***
Облечена на високи токчета и в тесен син пуловер с още по-тесни дънки, Кенеди чакаше на къса опашка, за да влезе през вратата на „Църквата“. Беше се постарала да се облече достатъчно привлекателно, за да може, може би да убеди някой мърморещ барман или управител да изнесе малко мръсотия за ултратайния клуб, за който беше сигурна, че ще се събере някъде в бара тази вечер.
Може би имаха задна зала, където се провеждаха частни събития. Църквата беше доста голяма сграда и тя си помисли, че е възможно да има места, които да могат да посрещнат такива неща.
Когато стигна до вратата, един недружелюбен човек с ирокез и брада провери личната ѝ карта.
– Тук съм за срещата – каза тя и му се усмихна скришом.
– Среща? – Той хвърли бегъл поглед на личната ѝ карта и ѝ я върна.
– Да, тази, която се провежда в осем часа. Отзад ли е, или долу?
Той се вгледа в нея.
– Двадесет долара.
– Искаш двайсет долара, за да ми кажеш къде се провежда срещата?
Студените му, плоски очи не се промениха, нито пък раздразненият тон на гласа му.
– Не, искам двайсет долара, защото това е таксата за вход, за да влезеш вътре. Нямам никаква представа за каквато и да е среща. По-късно тази вечер имаме добра местна група, която свири. Това е всичко.
Кенеди усети как се изчервява, докато рови в чантата си и намира достатъчно пари, като си оставя само пет долара до края на нощта. Тя му подаде парите, а той пристегна жълта гривна на китката ѝ и ѝ кимна да влезе вътре.
Барът беше претъпкан, музиката, която звучеше от високоговорителите, беше силна и шумна, а хората, които пиеха и говореха, бяха просто млади Нюйоркчани. Нямаше усещането за място, на което би се отбил някой като Истън Ратър.
Увереността на Кенеди започна да спада.
Междувременно, докато си проправяше път през бара, за да се опита да открие задната стая, където може да се проведе частно събитие, тя получаваше много заинтересовани погледи от свободните мъже в помещението.
Кенеди се почувства клаустрофобично. Дори когато беше тийнейджърка, момчетата и бяха правили много свалки. Но тя беше срамежлива и родителите ѝ настояваха да не се среща с момчета, докато не навърши шестнайсет години. Докато навърши обещаната възраст, Кенеди беше станала неудобно срамежлива и си беше изградила репутация на умна снобка, която не харесва никого.
И момичетата, и момчетата се бяха възмутили от нея. Те дори разпространяваха слухове, че е лесбийка или полицай под прикритие. Беше нелепо и смешно, но я болеше.
В резултат на това тя никога не беше възстановила увереността си в обществото. Дори в Масачузетския технологичен институт, където беше заобиколена от други млади хора, преживели подобни събития, Кенеди винаги се чувстваше изолирана и различна.
Няколко студенти са я канили на срещи и тя е отивала, но нищо не е стигало далеч. Истината е, че никога не е била целувана дори с език – само с няколко бързи и целомъдрени потупвания по устата.
Колкото повече години минаваха, без да е натрупала какъвто и да е романтичен опит, толкова повече Кенеди започваше да усеща, че това просто никога няма да се случи за нея.
И все пак беше тук, в претъпкан нюйоркски бар, заобиколена от желаещи мъже, които изглеждаха заинтересовани, а Кенеди усещаше как я обзема същото старо чувство на несигурност.
Вместо това тя се съсредоточи върху намирането на неуловимата тайна стая, в която щеше да се намира Истън Ратър. Кенеди се разходи по дължината на бара колкото се може по-небрежно и след това влезе в малкия коридор, който водеше към тоалетните. Във всеки край на коридора имаше врата с надпис „служители“, но това беше всичко.
Нямаше очевидна врата към евентуални тайни стаи.
– Хей, скъпа, мога ли да ти купя едно питие? – Каза един мъж, когато тя се върна от коридора. Той беше по-нисък, плешив мъж, който изглеждаше твърде стар, за да е на място като това.
Тя му се усмихна нервно.
– Съжалявам, просто търся някого.
– Приятел? – Попита той, като постави за кратко ръка на предмишницата ѝ и след това я махна.
