеството и се смее лудо, когато Рафаел го изпреварва. Двама други ангели бяха зад тях, внезапно засилили се напред. Илиум се опитваше да разбере кои са ангелите, тъй като беше тъмно и трудно се виждаше, когато усети хватка на гърба на ризата си. Едновременно с това една ръка хвана ризата на Аодхан.
– Какво искате да кажете вие двамата за себе си? – Попита майка му, докато я гледаха през рамо. Сърцето на Илиум се разтуптя от изненадата и той знаеше, че това на Аодхан вероятно прави същото.
Тогава най-добрият му приятел протегна една бисквитка и Илиум каза:
– Искаш ли да гледаш състезанието?
– Какво състезание? – Майка му се намръщи и погледна над главите им. – Това Рафаел ли е? Боже мой, какво правят тези четиримата?
– Състезават се! – Илиум потупа камъка. – Моля те, мамо. Можем ли да гледаме?
Майка му погледна първо към него, после към Аодхан, а хубавите ѝ очи светнаха.
– Направете ми място между вас.
Усмихнати, те преместиха храната от двете страни и се преместиха, за да направят достатъчно място за нея. Тя седна с едната си ръка около него, а с другата – около Аодхан. Притисна и двамата близо до себе си, а красивите ѝ криле бяха силни и топли зад тях… точно когато състезателите минаха точно под тях. Вятърът от преминаването им отвя косата на Илиум от лицето му и накара сърцето му да забие отново с бързи удари.
Рафаел се усмихна, като ги видя, и махна с ръка. След това се втурна да изпреварва двамата ангели, които бяха излезли начело, след като бяха хванали добра тяга. Юръм летеше по петите му, сякаш само чакаше възможност да се промъкне.
Илиум наблюдаваше, докато и четиримата не се изгубиха от поглед, но не можеше да каже кой е победил.
– Видя ли? – Попита той Аодхан.
Приятелят му поклати глава, а очите му искряха в овъгленото му лице.
– Движеха се твърде бързо.
– Те все още се състезават – каза им майката на Илиум. – Мисля, че това е дълго състезание.
Разочарован, че няма да види края, Илиум взе един сандвич и го захапа, след което го вдигна към майка си. Тя се усмихна и отхапа. Когато Аодхан ѝ предложи мляко, тя изпи малко и ритна с крака точно като него и Аодхан. И беше добре, че не видяха края на състезанието. Това също беше забавно.
Да седят тук с най-добрия му приятел и майка му.
Тогава баща му долетя покрай ждрелото и спря пред тях.
– Какво, аз не съм поканен на пикника?
И това беше още по-хубаво.
Това беше най-добрият пикник в историята.