– Не, просто…
– Е, тогава позволете ми да ви купя едно питие. Едно питие. Не трябва да търсиш никого, той трябва да дойде при теб. – Ръката му се върна на предмишницата ѝ и остана на мястото си.
Кенеди бързо се отдръпна.
– Съжалявам, но наистина не мога. Съжалявам.
– Само едно питие. Хайде. – Той се усмихна, но тя вече продължаваше да се отдалечава, а после просто прекоси стаята, за да се отдалечи колкото се може повече от този мъж.
Музиката беше започнала и беше силна. Барът ставаше претъпкан.
Тя беше нервна, искаше изведнъж да излезе навън и да подиша малко свеж въздух. Освен това, мислеше си тя, тук нямаше нищо и никой, който да се занимава с Истън Ратър.
Явно всичко това е било фантазия, нещо, което е измислила, за да продължи мечтата си да работи за Ред Джеймисън.
Взирайки се предимно в пода, Кенеди се провираше през тълпата, както можеше, докато изведнъж не се блъсна в някой, който не се отмести много лесно от пътя ѝ.
– Извинете – каза мъжът.
Първо тя забеляза, че носи скъпи кожени обувки и панталони. Това беше много различно от това, което носеха повечето хора в бара. Като го прегледа бързо, тя видя, че е с пълен костюм, в комплект с вратовръзка. Косата му беше гладка, а очилата му модерни.
– Просто се опитвам да изляза навън – извини се тя.
Мъжът не отговори за дълъг момент. И тогава каза:
– Трябва да гледате по-внимателно къде отивате. – Нещо в това я порази и тя погледна ръцете му, деликатния му часовник и видя, че точно под циферблата на часовника той носи татуировка на китката си.
>X
Тя дълго се взираше в татуировката, а мъжът се усмихваше, наблюдавайки я.
– Виждаш ли нещо, което ти харесва?
Кенеди кимна бавно. Символите, които беше видяла на кредитната карта, мигновено си дойдоха на мястото, когато видя другата половина от уравнението, представено на китката на мъжа.
– Безкрайността е по-голяма от всяко число – отговори тя.
Очите на мъжа се разшириха.
– Откъде знаеш това?
Кенеди срещна погледа му.
– Аз съм приятелка на Истън Ратър. Той ме помоли да се срещна с него тук тази вечер.
– Наистина ли. – Очите на добре облечения мъж отново станаха по-студени. – Това е интересно. Също така е много необичайно.
– Знам – излъга тя, а после сви рамене, опитвайки се да изглежда толкова отегчена от недоверието му, колкото може да изглежда едно правоимащо богато момиче. – Би ли имал нещо против да ме вземеш със себе си? – Каза тя. – За първи път ми е.
Сега мъжът наистина се усмихна.
– Добре за теб – каза той. – Истън може да ти покаже как се прави и още нещо.
Вълнение, но и страх преминаха през корема ѝ, когато той се обърна и я поведе навън, заобиколи задната част на клуба, към съвсем друг вход. Кенеди искаше да зададе милион въпроси. Какво беше това място и как можеха да използват задния вход на този бар? Къде я водеше? Откъде познаваше Истън Ратър?
Но те не говореха. Когато мъжът стигна до задния вход, той почука.
Вратата се отвори и един едър, силно мускулест мъж с италиански черти кимна в знак на разпознаване. Когато обаче очите му срещнаха тези на Кенеди, той се поколеба.
– А това? – Попита той с акцентиран, гладък глас, като и направи впечатление.
Добре облеченият мъж леко сви рамене.
– Твърди, че е била поканена тук от Истън Ратър. Не я познавам.
Италианецът отстъпи настрани и позволи на водача ѝ да премине през вратата, но след това отново се отдръпна пред входа. Той натисна бутона на малка слушалка до ухото си и заговори тихо. След това я погледна предпазливо.
– Той ме очаква – каза тя и се опита да мине покрай него.
Той протегна ръка и я спря студено.
– Господин Истън каза, че трябва да ви пусна вътре, но само ако можете да дадете номера на сметката.
Кенеди се засмя.
– Сериозно ли?
Италианският охранител не се усмихна в отговор.
– Номерът на сметката. Бързо.
Тя въздъхна дълбоко и затвори очи. Мигновено си припомни образа на кредитната карта и обсидиановото, отразяващо качество на пластмасата. И тогава видя тези цифри, които мигаха пред нея. Кенеди започна да повтаря числата на глас, сякаш ги четеше директно от картата – което в известен смисъл беше така.
След като приключи с рецитирането на числата, тя отвори очи.
Мъжът се отдръпна и я остави да мине.
Кенеди трепереше, шокирана, че по някакъв начин се е озовала на това място, което дори не би трябвало да съществува. Беше доста неприятно за нея да мине през това да получи работа като асистент на изпълнителния директор, а също и доста неприятно за Истън Ратър да я подложи на това.
Ако беше права да мисли, че той е създал този тест, за да се яви на него, Кенеди намираше за много странно, че си е направил труда. Всичко това – за какво? За да е сигурен, че тя ще си води старателно записки по време на срещите?
Вътрешността на тайния клуб беше много по-различна от бара, в който беше попаднала преди минути.
Осветлението беше толкова приглушено, че почти не съществуваше, а в коридора, по който мина, нямаше никаква дейност. Слабо чуваше пулсираща музика, но това можеше да е ехо или нещо друго. Продължавайки да върви, тя забеляза, че пред нея има поредица от врати. Всички те бяха затворени.
Сърцето на Кенеди биеше все по-бързо и по-бързо. Слабо чу стон, а после и писък. Или може би и двете бяха стонове. Тя не можеше да каже.
Какво, по дяволите, е това място?
Усети мирис на кожа, дърво и плесен, като на стар стол в библиотеката на МТИ.
Музиката вече беше по-силна. Звучеше като типична клубна музика, със силен, тежък ритъм и туптяща басова линия. Докато минаваше покрай затворените врати, звуците на хората зад тях ставаха все по-силни и тревожни.
Тя чуваше приглушени заповеди, идващи от мъжки гласове.
А след това се чуха звуци от пляскане, сякаш хората се сбиват – буквално се бият помежду си. Скоро последваха стонове. А след това се чуха още звуци на чупене, бичуване. Още заповеди.
Кенеди спря и се успокои, опитвайки се да чуе какво се случва. Тя се промъкна до една врата и допря ухото си до нея.
Докато се вслушваше, някой я извика.
– Това наистина не е приемливо поведение тук, мис Сондърс.
Кенеди отскочи от вратата и се озова само на няколко метра от Истън Ратър, който носеше подобен, ако не и идентичен костюм с този, който беше облякъл по-рано през деня. Само че сега горните няколко копчета на ризата му бяха разкопчани, а косата му беше разрошена.
– Господин Ратър – каза тя, като звучеше така, сякаш той току-що е влязъл при нея, за да прерови работата и. – Съжалявам. Не исках да обидя никого.
Истън направи няколко крачки към нея. Тя се отдръпна малко назад, страхувайки се от него сега, когато отново беше в негово присъствие. По някакъв начин тя едновременно очакваше и се страхуваше от този момент още от самото начало на търсенето му.
– Какво се объркваш? – Поиска той, когато иззад най-близката врата се чу още един силен трясък. Този път той беше последвана от очевидния отговор на момичешки глас, който стенеше, нещо средно между удоволствие и болка.
Кенеди хвърли уплашен поглед към вратата, а после погледна обратно към Истън, който ѝ се усмихваше.
– Не знам къде се намирам – каза тя, като жестикулираше около себе си. – Не знам какво е това място.
– Да, знаеш – отвърна той. – Жената, която разбра как да ме намери тук, знае точно къде се намира.
Кенеди се опита да овладее нервите си, но замисленият поглед на Истън я караше да се колебае. Тя се приближи с още една крачка. Сега той беше достатъчно близо, за да може да види лъскавината на потта по кожата му под разкопчаната риза. Видя себе си, отразена в очите му. Той я изучаваше така, както тя можеше да изучава особено интересен учебник по математика.
Тя възприемаше звуците и гледките на това място, потайния му характер и вида на човека, който изглеждаше Истън.
– Предполагам – каза тя, – че съм в някакъв публичен дом.
Заинтересованата усмивка на Истън се превърна в широка усмивка.
– Хайде сега. Можеш да се справиш по-добре от това.
– Това е садо-мазо подземие.
Той скръсти ръце.
– Сега се приближаваш. Но все още не си там, Кенеди. Искаш ли да знаеш какво е в действителност?
Тя кимна колебливо.
– Да.
– Сигурна ли си?
Тя усети как дишането ѝ почти спря, докато Истън пристъпи към нея веднъж, после два пъти, докато лицето му се оказа само на сантиметри от нейното.
Вече го усещаше – одеколона му, аромата на скъпите му дрехи, продукта за коса и мускуса на кожата му. Той беше мъж, а не един от онези книжни академици, с които беше свикнала да разговаря в Масачузетския технологичен институт. Нито пък беше просто някакво богато момче с неговите играчки.
Истън Ратър, тя знаеше, че беше „сериозен мъж“. Така баща ѝ беше описал човек, който може да се справи с всички аспекти на живота. Мъж с интелект и сила едновременно не биваше да се страхува да влезе в забутан бар или заседателна зала, в съда или в задънена уличка.
Истън ѝ се струваше точно такъв човек, макар че беше само няколко години по-възрастен от нея.
А сега той беше достатъчно близо, за да я целуне, и тя изведнъж осъзна, че иска да я целуне повече от всичко друго, включително и от работата. Би се отказала от работата си, за да прекара нощта с него – колкото и да се страхуваше от тази перспектива.
В този момент тя би се отказала от всичко, за да прекара една нощ с него.
Но Истън не се приближаваше, за да я целуне, въпреки че усещаше дъха му по кожата си, по бузата си, после по ключицата си и докато я гледаше нагоре-надолу.
– Защо ме последва тук? – Попита той тихо.
В последвалата тишина Кенеди слабо осъзнаваше звуците, идващи от стаите от двете им страни. Звуци на болка и удоволствие, шепот, заповеди, стенания, ридания и викове. Беше мръсно, тъмно и неправилно, но някак правилно по начин, който я накара да изтръпне в пръстите си.
– Исках да ти покажа, че мога да го направя – каза тя. – Знам, че ме изпитваше.
– Тестът дори още не е започнал – отвърна той, а гласът му стана по-тъмен. – Не мисля, че си готова за този свят. Моят свят.
Тя не можа да срещне очите му. Гледаше надолу, далеч от него. И тогава пръстите му докоснаха челюстта ѝ, обръщайки лицето ѝ към него. Тя се втренчи в него и това беше като експлозия от нужда – сякаш всички тези години на лишения се бяха стоварили върху нея изведнъж.
Изведнъж разбра, че това е мъжът, който трябваше да я вземе – да я научи – мъжът, на когото по някакъв начин можеше да се отдаде напълно. Кенеди усети, че коленете ѝ започват да се подкосяват, но някак си се задържа на краката си.
– Готова съм – прошепна тя.
Върховете на пръстите на Истън докоснаха бузата ѝ, а след това и устните ѝ. Без да мисли, тя позволи на езика си да вкуси кожата му, а той имаше солен и сладък вкус и ѝ се искаше да смуче пръстите му, а след това да смуче всичко друго, което той пожелае.
– Ти не знаеш какво искаш, Кенеди. Нямаш абсолютно никаква представа.
Пръстите му се отдръпнаха, но лицето му все още беше опасно близо до нейното, а устата му почти докосваше устата ѝ.
– Искам да разбера – каза тя. – Кажи ми какво да правя.
Той я гледа дълго време.
– Добре – каза той и се придвижи напред, а тя беше сигурна, че целувката най-накрая ще се случи. Никога през живота си не е била толкова готова за нещо.
Но устните му преминаха покрай бузата ѝ и вместо това се притиснаха към ухото ѝ. Ръката му хвана тила ѝ и я придърпа близо до лицето му. Кожата му беше гореща срещу нейната.
– Върви по коридора и влез в последната стая вдясно. Влез вътре и се съблечи напълно. Напълно. Няма да допусна отклонение от инструкциите си. Обърни се с лице към стената и дръж гърба си към вратата. Не се обръщайте по никаква причина.
Тя преглътна дрезгаво.
– Добре – каза тя.
– Иди сега. Не поглеждай назад. – Той я пусна и тя веднага започна да върви, краката ѝ бяха несигурни.
Беше потна, мокра и напълно откачена, сякаш неволно бе преминала в царството на сънищата и илюзиите. Нормалната реалност беше изчезнала. Нормалният ѝ, рационален ум някак си се беше изключил.
Истън го беше изключил така просто, сякаш беше изключил компютъра от контакта.
И сега Кенеди се озова в стаята, в която Истън ѝ беше казал да влезе. Тя беше по-голяма, отколкото си я представяше, и имаше голямо легло с балдахин, с червени сатенени чаршафи и червени одеяла, богато гравирани със символа на безкрайността.
По протежение на леглото лежаха въжета, камшици и други предмети, които изглежда бяха предназначени за наказване и възбуждане на плътта.
Кенеди затвори вратата и бавно започна да се съблича.
„Какво правиш? извика един глас. Той може да е луд – убиец. Безумец. Можеше да те нарани, да те упои, да те изнасили и убие, ако искаше. Никой дори не знае, че си тук, и той вероятно е наясно с този факт.“
Но тя не спря да се съблича. Обувките ѝ бяха свалени, тя разкопча тесните си дънки и докато ги оставяше да паднат до глезените ѝ, през нея премина тръпка на приятна възбуда.
Беше буквално пропила изцяло бикините си и усещаше желанието си във въздуха. Истън също щеше да го усети, а на нея ѝ харесваше идеята, че той веднага ще разбере колко е готова за това.
Какво ще кажеш за работата, Кенеди? Ами това?
Това беше отвъд работата. Тя осъзна, докато сваляше мокрите си гащи…, че това преживяване е истинската причина да напусне Кеймбридж и да замине за Ню Йорк. Искаше да изживее пълноценно живота, да изостави напълно предпазната си мрежа, да се измъкне от пашкула, който бавно се бе превърнал в затвор.
Какъв по-добър начин да отпразнува новоизвоюваната си свобода от това да се отдаде на плътски удоволствия, да потъне в пълна и безразсъдна сексуалност с мъж, който изискваше от нея всичко? Кенеди никога не беше правила нищо наполовина и по някакъв начин това потапяне в секса – а може би и в перверзията – подхождаше на нейната чувствителност.
Никога нецелувана девойка, която се чука с могъщ непознат в секс подземие – помисли си Кенеди, докато сваляше пуловера си и го захвърляше. Мисълта я накара да се усмихне на себе си. Тя се обърна към стената.
Този е най-добрият, Кенеди. Дори за теб това е наистина неочаквано решение на сложен проблем.
Тя разкопча сутиена си и остави и него да падне. Сега беше напълно гола и погледна надолу, за да види втвърдените си зърна, а обръснатата ѝ путка беше гладка. Слава Богу, че беше обръснала краката, подмишниците и всичко останало, преди да отиде на интервюто. Щеше да е срамно да не се чувства напълно чиста и готова да бъде видяна от разграничаващо око.
Кожата ѝ настръхна от желание. Знаеше, че всеки момент вратата ще се отвори и Истън ще влезе вътре. И тогава… нямаше какво повече да си представи, въпреки че в съзнанието ѝ се появиха каскадни образи.
Секундите се превърнаха в минути и тя започна да губи част от ентусиазма си.
Къде беше той? Какво правеше той? Ами ако беше изпратил някой друг мъж на негово място, просто за да я унижи? Какво щеше да направи тя тогава?
Тази последна мисъл отне от нея цялото замайване и очарование и сега стомахът ѝ се свиваше от страх и тревога. Усети как в очите ѝ се появяват сълзи. Може би дори сега я снима, смеейки се, докато той и неговите дегенеративни приятели наблюдават съдбата ѝ.
Може би дори Ред Джеймисън ще види копие някой ден.
Успокой се, Кенеди – каза си тя. Позволяваш на съзнанието си да си прави шеги с теб.
Но сцената бързо губеше блясъка си и тя започна да си мисли, че може би цялото решение е било голяма грешка. Тя се наведе, взе сутиена и бикините си и започна да се облича отново – но точно тогава вратата се отвори.
– По дяволите – каза тя, изправи се и се обърна отново.
– Казах ти да стоиш с лице към стената.
– Съжалявам, аз…
– Върви си вкъщи, Кенеди.
– Беше инцидент…
– Казах, върви си вкъщи. – Вратата се затвори отново.
Тя зачака, но вратата така и не се отвори и тя знаеше, че той няма да се върне.
Назад към част 5 Напред към част 7